Търговски войни и още нещо

Снимка: pixabay.com

Публикуваме актуалния политически анализ на Института „Иван Хаджийски“. Кратката версия е под редакцията на Първан Симеонов

Триъгълникът САЩ – Русия – Китай преди срещата в Хелзинки

Най-голямата щета на досегашната външната политика на САЩ беше практическото стимулиране на стратегическото партньорство на Русия и Китай. Тръмп преоцени това още по време на кампанията си, но след като влезе в Белия дом, действията му бяха блокирани от вътрешнополитическия натиск. Сега крачката на Тръмп към ново регулиране на отношенията с Русия и Китай стана възможна.

Прогнозите за срещата в Хелзинки варират от „нищо особено няма да се случи” до „сделка”, в която Путин е „по-хитър” и сигурно „ще надиграе” Тръмп. Отношенията между САЩ/НАТО/Запад и Русия са твърде обтегнати, за да се получи „разведряване” за един ден. Но, от друга страна, тъкмо върховата степен на напрежение налага диалог и споразумение.

Най-важното е да се предотврати нова надпревара във въоръжаването. Това е от жизнено значение за САЩ; натрупаният чудовищен дълг идва преди всичко от неимоверно раздутия военен бюджет. По друг начин е важно и за Русия. И не на последно място – за света.

Съмненията, че Тръмп ще се окаже „излъган” в Хелзинки, са продължение на критиките след Сингапур. Либералните коментатори обвиниха президента, че само е „легитимирал” режима на Ким Чен Ун.

            През това време геостратегическото противостоене на САЩ и Китай придобива откровен характер на търговска война и поставя под въпрос нормалното развитие на двете най-силни икономики.

Трудностите на Германия дават нови шансове на активната европейска политика на Франция

Разногласията със САЩ (не само търговски) импулсират ЕС да потърси място като по-самостоятелен геополитически субект.Германия и Франция са близо до разбирателство по перспективата на европейската интеграция. Все така обаче ги разделя въпросът кой да е лидер.

Но ако по-рано често се говореше как Германия трябва да спасява дадена държава или политика в ЕС, то сега темата сякаш се видоизмени на „кой ще спаси Германия“ и „кой ще спаси Меркел“.

В тези трудни за Германия времена Франция печели предимство. В предните месеци инициативите на президента Макрон не се приемаха с особено въодушевление. Никой не искаше да признае на Париж правото да бъде движеща сила на европейския политически процес. Конюнктурата обаче промени нещата. Достатъчно е да посочим, че Макрон обяви, че би искал след Брекзит френският език отново да стане водещ в Европа, какъвто е бил до 1973 г., т.е. до влизането на Великобритания; или с други думи: англичаните си тръгват – да си вземат и езика.

Започващото австрийско председателство на Съвета на ЕС допълнително ще засили консервативните тонове в Европа. Нарастват шансовете укрепването на Съюза да върви през частично включване на по-националистическа реторика, затваряне на граници и фокус върху политическото бъдеще на еврозоната. Това е донякъде лоша новина за (Западните) Балкани и добра новина за Франция.

Балканите – кой какво печели и губи

Ердоган постигна победа, но резултатите възпроизвеждат в много голяма степен картината от референдума – разделено общество със силни управляващи и слаба опозиция.

От гръцко-македонската сделка пък сделка геполитическият бенефициент е НАТО. Главният губещ – Русия. Спряганата „православна дъга” – Гърция–Македония–Сърбия, се чупи в центъра. Сърбия, най-близкият приятел на Русия, се оказва в двора на НАТО.

Гърция (и под външен натиск) подписа споразумението, но в неговите рамки и контекст постигна всички свои цели. „Съвпадна“ по време и излизането на Гърция от „спасителната програма“ и решението на кредиторите за облекчаване на гръцкия дълг.

Намалена е опасността от разпад на Македония. Това е печалба и за Македония и за България. Стабилизирана Македония е в безспорен интерес на България. А присъединителният процес на евроинтеграция ще даде качествено нова основа за двустранните връзки.

Пита се обаче беше ли (и ще бъде ли) защитен българският исторически интерес към Македония. Сега защитата на българския интерес става функция от добронамереността на гръцките и македонските елити.

Българското общество в режим „пост-председателство“

Тезата за успешно председателство надделя. Минусът за Борисов е, че в твърде голяма степен се идентифицира с външната политика и ще му е много трудно да „слезе“ на равнището на вътрешните проблеми, без да търпи загуби от неубедителни ходове.

Българското обществено мнение постепенно „излиза“ от акцентите на европредседателството. В центъра на дневния ред застават социални проблеми.

На пръв поглед „стабилността“ на управлението е неоспорвана. Предсрочни избори през тази година не изглеждат много вероятни, а и не се вижда кой би могъл да ги предизвика. Напротив, енергията на политическите субекти все повече се насочва към европейския и местния вот догодина.

Но протестите на майки на хора с увреждания, драмите около болниците, новото усещане за нефункциониращи институции покрай бягствата от арести и затвори и безпомощността пред летните дъждове са индикатори за трупащо се социално напрежение, което може да има своите есенни проявления.

Показателна за „подводното течение“ бе крайно острата реакция на Борисов срещу публикацията в маргинални медии за закупен от него остров. На властовия връх сякаш се опасяват, че предстоят сериозни атаки и реагират превантивно дори на най-малкия сигнал – защото не знаят откъде може да тръгне атаката.

Изглежда, че в политически план ГЕРБ все повече идентифицира две нови заплахи – Слави Трифонов и Мая Манолова. Досега властта допускаше и двамата, защото могат да оспорят ролята на левицата като потенциална алтернатива. Но сега като че ли евентуалните им действия вече се схващат като опасност и критичността към тях в медиите осезаемо се засилва.

БСП пък се ориентира все повече към „национални“ и „консервативни“ позиции. ДПС следва традиционната си тактика – подкрепа за властта в почти всичко, с изключение на персонални назначения и вотове на недоверие. Основното внимание на ДПС обаче е насочено към процесите в съседна Турция. Партията се ангажира недвусмислено с опозиционния кандидат Индже, загубил изборите срещу Ердоган. Отношенията с новото управление на Ердоган постепенно ще станат първостепенни. Може да се предположи, че активната роля на ДПС в турския изборен процес не се дължи на надценяване на шансовете на Индже, а на повдигане на собствената цена, на показване на сила и влияние като изходна точка за едни бъдещи разговори.

През това време по почти всички теми (с изключение на подкрепата за правителството) трите патриотични партии се разминават. Отдавна е очевидно, че всяка от тях се оглежда за каузи и партньори за бъдещо политическо участие отделно от другите.