Могат ли социалистите да изпаднат от управлението на ЕС догодина?

Тома Биков, Петте кьошета

Година преди изборите за Европейски парламент унгарският премиер Виктор Орбан и неговата консервативна партия ФИДЕС спечелиха две трети мнозинство в унгарския парламент. В същото време унгарските социалисти останаха на трето място с едва 10 процента от гласовете на избирателите.

На второ място е националистическата формация Йоббик, която спечели малко повече гласове от социалистите, но преди изборите изглеждаше като основна алтернатива на Орбан. В парламента влязоха и няколко малки либерални партии, чиито депутати няма да имат значение за бъдещата конфигурация на управлението.

Въпреки прогнозите на някои либерални анализатори, че е възможно партията на Орбан да се срине, унгарският премиер спечели убедително трети мандат при това при рекордно висока избирателна активност от 70 процента. След тази победа би било добре на Орбан и на консервативните движения, които се развиват в цяла Европа да се гледа не като на инцидент, както правят част от либералните мислители, а като на тенденция, която очертава общоевропейски обществени процеси.

Започнах коментара си с изборите за Европейски парламент, които предстоят догодина, защото те имат потенциал

да променят радикално политическата картина в Европа.

Социалистическите и социалдемократическите партии в страните от Европейския съюз преживяват тежка криза, от която по всичко личи няма да излязат. От няколко години Партията на европейските социалисти(ПЕС) губи позиции в почти всички европейски държави, като в същото време се отчита бум на увеличаване на подкрепата за консервативни партии и движения. Социалистите практически изчезнаха в няколко големи европейски държави като Франция и Полша, а влиянието им в страни като Унгария, Австрия, Италия и Холандия практически е сведено до минимум. След последните избори в Германия, социалдемократите понесоха най-тежката си загуба от 1945 година насам, като след създаването на поредната голяма коалиция с партията на Ангела Меркел ХДС се сринаха до третото място в социологическите проучвания. Пред тях вече е консервативната партия „Алтернатива за Германия”, която до Евроизборите вероятно ще набере още по-голяма скорост. И тук идва въпросът, колко депутати социалисти ще има в следващия Европарламент, при положение, че на национално ниво, социалистическите партии не са в състояние не просто да печелят избори, но и да играят ролята на реална алтернатива на управляващите дясно-консервативни мнозинства?

Либералните движения също са в криза и остават затворени в рамките на индоктринираното говорене, което заклеймява като фашизъм и ксенофобия всяко мнение, което излиза отвъд рамките на тяхната идеология. Този подход по никакъв начин не дава възможност на либералите да увеличат и без това рехавата си подкрепа.

Дясната ЕНП остава със стабилна подкрепа във всички европейски държави, като нейни представители управляват голяма част от Европа. Проблемът на ЕНП обаче е, че в нея съществуват две линии – консервативна около Виктор Орбан и либерална около Ангела Меркел.

До момента в Европарламента ЕНП предпочиташе да управлява или в голяма коалиция с ПЕС, или в по-малка коалиция с либералите. Целта на тези коалиции беше да бъде изолирана групата на Консерваторите и реформистите и крайните националисти гравитиращи около партията на Марин льо Пен. След изборите за Европарламент през 2019 година обаче,

гласовете и на социалистите и на либералите вероятно няма да са достатъчни,

за да могат да бъдат заобиколени консервативните движения. В този смисъл, шансът в следващият Европарламент да няма друга възможност освен да бъде излъчено мнозинство, което да разчита на подкрепата на представителите на ЕНП и на консерваторите е много голям. Това със сигурност ще породи сътресения в самата ЕНП, в която либералното крило ще трябва да преглътне съюз с партии и движения, които е заклеймявало като евроскептични и ксенофобски.

