Четем „Поезия“ от Пабло Неруда

Луксозното двуезично издание с отбрани произведения на Пабло Неруда в превод на Никола Инджов вече е на книжния пазар. Дизайнът на корицата е дело на Кирил Златков.

Сборникът „Поезия“ (192 стр., цена с меки корици: 22 лв., цена с твърди корици: 26 лв., издателство Колибри) отвежда към някои страници на прочутия чилийски лирик Пабло Неруда, съхранени в паметта и разума на четящото човечество. Испаноезичният носител на Нобелова награда създаде творчество, което е безпримерен отклик на събития с национален, континентален и планетарен обхват. Той осъществи гениалното си дарование в различни естетики на световния литературен авангард – символизма, имажинизма, акмеизма, сюрреализма. Написа блестящи поеми, исторически епоси, манифести, прозаични и автобиографични страници, любовни сонети… „Често съм писал със зелено мастило, което е моят личен символ на мечтата и надеждата“, споделя Неруда. Днес изследователите го определят като един от двайсетте най-големи поети на човечеството за всички времена.

Пабло Неруда е псевдонимът на Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто – поет, писател, дипломат, сенатор, кандидат за президент на своята страна, Чили; фамилното име от псевдонима му е в чест на чешкия поет Ян Неруда. Пабло Неруда се отличава с изумително художествено въображение и неслучайно е смятан за един от най-видните и влиятелни творци на своя век. Сред многобройните му отличия изпъкват Нобеловата награда за литература за 1971 г. и званието „доктор хонорис кауза“ от Оксфордския университет.

На 8 февруари ще отдадем дължимото на „най-великия поет на ХХ век на всички езици“, както казва Габриел Гарсия Маркес. Премиерата на сборника ще се състои от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”, НДК.

ПОЕЗИЯТА

Онези години… Поезията понечи
да ме потърси. Откъде произлезе
не зная – от река или зима.
Как и кога бе – не зная,
ни гласове бяха, ни бяха
думи, нито безмълвие…
Но от някаква улица ме зовеше,
от вейките на нощта. Набързо
измежду всичко друго,
покрай огньове бунтовни
Навярно, загубила образ,
завръщаше се самотна.
И ме докосна.

Какво да ѝ бях казал тогава?
Устата ми не умееше да нарича,
очите ми бяха слепи,
в душата ми нещо трептеше –
загубени криле или треска,
и си тръгнах сам и самотен,
чувствах се като на клада.
И написах първия ред непонятен.
Непонятен, безплътен, чиста
глупотевина, чисто познание
на човек, който не знае нищо…

И видях мигновено
небе – разсипано и открито,
планети и пулсиращо плодородие,
сянка, пробита
от стрели, цветя и огън,
всемогъща нощ, всемир…

И аз, нищожно създание,
опиянен от огромност
пуста и озвездена,
подобна на тайнство –
усетих се като прозрачен
отломък от бездна,
поех със звездите.
И сърцето ми се развихри!

Из ДВАДЕСЕТ СТИХОТВОРЕНИЯ ЗА ЛЮБОВТА И ЕДНА ОТЧАЯНА ПЕСЕН

Най-тъжните стихове мога тази нощ да напиша.

Да напиша например: „Озвездена нощта е

и сини трептят светилата далече“.

Кръжи нощният вятър в небето и пее.

Най-тъжните стихове мога тази нощ да напиша.

…Исках я, а и тя ме искаше от време на време.

В такива нощи в ръцете си я поемах.

Целувах я толкова пъти под небето безкрайно.

Тя ме искаше, а от време на време и аз я исках.

Как да не обичам очите ѝ, взрени в мене.

Най-тъжните стихове мога тази нощ да напиша.

Да мисля, че не я притежавам. Да чувствам, че съм я загубил.

Да слушам нощта безкрайна, по-безкрайна без нея.

И стихът да пада в душата ми като роса в тревата.

Има ли значение, че любовта ми не я опази.

Нощта е озвездена и тя не е с мене.

Из СТО ЛЮБОВНИ СОНЕТА

IV

Не се забравя дивата клисура,
с пулсиращите мириси, където
понякога прелита птица бавна
и мокра като в зимна дреха.

Не се забравя подарено щастие:
всевластни мириси, златиста глина,
лудешки корени, дъбрави диви
и храсти с остриетата на шпаги.

Не се забравя цветето, което
донесе ти от сенки, от смълчани
води. От пяна по скалите цвете…

Бе както всякога и никога, да идем,
където нищо никого не чака,
но всичко се на някого надява.

XII

Изцяло жена, узряла ябълка, топла луна,
от водорасли свежест, дъх от светло блато…
Каква мъгла прозрачна между твоите опори?
Каква антична нощ под сетивата мъжки?

Ах, любовта е път между звезди и водопади,
между застинал въздух и брашнени бури,
сражение между светкавици среднощни
и две тела в една-едничка лудост.

Обхождам с устни твоя малък космос,
крайбрежията и селенията твои,
в наслада се превръща детеродният огън,

пробягва пътищата на кръвта, докато
отново стане карамфил среднощен
и в сянката разцъфне мълниеносно. 

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“.