9 септември 1944 година – ден на дълбок траур

Политологът проф. Огнян Минчев
Режимът, установен в България след тази дата представлява компрадорска имитация на национална държавност под всеобхватния контрол на съветската сталинистка империя

Проф. Огнян Минчев

На днешния ден преди 74 години прекрати своето независимо съществуване българската държава. Третото българско царство има 66 годишна противоречива история.

През тези години бе отчасти реализиран националният идеал за независима българска държава, обединяваща териториите, населени преимуществено с етнически българи. България преживя две катастрофи на своя национален идеал, които доведоха до радикализация и полярно разделение на българското общество в годините след Ньойския договор.

Но историята на Третото българско царство не е само низ от поражения. През 1885 г. България постигна своето Съединение и успя да се освободи от опеката на новия имперски господар в Петербург, който смяташе страната ни за легитимен трофей от Руско-Османската война от 1977-78 г. Под управлението на Стефан Стамболов България избра своята геополитическа ориентация към Европа, което отговаряше на европейската идентичност на българската национална общност. Под управлението на княз/цар Фердинанд България се превърна в цивилизована европейска държава – с ефективна администрация, динамично развиваща се многосекторна икономика и мощни въоръжени сили. Погрешните решения, взимани от първия Кобург и неговите правителства през 1912-1919 г. доведоха до пораженията на българската национална идея, но не отклониха България от нейната принадлежност към Европа. Страната ни сподели всички дилеми и сътресения на европейското развитие между двете световни войни, но оцеля като независима – суверенна държава. Дори присъединяването на страната към силите на Оста под диктата на нацистката армия не доведе до пълна загуба на национален суверенитет, доказателство за което са – спасението на българските евреи, отказът да бъдат изпратени български войскови части на източния фронт и т.н.

Режимът, установен в България след 9.9.1844 г. представлява компрадорска имитация на национална държавност под всеобхватния контрол на съветската сталинистка империя. Нито един от атрибутите на независимата държавност не бяха съхранени в България под комунистическо управление. Сталинисткият режим започна с унищожаването на българския национален елит и големи групи от хора, които се съпротивляваха срещу властта на антинационалното комунистическо управление. През първите две десетилетия на комунистическия режим бе изградена квазидържавната структура на комунистическа България. Нейните характеристики включваха възкачване на власт на посочени от Москва представители на най-нисшите социални слоеве в българското общество, чийто манталитет изразяваше робско покорство пред имперския господар, пословична жестокост в удържане на диктаторската власт и интелектуален, психологически и политически примитивизъм, призван да поддържа българския национален живот далеч от всяка идея или стремеж към изразяване и утвърждаване на националния интерес на България.

Комунистическият режим – с всичките си претенции за институционализация и законов ред на държавата – беше примитивен режим на персонификация на властта. България след масовите убийства през първите 15 години на режима вече нямаше лидери – духовни, политически, стопански, интелектуални. Вакуумът на лидерството бе запълнен от уродливия феномен на персонифицираната власт, наречен „човекът от народа“. Тази формулировка обикновено има предвид проточилото се три десетилетия управление на „правешкия цар“ Тодор Живков, но нейният смисъл надхвърля характера на упражняваната от него власт на върха. „Човек от народа“ бе всеки простак и негодник, който чрез пълзене, самоунижение, жестокост и безскрупулност можеше да достигне до значима позиция на разпореждане с власт в партията-държава. Угодничеството и липсата на достойнство превръщаха „човека от народа“ в удобен субститут на политически и обществен лидер, в компрадор, на когото можеше без големи рискове да се възложи упражняването на съветското господство в България. „Човекът от народа“ – независимо дали се наричаше Тодор Живков, Пенчо Кубадински или безименния партиен секретар, милиционер или друг червен „нотабил“ – редуцира приоритетите за управление на държавата до собствената си личностна дребнавост и нищожност.

В продължение на половин век България се управляваше от „мъдрости“, възникнали във височайшите глави на инсталираните на власт марионетки от типа на: „демокрацията аз я разбирам като народът да има за ядене…“ (не хлебом едином жив будет человек); „да се снишим, пък като мине бурята – ще гледаме дали да се преустройваме…“; „хайде тази година полупроводници, пък догодина – цели проводници (при откриване на завод за транзистори в Ботевград)“… Просташкият манталитет на управление в съчетание с репресивна власт, удържаща населението, оставено без лидери, в пълно покорство е свидетелство за пълно унищожаване на българската държавност. Най-видното доказателство за това получихме в десетилетията след 1989 г.

За разлика от други посткомунистически страни, които възстановиха своята независима държавност, България остана в сивата зона на квазидържавно мъждукане и вегетиране. Комунистическият елит (второ и трето поколение) доказа своята стерилност и отсъствие на потенциал за държавотворност дори в условията на политическа свобода. Опитите за възникване и утвърждаване на алтернативен елит се провалиха. Властта в България се трансформира и съхрани в ръцете на малка група криминални представители на бившия режим – преди всичко от институциите на Държавна сигурност и (по-прикрито) на висшия ешелон на партийната йерархия. Те организираха криминална революция за трансформиране на общодържавната собственост в свои частни – корпоративни ръце. Направиха го чрез системния терор на мутренските групировки, създадени и поставени за фасада, които бяха призвани с насилие да прикрият криминалната трансформация.

