Защо ръстът на неравенството не е задължително лоша новина

Явор Алексиев, Институт за пазарна икономика

През тази седмица НСИ публикува редовното си изследване за доходите и условията на живот (EU-SILC), което се отнася за доходите през 2016 г. Фокусът в него разбираемо пада върху увеличаващото се подоходно неравенство в страната:

  • Както коефициентът на Джини, така и отношението между най-богатите и най-бедните 20% от населението достигат най-високите си нива до този момент.
  • Линията на бедност се увеличава до 351 лв. месечно, а броят на лицата с доход под нея нараства с 36 хиляди души.
  • Относителният дял на лицата с доход под линията на бедност се увеличава от 22,9 на 23,4%, което също е рекордна стойност.

Тези данни обаче не трябва да стряскат, дори напротив – те са в голяма степен резултат на продължаващото подобрение на пазара на труда, както по линия на ръста на възнагражденията, така и по линия на по-големия брой заети лица.

Важно е да уточним, че по-високият дял на населението под линията на бедност не означава по-нисък стандарт на живот, а по-високо доходно неравенство. Чисто теоретично, ако утре половин милион българи изгубят работата си, относителният дял на бедните ще намалее, но това едва ли ще е повод за радост, тъй като много домакинства няма да могат днес да си позволят това, което са успявали да си позволят вчера.

Последните данни на НСИ показват именно обратното – увеличаваща се относителна бедност (т.е. доходно неравенство) в условията на общо подобрение на благосъстоянието на българските домакинства. Чувствителният ръст на линията на бедност с 43 лв. означава, че доходите на медианния българин (този, от който половината българи получават повече, а другата половина – по-малко) са се повишили с близо 14% на годишна база[1]. Именно те са отправната точка за определяне на линията на бедност – по-конкретно, последната е  равна на 60% от медианния доход.

Данните на НСИ показват още, че експанзията на трудовия пазар и повишаването на заплащането на работещите са довели до спад на относителния дял на работещите бедни от 11,4% на 9,9%. Честите спекулации с понятието „работещи бедни” налагат отново да поясним какво се крие зад него. Тъй като „бедността” е характеристика на домакинството, а наличието на работа е лична характеристика, е напълно възможно човек да получава добра заплата и въпреки това да бъде считан от статистиката за „работещ беден”. Ако едно лице живее само, но работи на минимална работна заплата, то по дефиниция не може да бъде работещ беден, тъй като нетната сума, която получава месечно, е по-висока от линията на бедността. Така като водещ фактор за това дали едно работещо лице е бедно или не се очертава структурата на домакинството, в което живее – има или няма безработни възрастни или зависими лица в него, включително деца, има ли втори работещ възрастен и т.н. Не трябва да забравяме, че част от днешните работещи бедни най-вероятно са били безработни и още по-бедни в предишни периоди, особено ако се гледат данните за дългосрочно безработните, които намаляват стабилно последните години.

Възрастовите разбивки показват, че увеличението в броя на лицата под линията на бедност се дължи изцяло на лицата на възраст над 65 години. Това се потвърждава и от данните за риска от бедност сред различните типове домакинства, които НСИ следи – видим ръст се наблюдава само при едночленните домакинства, като най-осезаем е той при самотните възрастни (от 44% на 55%). Подобна динамика е очаквана предвид бързия ръст на трудовите доходи последните две години заради недостига на кадрии изоставащия от тях ръст на пенсиите. На практика в момента ставаме свидетели на обратната тенденция на тази, която наблюдавахме в годините на кризата. Тогава част от работещите загубиха трудовия си доход, което доведе до спад на линията на бедността и дори до “изплуване” на част от пенсионерите над нея (тъй като техните доходи не бяха намалени по време на кризата). Сега хората, които работят, се увеличават, увеличават се и възнагражденията им, което води до ръст на линията на бедността и “потъване” под нея на част от хората с фиксирани доходи (предимно пенсионери).

