„Най-малкият зоопарк на света“ – брилянтен черен хумор от Томас Гюнзиг

От тази седмица в книжарниците търсете в поредицата „Модерна европейска проза“ книгата-бестиарий с разкази „Най-малкият зоопарк на света“ от белгийския писател Томас Гюнзиг с логото наиздателство Ерго.

Творчеството на Гюнзиг често е белязано от чувството за черен хумор. В сборника с разкази „Най-малкият зоопарк на света“ (Награда на литературните издатели, 2003) авторът ни изненадва със смахнат и едновременно с това привлекателно странен ексцентричен бестиарий с хаплив хумор. В книгата всеки разказ започва с алюзията за някое популярно животно и приключва с нечия гибел. Социалната критика на творбите на Гюнзиг има сложна ориентация и не подлежи на категоризиране, а стилът му съчетава ерудицията на високата култура с масовата популярна култура.

Томас Гюнзиг (р. 1970, Брюксел) е френскоезичен белгийски писател. В ученическите си години успешно се справя с дислексията, следва политически науки, специалност „Международни отношения“, а през 1994 г. спечелва студентската литературна награда на Брюксел. Следват опити в най-различни жанрове: романът „Смъртта на един съвършен двуезичник“ (награда „Росел“, 2001), радиопиеси, детски книги, минава през либрето за мюзикъл, работи върху адаптацията на анимационния филм „Тишина в киното“ (2006), пробва се като режисьор и поставя пиесата си „Произходът на живота“ (2008). Книгите му са превеждани на немски, руски, италиански, чешки и др. езици.

Гюнзиг се занимава и с педагогическа дейност, участва в ателиета по творческо писане в Белгия и Франция. Добре познат е в медиите: пише за различни списания и вестници и понякога участва в телевизионното предаване „Салони на властта“, за да диспутира с управляващите политици. От 2010 г. води собствено радиопредаване „Силно кафе“, в което представя гости в студиото.

По-долу четете откъс от книгата:

Когато си стигна вкъщи, денят вече настъпваше. Беше страшно уморен, но още му се искаше да прави разни неща с момичетата в багажното отделение. Луната и звездите се бяха скрили. На тяхно място сивото небе леко докосваше покривите. Той не се интересуваше вече от мисълта за вечността, нито за безкрайността, които го бяха занимавали през нощта, светът беше станал по-малък, а заедно с него и вълненията на Франк. Видя, че майка му е изнесла кофите с боклука и усети пристъп на глад, от който му се повдигаше, сякаш някой го е стиснал за гърлото. Мина отзад, Ревлата имаше голяма синина на ухапаното място. Куражлийката го гледаше с една такава полуусмивка, която нямаше начин да не го нервира. Каза й, „спри да се усмихваш така!“, но тя не спря. Повтори й, „спри!“, но тя продължи да се усмихва. „Ще изям първо теб, така да знаеш!“ Заплахите му изобщо не повлияха на момичето, в очите й блещукаше огънят на страховито предизвикателство, също като онова момиченце от „Екзорсистът“, когато казва на кюрето, „майка ти смуче курове в ада!“. Франк се разтрепера. Това момиче беше въплъщение на злото, няма нищо по-ужасно от нея на този свят. Ревлата гледаше приятелката си изплашено. „’Баси майката!“, каза Франк. И изскочи от багажното на колата си. „’Баси майката“, повтори той, като гледаше към колата, все едно че вижда отровно насекомо. Влезе си вкъщи. Майка му гледаше фигурно пързаляне по телевизията. „Двойката от Русия, която видяхме тук миналата година на осмина финала, е работила много върху комбинацията на отделните елементи в съчетанието. Виждаме нова лекота, много чисто изпълнение, особено във волната програма…“

Ръцете на Франк трепереха, той си даде сметка до каква степен вече нищо не му харесва, нито работата, нито къщата, нито горката му глупава майка, нито телевизията, нито собствената му физиономия, нито начинът му на обличане, нито как говори. Това е, край. Беше се родил като скапано човешко същество и след трийсетина година щеше да умре от някой рак като скапано човешко същество. Влетя в избата и взе една бутилка терпентин, една бутилка от стария разтворител, с който беше чистил петна от лак и една бутилка трихлоретилен, с който чистеше джантите. Качи се горе и пак излезе. Колата беше точно пред него и затвореното в нея шибано, дяволско съдържание, готово да скочи отгоре ти при първата погрешна крачка, и то беше точно пред него. Събра всички сили и отвори вратите на багажното. Ревлата си беше там, ревеше и гледаше приятелката си. Синината на бедрото й приличаше на голямо рибешко око. Куражлийката продължаваше да зяпа Франк усмихната, с налудничав демоничен поглед, сякаш току-що излязла от ада. Франк разля вътре терпентина, разтворителя, трихлоретилена. Разнесе се воня, замириса на текстилна фабрика, неотговаряща на европейските стандарти за безопасност. Той драсна клечка кибрит и я хвърли в багажника. Пуфффф! Пламък с изкуствена жълта светлина близна лицето му. Разгоря се хубаво и той се отдръпна. От горещината предното стъкло гръмна, прас! Беше приятно да гледаш как изгаря целият този боклук, като основно почистване, все едно си си взел един хубав душ. Прибра се вкъщи. Майка му го попита не иска ли да хапне нещо преди тръгване. Той каза „да“ и набързо се преоблече. Трябваше да побърза, не искаше да закъснява два последователни дни.

С подкрепата на Федерация Валония-Брюксел

Превод от френски Наташа Колевска-Куртева

Художник Калина Димова

140 стр., цена 13,00 лв.

ISBN 978-619-7392-21-0

www.ergobooks.eu

 

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.