„Истанбул червен” на Ферзан Йозпетек – за всички, които обичат Истанбул

Популярният италиански сценарист, режисьор и писател Ферзан Йозпетек ни пренася в Истанбул чрез своя носталгичен роман, обагрен в червеното на истанбулските залези, на старите трамваи, на изящните чаши за чай.

Истанбул червен” (превод: Паулина Мичева, 144 стр., цена: 15 лв., издателство Колибри) разказва историята на мъж и жена – двама непознати, срещнали се в самолета за Истанбул.

Той е турски режисьор, живеещ в Рим. Внезапното завръщане у дома е завръщане и към миналото, към спомените за майка му, магнетична и печална жена; за баща му, изчезнал мистериозно и също толкова мистериозно появил се отново след десет години; за баба му, изисканата „османска принцеса”. За първото хвърчило, първия филм, първите откраднати целувки. Тя е бизнес дама, пътуваща по работа със съпруга си. Градът с вековна история и много имена ще й предложи не само силно сутрешно кафе, но и приятелство, непозволена любов и  възможност да преоткрие себе си.

„Истанбул червен” е сладостно меланхоличен текст, който успява да ни убеди, че не е от значение как сме живели, а как разказваме историята на жи­вота си – на себе си и на другите. Защо­то само по този начин е възможно да открием някакъв смисъл в грешките, болката и смъртта.

Ферзан Йозпетек е италиански режисьор с турски корени, роден през 1959 г. в Истанбул. Известен е като режисьор и автор на сценариите на филми като „Прозорецът отсреща” и „Последният харем”. „Истанбул червен” (2013) е неговият успешен литературен дебют. Книгата е обяснение в любов към родния му Истанбул, а едноименният филм, режисиран от самия Йозпетек, има множество награди и е част от тазгодишната програма на международния кино-литературен фестивал „Синелибри”.

По-долу четете откъс от книгата на Ферзан Йозпетек „Истанбул червен

Никога не забравяйте, че не е от значение как сте живели. Важно е как разказвате историята на жи­вота си на себе си и най-вече на другите. Защо­то само по този начин е възможно да се открие някакъв смисъл в грешките, болката и смъртта. /из филма „Последният харем” със сценарист и режисьор Ферзан Йозпетек/

 

Топло е. Заемам мястото си в самолета, слагам си предпазния колан. Защо всъщност е толкова топло? Не би трябвало. Може би съм донесъл застиналия и тежък въздух отвън със себе си. Вечерта в Рим е топла, но знам, че градът, в който отивам, ще ме по­срещне със студен вятър. Истанбул. Там ме очаква нашата стара къща. Онази стара бяла къща, в коя­то израснах, а после напуснах, преди да навърша осемнайсет години. Но в някакъв смисъл тя вина­ги е била за мен Домът. Дали е възможно човек да напусне дома на детството си? Не мисля. Той про­дължава да живее в нас дори когато къщата изчез­не, съборена и разрушена от булдозери, както ще се случи с нашата.

Затварям очи. Уморен съм. Не мога да преброя колко пъти съм бил на този самолет и на други като него, завръщайки се в Истанбул. А като се замисля, някога хоризонтът на моя свят се свеждаше до една градина с две големи липи, чийто мирис – когато разцъфнеха напролет в Истанбул – се смесваше с морския бриз. Ако притворя очи, все още мога да усетя това ухание.

Каламъш, името на стария ми квартал, притежа­ва същата сладостна сила; в мига, в който го произ­неса, се връщам назад във времето.

Връщам се отново в къщите с градини, в които си играехме като деца. Връщам се в стаята си, от прозореца на която виждах синьото море. Прекрас­но е да имаш стая с гледка, особено ако гледа към блещукащата в далечината синева.

В къщата ми в Рим няма градина, няма липи, нито хоризонт. Само тераса, заобиколена от газо­метри. Пейзаж, който не е особено римски, но въпреки това обичам с цялото си сърце, както обичам всичко, свързано с този град. И все пак от време на време, изненадващо, все още мисля за прозореца от детството ми: когато се събуждам нощем, замаян от часовата разлика, в някоя хотелска стая в Токио или Ню Йорк и виждам край себе си само небостъргачи. Много далече от онази бяла къща, която скоро няма да я има.

Леко шумолене. Звук от бързо тичащи момчешки крака. Търкаляща се топка. Възможно ли е? Обръ­щам се да погледна. Няма никой. Само звукът от ко­лелата на самолета по пистата. После отново наста­ва тишина. В почти празния самолет стюардесата бута количка с кафе.