Потвърждения за това виждаме и в разбивките по етнически принцип, които НСИ отскоро публикува. Те показват, че през 2016 г. 53,3% от бедните лица от българския етнос са всъщност пенсионери при 42,6% през 2015 г. Този ръст с над 10 процентни пункта в рамките на една година е съпътстван от спад на бедните българи, които работят, от 27,9% на 20%. Спадът на относителния дял на работещите сред бедните е виден и при турската и при ромската етническа група, макар в много по-малка степен.

И доколкото доходното неравенство в обществото се увеличава поради положителните процеси в икономиката, някои от водещите структурни причини за неговото изначално високо ниво остават без промяна. Образованието продължава да бъде водещ фактор, определящ риска от бедност. Бедните висшисти сред работещите са под 2,5%, независимо от техния етнос. При работещите лица с начално или по-ниско образование обаче този риск е близо 70%, като етническият произход също е почти без значение.

 


[1] Последните данни НСИ потвърждават някои от резервите ни спрямо тези от предходното изследване. Тогава, в условията на добър икономически растеж и стабилен пазар на труда, беше регистриран необясним спад на линията на бедност, който би означавал, че доходът на медианният българин е спаднал. При предходното изследване на НСИ броят на анкетираните домакинства беше увеличен от 7300 на 8652, което на практика означаваше, че макар данните да са по-представителни, те не са директно сравними с тези от предишни периоди.

1 Коментар

  1. За експлоатацията.

    Много се говори за експлоатация, за това, че имало много бедни и съвсем малко богати, че нямало средна класа, че бедните ставали по бедни, а богатите по богати, че плоския данък е несправедлив, и трябвало да има подоходно прогресивен данък.

    Всичко това са приказки на социалистите – бивши комунисти, които се водят по Маркс – Ленинските идеи, и които те обявяват че са правилните идеи.

    Каква е истината обаче?

    Капиталистът работи примерно 8 часа.

    Наемният работник(ци), работят също 8 часа.

    Капиталистът обаче присвоява 6 от 8 – те си часа, които са обществени, както присвоява и 6 часа на работниците, които също са за обществото.

    Наемният работник присвоява сумата пари от само 2 – та си часа, като заплата.

    Капиталиста също присвоява сумата пари от 2 – та часа от своите 8 часа, като лични пари.

    Така обществените 6 часа на капиталиста и 6 – те обществени часа на наемните работници, както и 2 та лични часа на капиталиста, се присвояват от капиталиста като частна собственост.

    2 – та часа на наемният работник са неговите частни 2 часа. Тук трябва да се разсъждава за това, колко да са парите от 2-та часа на работника и колко да се 6-те часа.

    Това е нещо много трудно и зависи от производителността, майсторството, образованието, обучението, и инструментите с които работи работника, като е много трудно да се намери предела между 2-та и 6-те часа на работниците.

    В производството наемният работник работи, а капиталистът му плаща.

    Понеже Маркс описва само производството, то той казва, че капиталистът е експлоататор и не работи. И от там и неговата теория за експлоатацията.

    Освен това, Маркс казва, че реализацията на произведените стоки, става в „средство за обръщение“, което е идентично с производството, то и там наемният работник само работи, а капиталистът е само експлоататор.

    „Средство за обръщение“ и пазар с конкуренция са различни, противоположни неща, защото при „средството за обръщение“ може да има само монопол на големи фирми. И понеже има „средство за обръщане“ стоките в пари, трябвало да има монопол.

    Поради тази причина социализма, комунизма и фашизма бяха с диктатура на работници и пролетариат, за да се обръщат силово, монополно стоките в пари.

    Идеята, че комунистическо общество, ще е с монопол и диктатура я дава още Маркс.

    Поради тази причина и досега има страни с фашизъм, като Русия и страни със социализъм, като Беларус, където има частен и държавен монопол на големи частни и държавни фирми.

    Маркс казва, че в средството за обръщение, наемният работник само работи, а капиталистът му плаща, като и в „средството за обръщение“ капиталистът е експлоататор.

    Но това не отговаря на истината.

    Истината е, че в производството наемният работник работи, а капиталистът му плаща.