Държавната собственост бе придобита в частни ръце с ужасяващ примитивизъм и разхищение, довели до срив на българското стопанство чрез системата „вход-изход“, чрез хиперинфлацията в средата на 90-те и чрез изпразване от съдържание на постприватизационния контрол на подчинената и мародерствана квазидържава. „Неандерталската“ приватизация изпрати българското стопанство за скраб. Политически държавата бе трансформирана в съвкупност от контролирани зад сцената анемични институции, неспособни да формулират и да постигат значими национални цели.

България и до днес не притежава дори наченки на това, което може да се дефинира като държавотворен елит. Отново имаме квазирешения на остри национални дилеми. Отново имаме „човека от народа“, който превръща собствената си картина на света в опит за държава. 9.9.1944 г. бележи края на независимата и отговорна за националното ни развитие българска държава. Моето поколение и още няколко поколения, получили възможност да възстановят държавността през десетилетията след 1989 г. не успяхме да постигнем тази цел. Успяхме да постигнем две значими външни условия за перспективно национално развитие – членството в ЕС и в НАТО. Но тези две членства не са заместител на държавност – самите те изискват независима държавност. Дано идващите след нас се справят с тази нелека задача – възстановяването на националния държавен суверенитет на България! От гледна точка на българската държавност и българския национален идеал, 9.9.1944 г. е ден на траур – на дълбок траур…

От Фейсбук-профила на автора

3 Comments

  1. ГОЛЯМО СЛОВОБЛУДСТВО,МЪЧЕНИЕ Е ДА ПРЕЦЕНИ ЧОВЕК КАКВО ТОЧНО И ОТ КОЍ ГО ИСКА .

  2. Всъщност, двамата глупендери явно си превеждат „state-creating elite“ като „държавотворен елит“. В контекста на изречението, където го намерих (без да претендирам да съм изчел цялата философска материя по темата – ако има такава, понеже самото понятие си е доста тъпо) – „Gellner’s theory also must be questioned on another ground: in the past, the potentially state-creating elite spoke a language different from that of the masses, and there always existed the danger that if the creation of a state were coupled with democracy, the vernacular language would prevail and, as a consequence, demote the role of the elite.“

    Речено с думи прости – „state-creating elite“ тук е в смисъл на СЪСТАВЛЯВАЩИЯТ УПРАВЛЕНИЕТО ЕЛИТ, а не както тъпанарите си го превеждат „създаващият държавност елит“. Та се чудя, какъв точно „английски“ са учили тия тъпунгери, след като не могат да разчетат и толкова елементарен текст? Но инак ги публикуват всички „медии“, невежи като тях самите!

  3. Деветосептемврийски революционни напъни от новото БКП

    Насладете се! След като е нахвърлял два-три абзаца с евтини словесни еквилибристики, уж оплювайки тоталитарния режим, тов. Минчев стига и до същността, заради която е написал поредния си памфлет – нямали сме „държавотворен елит“ – ха-ха-ха-ха…

    Първом, за сведение на пишман-професьора, самото наличие на елит предполага наличието на държава – освен ако не ни посочи някакви свободно препускащи, като диви коне из варненските прерии, „елити“, които можем да си изловим и курдишем да „държавотворят“ (какви простотии, Бога ми).

    Второ, държавността се установява (конституира) посредством Конституцията, а не от някакви новохрумнали на пишман професьорите от комунистическата школа „държавотворни елити“.

    Потърсих из нета, къде за първи път е изцвъкал тази феноменална тъпота трътлестият комунистически гений и открих, че го е използвал наш Ристю Бойкикев в някакво предизборно интервю, озаглавено „На чаша вино с Христо Иванов“. Може да си го потърсите, че не ми се цапа нета със словесните дефекации на този ненадминат „оратор“.

    Ето конкретното изречение от интервюто: „В крайна сметка творенето на държавност – и аз използвам тази дума, защото наистина съществува понятието “държавотворен народ” и “държавотворен елит” – е доста сложно колективно състояние“. Не се наемам да твърдя, кой от кого е преписвал, а може и двамата да са чели „Language, Ethnic Identity and the State“ и да не са схванали смисъла на понятието „state-creating elite“.

    В общи линии, ако елиминираш псевдо-елитарната орнаментика, двамата умници се опитват да ни кажат именно това – че им се е приискала нова Конституция – вероятно с член първи, конституиращ драгалевската компартия като несменяем и единствен достоен руководитель на широките народни маси.

    Речено с други думи, тов. Минчев първом е оплювал комунизЪма, а в края на експозето си лакомо го е облизал, барабар с полепналите по плюнките му мухи.

    Абе, другариадата, вие няма ли да се осеферите, че евтините ви номерца отдавна не минават пред никой друг, освен пред жълтопаветните примати, самообявили се за „умни и красиви“? И колко ли пък трябва да си „умен и красив“, за да не можеш да прозреш евтините манипулации на комунистическите пишман-професьори като наш Огнянча? Питам само…

    Прочее, честит празник на другарите Минчев, Бойкикев, Кънев, Атанасов и разбира се – на другарката Нинова!

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.