Затварям очи. Не ми се пие кафе, не желая да го­воря с никого, искам само да си мисля за това, което ме очаква в старата ни къща.

Отново шумолене, леко раздвижване на въздуха. Този път момчето се смее, докато тича по пътечката. Вдига топката и ми се усмихва: поглежда ме право в очите. Сякаш това съм аз самият, който се взирам в себе си. Сякаш се гледам от дълбините на миналото, от градината, от липите.

Момчето не е само. С него има руса жена; об­лечена в строг, официален сив костюм; мило, леко сънливо изражение. Има и един елегантен господин с венецианска гондола в ръка; държи я така, сякаш е нещо изключително ценно. Разпознавам гондолата, тя е като онази, която имахме у дома в един шкаф и после се изгуби незнайно къде… Години наред се възхищавах на тази стъклена, ръчно правена, позлатена с варак, лъскава гондола. Когато баща ми изчезна, ми казаха, че е заминал за Италия. Затова си го представях как пътува с такава венецианска гондола, точно копие на фигурката, която не ми бе позволено да докосвам.

После баща ми най-изненадващо се върна. Ис­тинска мистерия за мен. Както бе изчезнал, така се и появи, без предупреждение.

Един ден, връщайки се от училище, видях, че старата ни вярна прислужница Диаманте ме чака на стълбите пред вратата.

– Имам добри новини – каза тя с усмивка на лице.

После прокара пръсти през косата ми, може би за да я приглади или пък това бе жест на нежност, желание да ме окуражи.

Хвана ме за ръка и заедно тръгнахме към дневна­та. През открехнатата врата чувах развълнуваните гласове на майка ми, сестра ми и брат ми. После чух и властния глас на мъж, когото не познавах. Баща ми. Ето го, бе тук, след толкова години отсъствие, седи в креслото, облечен в бургундскочервен копри­нен халат с малки шарки; това облекло щеше да ста­не неразделна част от него през следващите години.

Пристъпих плахо в дневната, неохотно. Толкова много време бе минало; когато той замина, още дори не бях проходил, и сега пред мен стоеше непознат. Не посмях да го прегърна и ако майка ми не ме бе бутнала в обятията му, нямаше да го направя.

А Венеция? Не говорихме за нея. Нито тогава, нито по-късно. Аз също не попитах. Децата ин­стинктивно знаят за какво трябва и не трябва да питат; усещат кога няма да получат отговор на въпросите си. Въпреки това, когато за първи път се озовах във Венеция, този град лабиринт, този град на водата, не можах да устоя и направих една обиколка с гондола в чест на баща ми, в чест на детето, което някога бях.

Колко много загадки, мисля си с усмивка на ли­цето. Неразгадани мистерии и неразкрити семейни тайни. Истински престъпления и престъпления сре­щу сърцето. Може би затова във филмите си обичам да говоря за тях; да ги разкривам внимателно и неж­но; да ги разплитам и обяснявам.

Може би това е основната причина да нося ви­наги в портфейла си една стара пощенска картичка. Черно-бяла, с измачкани краища. На нея се виждат куполите на Синята джамия и на „Света София“, из­вивките на Босфора и в далечината, наистина много далече – толкова далече, че може да бъде различена само от онези, които я обичат, – моята къща. Моята стара бяла къща. На гърба на картичката с елегант­ния и уверен почерк на баща ми с писалка (той ни­кога не се отказа да използва писалка) е написана само една дата: 1963.

 

Той използваше тази картичка, за да си отбелязва докъде е стигнал в книгата, която чете, и аз я взех едва след като почина преди няколко години. Изва­дих я от книгата на нощното шкафче до леглото му. Оттогава е в портфейла ми. Не е само спомен. Тя е покана, обещание. Знам, че независимо къде се на­мирам, Истанбул винаги ме чака. Моят Истанбул, градът, в който ще кацна съвсем скоро.

 

 

Тя

В самолета

Мъжът, който седи до тях в самолета, е малко стра­нен. Като че ли се вслушва в разговора им, взира се, сякаш гледа филм, който тече на екран пред него. Разбира се, казва си Анна, след като поглежда небрежно към него: това е онзи режисьор… После се навежда и вдига пощенската картичка, паднала на пътечката. Стара, черно-бяла пощенска картичка.

– Мисля, че това е ваше – казва тя.

Иска да каже нещо повече, но се въздържа.

– Благодаря – отвръща мъжът с усмивка.