    Но на пазара с конкуренция, капиталистът работи, а наемният работник му плаща за стоката, която капиталиста продава в търговски вид.

    На самия пазар с конкуренция, наемни търговски работници работят, като разфасоват стоката,, което е производството им.

    Но на пазара капиталистът рекламира стоката и я продава фетишизирана на същия наемен работник, който е произвел стоките.

    Или ролите между капиталист и наемен работник се разменят от производството – на пазара.

    Понеже капиталистът присвоява обществен капитал, като частна собственост, то той е общественик и частник.

    Или капиталът в неговите ръце е противоречив, хем частен хем обществен, като всяко явление, което е винаги противоречиво.

    Въпросът е как да се направи така, че частникът да проявява само своята обществена роля?

    Това става тогава, когато капиталът е в динамика, или се „върти“, което означава капиталът на богатите да се вкарва в кръгооборот. Това се е правило в Англия, САЩ и Германия. Затова там не са ставали революции.

    Ако капиталът е в статично положение, като само се изяжда, то тогава наистина има експлоатация. Това са правили помешчиците в Русия и чорбаджиите в България. Затова тук хората мразят богатите.

    Дотук видяхме, че капиталисти и работници сменят местата си от производството – на пазара. Но парите от целия процес на производство и пазар отиват в ръцете на капиталиста, а стоките – в ръцете на наемните работници, което е добро.

    Но понеже капиталистите присвояват обществения капитал макар и частно, то те са общественици. Освен това капиталистите работят за обществото, което пак ги прави общественици, защото създава фабрики, заводи, производствена и търговска инфраструктура, и плащат данъци, заплати и произвеждат неща, които са полезни за хората.

    Или капиталистите работят за обществото. Те обаче също трябва да ядат, да се обличат , да имат дом и т.н . Затова те вземат 2-та си лични часа, които консумират. Никой не може със закон да им каже колко да харчат за лични нужди от цялата си частна собственост.

    Капиталистът може да изхарчи цялото си богатство за лични нужди, може и да даде последната си стотинка за фирмата си.

    По това капитализмът се различава от социализма или комунизма. Където директорът получаваше твърда заплата, макар и по голяма , но имаше граница на заплатата си, и собствеността беше държавна.

    Но при капитализма капиталистът е общественик, а не експлоататор, понеже управлява по най добър начин частната си собственост.

    И тук идваме до плоския данък. Това чудо плоския данък е да се плаща една десета от 2-та часа на работникът и на капиталистът. Но ние знаем колко са двата часа на наемният работник и работника се облага още щом вземе заплатата си. А колко да се вземе от капиталистът?

    Ние знаем, че капиталистът прави счетоводство на всички разходи и доходи на фирмата си, накрая на годината. И там декларира своя личен разход, както и разходите на фирмата си. Така декларирания доход на капиталиста се облага с плосък данък, след като го декларира.

    Мисля, че това е плоския данък – да се взема една десета от личния разход на капиталиста, колкото е деклариран, а от наемните работници – при получаване на заплатите им.

    Но обществения капитал, който е в частните ръце на капиталиста – да не се пипа, а да се остави в ръцете на капиталистите, които да правят бизнес с него.

    Понякога се облага печалбата с данък печалба, а социалистите искат искат подоходно прогресивен данък, при което се взема от обществения капитал, който е в частниците, което не е правилно според мен.По добре е обществения капитал да остава в ръцете на капиталистите и те да го вкарват в кръгооборот.

    А мантрата на БСП, че богатите стават по богати, а бедните по бедни, изобщо не е правилна. Просто в една стотна от хората се събира все по голяма част от обществения капитал, и възможностите на големите фирми и корпорации стават все по големи.

    А корпорациите могат да се кооперират с малки и средни фирми, за да им изработват част от детайлите на изделията, и така има по голяма средна класа, както и по вече малки фирми, които се конкурират на пазарите.

    Така се създава средната класа и малките и средни фирми, които да са конкурентни.

Коментарите са ограничени.