„Старецът и песента“ на Владимир Кабрански вече на книжния пазар

В поредицата „Нова българска проза“ на издателство „Ерго“ от днес търсете четвъртата книга на Владимир Кабрански – романа „Старецът и песента“.

Ако вярваш само на нещата, видими за очите, но въпреки това в главата ти често звучи песен, недостъпна за другите, това означава, че или си специален, или нещо много специално ще ти се случи. Или пък че грубата реалност, която всички ние обитаваме, трябва да има и изход към мистичното, към свръхреалното, за да придаде основание на случващото се. Защото всяко съществуване се нуждае от метафизичност, за да бъде осмислено като правилно. Особено разположено във време, когато добро и лошо дотолкова си приличат, че е само въпрос на избор как да бъдат наречени.

Владимир Кабрански пише така, както се сънува. На места бързо и задъхано, като кошмар, другаде бавно и красиво, като приказка. И истинското му майсторство проличава в това да остане докрай реалистичен, въпреки заиграването с метафоричността на иносказателното. Поради това „Старецът и песента“ е такава книга, която без нарочно да цели декларативността на поучението, оставя усещане за преживян урок и придобита мъдрост.

Гергана Пожарски 

Роден съм през 1965 г. в Самоков, където живея и сега. Завърших „Електрохимия и защита от корозия“ във ВХТИ – София. Работя вече 27 години в българската промишленост, за която често се твърди, че не съществува.

Първите ми опити в писането бяха през 2009 г. Тогава направих личния си блог. Името му е „Нямам идея“ – тетрадка за упражнения. В началото наистина нямах идея, но с времето в тази тетрадка се родиха много разкази и приказки. Хората дори ги харесваха.

Приемах блога като форма на комуникация. Една от многото възможни. Тогава нямаше истински социални мрежи. Разказите и приказките бяха въпроси, отговори или просто настроения. Имаше я и обратната връзка.

От разказите и приказките в блога се родиха и първите ми две книги: „Страната на фантазиите“ и „Разказани приказки и приказни разкази“. Миналата година излезе и фантастичният ми роман „Кланица“.

Владимир Кабрански

По-долу четете откъс от книгата „Старецът и песента“

Сигурно е било сън. Събуждам се, отварям очи, а наоколо всичко е бяло. Денят си отива, а нощта ще настъпи след час. Час на спокойствие и тишина, нарушавана само от шума на вятъра в короните на дърветата.

Затварям очите си и тишината отстъпва на странни, непознати, приглушени звуци, които събуждат някакво непознато същество в мен. Нощта е неговата стихия, неговото време, когато се случват неща, за които никой никога няма да разкаже.

Не съм сам. Наблизо, до корените на едно дърво, проблясват очи. Една тъмна сянка безшумно се изправя и застива отново. Слухът и зрението са напрегнати докрай, но не улавят заплаха и едрата глава се привежда към земята.

Сянката обикаля дървото, после бавно, но уверено поема по някакъв невидим път сред дърветата, а аз тръгвам след нея.

Движи се плавно, като призрак, избягвайки осветените от луната пътеки. Често спира и дълго души земята. Търси нещо загубено, но не го намира. Вятърът донася хиляди миризми и звуци, но сред тях ги няма единствените, които търси.

Пътят свършва на брега на малка река. Там сянката спира, оглежда се в блестящите тихи води и дълго пие. После нагазва във водата, но спира нерешително. Някаква невидима бариера я задържа в един огромен кръг. Кръг, който всяка нощ става по-голям. Всяка нощ сянката преминава границата, търсейки отвъд нея това, за което копнее.

Тази нощ тя не продължава напред. Обръща се и тръгва към центъра, около който обикаля постоянно. Тръгва към мястото, което винаги ще помни.

Върви бавно и предпазливо. Спомените не са избледнели. Стъпките стават все по-къси, докато накрая спира на място. Вижда го.

Хълмът, огрян от лунна светлина, надвесен над селото, което спи дълбоко. Хълмът, който пази спомените от една далечна нощ.

Луната се скри зад облак и спомените се събудиха.

В тази нощ двамата бяха на хълма. Привлече ги като магнит и се спряха чак на билото. Луната светеше и ги примамваше. Викаше ги и те ѝ отговориха. Насочили глави към нея, отвърнаха със своята песен. Не можеха да спрат, не виждаха и не чуваха нищо. Зовът на Луната беше по-силен от тях.

Тогава небето се отвори и загърмя. Нямаше облаци, но гърмеше. Нямаше дъжд, но беше по-страшно от буря.

Той побягна и не спря до съмване. Понякога обръщаше глава назад, но нея я нямаше. Не я намери и на следващия ден. Нито пък след това.

Толкова дълго, нощ след нощ, обикаляше и я търсеше. Вятърът донасяше хиляди миризми и звуци, но тези, които търсеше, ги нямаше.

Днес за първи път тръгна към хълма. Бавно и внимателно, стъпка след стъпка. Лунатасе показа и му се стори, че горе има някой. Някой, който го чакаше. Някой, когото търсеше.

Не се поколеба. Това беше по-силно от него. Изкачи хълма, вдигна глава и запя. Песента му се извиси в небето и за момент му се стори, че някъде там, в далечината, някой му отговори.

Тогава нещо проблесна в тъмното и дори не успя да чуе гърмежа.

Художник Иванка Иванова

ISBN 978-619-7392-03-6

272 стр., цена 15,00 лв.

www.ergobooks.eu

 

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.