Анна е щастлива заради това пътуване. Щастли­ва е, че отива в Истанбул за първи път; щастлива е, че поне веднъж не пътува сама; че няма да е сама в хотелската стая, където ще ѝ се наложи да води вечната си битка с климатика. Щастлива е заради пар­тито, на което са поканени; заради тази неочаквана ваканция със съпруга ѝ; и дори, че е с него. Е, и с тях: с „момчето от ателието“, което вече изобщо не е момче, и с неговата годеница с детското личице. Когато се сеща за нея, ръката ѝ се повдига към ли­цето в опит да заглади дълбоката постоянна бръчка на челото ѝ; и как няма да я има, когато живее с тол­кова стрес, толкова тревоги…

Годините текат. Не само за нея, но и за съпру­га ѝ Микеле. Колко години, колко бръчки, колко компромиси… Колко провалени ваканции, отложе­ни пътувания; колко планирани и неосъществени неща. Но все още са тук, заедно.

„Ти си моята обетована земя, която не успях да задържа.“ Някой бе написал това със спрей на сте­ната срещу ателието им; вижда надписа всеки ден, когато идва на работа. Въпреки че не е свързан с нейния живот, все пак я бе трогнал и от време на време се сеща за него.

Обети, обещания? Тя изпълни обещанията си. Това важи и за обещанията, които бе дала на себе си. Искаше този мъж? Получи го. Обеща на него и на себе си свят, който да принадлежи само на тях. Помагаше му и го подкрепяше. Безброй нощи оп­равяше нередностите в сметките му; безброй дни се опитваше да убеждава него и клиентите му, че да, той може, да, той ще успее. И всъщност наистина успяхме, мисли си тя със задоволство. Сега имаха място, което наричаха „ателието“ – оживено, дина­мично място, в което работеха много млади хора. Като Андреа и Елена, които се срещнаха – и се влю­биха – там. Един ден Елена си намери друга работа и си тръгна; добро решение; човек трябва да разделя любовта от работата, да поставя ясна граница меж­ду двете; не всеки може да го направи. И двамата са талантливи и приятни. Анна харесва невъздържа­ната сила, радостта, ентусиазма и жизнеността им, така характерни за трийсетгодишните.

Поглежда ги и се замисля: бе на тяхната възраст, когато срещна Микеле. Тя бе точно като Елена, с нежно лице и гладка кожа без нито една бръчка; усмивката ѝ бе спонтанна, излъчваща невинност и вяра, че всичко е възможно, че всичко тепърва пред­стои. И само от теб зависи това да се случи.

Сега са на това пътуване като двойки. Кога за последен път бе правила нещо такова? Вероятно никога след онези спонтанни и хаотични пътува­ния в младостта ѝ. Бе двайсетина годишна и с група приятели потегляха нанякъде, срещаха се, разделя­ха се, приключенията ги очакваха зад всеки ъгъл… Всъщност тя никога не си бе падала особено по приключенията, дори когато бе на двайсет. Винаги бе копняла за нещо друго: да изгради нещо солидно. И успя. Има живота, за който мечтаеше; солиден, сигурен живот, без колебания и отклонения. Сега се нуждае само от ваканция.

От ваканция и от почивка; ето защо смята да отиде на хамам още утре или в някой от следващи­те дни. Да, със сигурност иска да отиде на турска баня. Никога не е ходила в истински хамам, само в онези фалшиви бани с алпийски сауни и масажи в луксозните планински курорти. В онези места под­насят и чай в стъклени чашки с позлатени с варак ръбчета, за да придадат екзотичен привкус на пре­живяването.

Този път Анна иска истински хамам; влага, пара, тишина; и заедно с обувките и дрехите си ще събле­че и мислите си.

Само преди няколко седмици една приятелка ѝ донесе кутия с лакомства от Турция – лепкав и заха­росан локум. Кутията бе розова и кичозна, от онези неща, които купуваш на летището в последния мо­мент. Думите „Turkish Delight“ бяха напечатани над бледа репродукция на картина от ХIX век: жени от харема с цветни и леки копринени рокли, накичени с много бижута. Дали жените от харема наистина са живели така, или това бе просто романтична фан­тазия? Каквато и да бе истината, сцената бе хип­нотизираща; щом отвори кутията и вкуси парченце от сладкия локум, веднага си представи как минава през някоя от вратите на харема на картината и по­пада вътре. Хладина и топлина, вода и пара… Обзе я желание да се отърве от дрехите си и от стреса. И да не мисли за нищо.

 

 

 

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“.