В подобна ситуация ключов фактор ще се окаже именно Виктор Орбан. Партията на Орбан е член на ЕНП, но поддържа тесни връзки с консерваторите и най-вече с управляващата в Полша партия „Право и справедливост. След последните парламентарни избори в Унгария, лидерът на ФИДЕС е един от най-стабилните премиери във вътрешен план, който се ползва с огромно обществено доверие. Това му позволява да има самочувствие на европейски терен и дори да диктува политическата мода в Европа. От години Орбан демонстрира различията си с германския канцлер Ангела Меркел, като до момента той играе ролята на алтернатива на нейната либерална линия в рамките на ЕНП. Линията на Меркел обаче претърпя сериозен неуспех в Германия. Въпреки спечеления четвърти мандат за християндемократите, позициите на Меркел отслабнаха, както в собствената й партия, така и в германското общество като цяло. Този частичен неуспех вероятно ще блокира част от възможностите на Меркел да противодейства на Орбан, който от своя страна поддържа добри контакти с баварския коалиционен партньор на германския канцлер.

Потенциалът на евроизборите да се превърнат в кулминация на трансформацията на европейската политическа система е много сериозен. И тук не става въпрос само за техническото бъдеще на европейските политически семейства. Предстоящият вот би могъл да очертае нови линии на европейската идентичност и да ги превърне в официални за целия ЕС.

Първата линия е Европа с граници, вместо Европа без граници.

През последните няколко години Европа ясно очерта своите граници. След мигрантската криза, анексията на Крим от Русия и Брекзит, Европейският съюз по естествен път получи отговор на въпроса, с кои държави граничи и докъде може да стигне географията на процеса на евроинтеграцията. Мигрантската криза очерта южната граница на съюза, която отделя Европа от Турция и арабския свят. Кримската криза очерта ясно източната граница, която отделя Европа от Русия и която на този етап минава през Украйна. Малко след това Брекзит очерта и западната граница на съюза, която остави Великобритания извън него. В процеса на очертаване на тези граници, консервативните движения в Европа, в голямата си част се трансформираха от евроскептични в европатриотични. По този начин една от основните тези на либералния европейски елит, че е възможно Европа да съществува без граници беше отхвърлена и на нейно място по естествен път се наложи идеята за обща охрана на европейските граници.

Втората линия е християнска вместо либерална идентичност.

Мигрантската криза породи обща европейска рана, която би могла да се окаже основа за създаването на обща европейска идентичност. Опитът на либералите да конструират европейска идентичност през обезличаване на национални и културни идентичности в Европа се оказа неуспешен. В същото време само за няколко месеца, различни нации реагираха почти еднакво докато континентът беше заливан от мигранти. Това породи говоренето за Европа на нациите. Тази идея обаче предстои да се трансформира в линия за изграждане на обща европейска идентичност, не на базата на либералната идеология и изтриването на националните идентичности, а на базата на общият за Европа християнски културен фундамент, който е способен да събере различните идентичности в едно цяло. Рехристиянизацията на Европа е видим и естествен процес, който вече поражда новия европейски елит.

Третата линия е демократизация вместо бюрократизация на Европа.

Бюрократичният модел на Европейския съюз изигра положителна роля в първите десетилетия на неговото създаване. Благодарение на него Европа успя да преодолее раните от двете световни войни и да създаде съюз, който да гарантира мира на континента. Оказа се, че както всеки модел, така и този не е вечен. Бюрократичният модел на Европа е изчерпан и не е в състояние да отговори на новите предизвикателства. В това отношение евроизборите могат да се окажат преломни. Техният резултат би могъл да ускори тенденцията за разграждане на бюрократичната система на управление на съюза и да я замени с демократична. Сам по себе си този процес също ще стимулира създаването на обща европейска идентичност.

Със сигурност тези процеси ще предизвикат трусове и промени на целия европейския континент. Те вероятно ще се случат много по-бързо отколкото очакваме и ще се превърнат в терен за истински политически дебат за бъдещето на Европа. Дебат, който ще надхвърли техническите и скучни дебати, които се водеха в ерата на бюрокрацията. В края на този дебат вероятно ще получим и обединена Европа, но не такава, каквато си я представяше превърналият се в доминиращо малцинство либерален елит, а такава, каквато ще я конструират европейците.