Казусът „Черни връх“ – между безсърдечието и безрасъдството

Снимка: Авторът

Евгени Петров – Gendo

Като планинар с около 50-годишен стаж по високата планина се чувствам морално ангажиран да коментирам случая с чайната на Черни връх и поведението на хижарите.

Няма да преразказвам вече известното от медиите дотук – добре описани са функциите на хижите, заслоните и хижарите, както и понякога безрасъдното поведение на туристите.

По-скоро ще се опитам да вляза в диалог с различните гледни точки на мнения в социалните мрежи. И веднага да кажа – не преценявайте коя от двете страни има повече право и как бихте постъпили конкретно вие. Планината има както писаните правила /като тези на БТС/, така и дваж по-силни и неотменими неписани закони.

И първият от тях е – не оставяй човек в беда. Спомняте ли си само преди 7 месеца как социалните мрежи избухнаха, защото група белгийски скаути – 12 души – изоставиха под Додов връх /около 2500 м./ свой приятел само с един човек и продължиха пътя си без да изчакат спасителите?

Странно, но в същия този Фейсбук сега се намериха коментиращи, които застанаха на страната на хижарите и тяхната новогодишна компания. И аргументите против изпадналия в беда младеж са: „Какво прави гол при -15 градуса и т.н.

Ето конкретен цитат от социалната мрежа: „Аз в града да видя гол по гащи само при минус 10 градуса да ми тича , не бих го пуснала …А в планината посред нощ …Това на турист ли ти прилича или на човек превъртял …бих се обадила на полицията…“

В същия смисъл са и други коментари, а общият знаменател е, че човекът може да е опасен и да ви нарани. Най-общо – да ви създаде маса главоболия. Пък вие естествено не ги искате…

Тук идва най-укоримото – страхът „Да не ми направи нещо“. Тоест – личната сигурност пред много малко вероятната и предполагаема опасност.

Добре, а ако вие сте на мястото на бедстващия? Не е задължително да сте в планината – представете си че сте закъсали с колата късно вечерта на пуст път, че возите болно дете и никой не спира да ви помогне, защото: „Кой го знае тоя дали не ни прави капан“… Точно като по филмите.

А защо казвам „много малко вероятна предполагаема опасност“? Ще ме разберат предимно планинарите.

Този предпазлив начин на мислене се отнася за „долната земя“, за градовете и селата, за всекидневието ни изпълнено с рискове и напрежение, с нерви и скандали.

Планината е нещо съвсем друго. Там напълно непознати хора се поздравяват с „Добър ден“, спират се да разменят някоя приказка и  задължително си пожелават добър път.

„Долу“ вадим ножове, ако някой ни отнеме предимство, в планината всеки дава предимство на другия, в реалния живот се опасяваме да не ни оберат, в планината спокойно и оставяме раниците без надзор. Планината, особено високата планина, е по-сигурно място от паркинга пред някое районно управление. Който може и го е изпитвал – ще ме разбере.

В този смисъл – всякакви опасения, че някакви луди ще се качат до върха, за да гуляят, чупят и трошат и т.н. за мен са сведени почти до нулата.

Няма начин и хижарите да не го знаят. Да, срещал съм и по-нелюбезни, темерути, понякога груби хижари, но никой, подчертавам дебело – никой не се е чуло да е отказал подслон.

Във Фейсбук със стари планинари си спомнихме за леля Ганка – изумителната хижарка на Черни връх преди много години. Е, при нея такова нещо не можеше да се случи, а и фактът, че една дребна беззащитна женица стопанисваше чайната дълги години говори колко „опасно“ е горе.

Колкото и сюрреалистична да е била картината с полуголия младеж в тъмната нощ на Нова година на Черни връх – никакво оправдание няма за хижаря и компанията му да не го пуснат. Първо го пускаш на топло, спасяваш го, а после, ако искаш му се карай, ако искаш го бий, ако искаш го съди. Но първо го спаси.

И всякакви определения, че бил луд като тръгнал така към върха също са еснафско-неверни. Защото обичайно хората не правели така.

Ами хората също така обичайно не плуват в ледените води на Антарктика като Петър Стойчев. Аз приемам това изкачване на Черни връх по този начин – като опит за търсене на границите на човешките възможности. Погледнете го от тази страна.

И така – повече сме склонни да пуснем гладно куче нощем в дома си, но бедстващ човек – не. Защото за гладното куче сме наясно, но виж от човека всичко може да се очаква. А безрасъдни и самонадеяни туристи в планината – колкото щеш. И всяка година ги одумваме по няколко пъти. Но това не означава да им отказваме помощ. Обратното, тоочно на тях трябва да се помага.

Значи – от едната страна на този случай стои безсърдечието, от другата – безрасъдството.

Ето затова – договорът с хижарите да бъде прекратен, а моржът-катерач Кирил Радев да си плати на спасителите от „Алеко“ за новогодишния „купон“. И дано да е като обеца за останалите. И от двете страни.