Нобелов лауреат за света, в който живеем: Оптимист съм, има ли причина да не бъда?

Казуо Ишигоро, откъс от Нобеловата му лекция

Неотдавна се събудих и си дадох сметка, че няколко години съм живял в пашкул. Че не съм забелязвал недоволството и тревогите на много хора около мен.

Дадох си сметка, че моят свят – цивилизовано място, пълно с иронични, либерално настроени хора – всъщност е много по-малък, отколкото съм си въобразявал. Две хиляди и шестнайсета година, година на изненадващи – и за мен потискащи – политически събития в Европа и Америка, на отвратителни терористични нападения по цялото земно кълбо, ме принуди да призная, че безспирният възход на либерално-хуманистичните ценности, който смятах за даденост от дете, може би е илюзия.

Аз съм представител на поколение, което е склонно към оптимизъм, а и защо да не е? Пред очите ни по-възрастните успешно превърнаха Европа от място на тоталитарни режими, геноцид и невиждани до този момент в човешката история кръвопролития в предизвикващ завистливи погледи регион на либерални демокрации, живеещи в приятелство почти без граници. Пред очите ни старите колониални империи рухнаха по целия свят заедно с осъдителните предразсъдъци, които ги крепяха. Видяхме значителен напредък във феминизма, правата на хомосексуалистите и в битките на няколко фронта срещу расизма. Израснахме на фона на голямото – идеологическо и военно – противопоставяне на капитализма и комунизма и станахме свидетели на – поне така вярваха мнозина от нас – щастливата развръзка.

А сега, като обърна поглед назад, времето след падането на Берлинската стена ми се вижда като епоха на самодоволство, на пропуснати възможности. Беше допусната появата на огромни неравенства и по отношение на материалното състояние, и на възможностите между държавите, и вътре в държавите. Катастрофалното нахлуване в Ирак през 2003 година и дългите години строги икономии, налагани на обикновените хора след скандалния икономически крах през 2005 година, доведоха до настоящия разцвет на крайно десни идеологии и племенен национализъм. Расизмът, както в традиционния си облик, така и в осъвременената си, поразкрасена версия, отново надига глава и разтърсва нашите цивилизовани улици като отдавна погребано чудовище, което сега се събужда.

В момента като че ли ни липсва каквато и да е била прогресивна кауза, около която да се обединим. Вместо това, дори и в богатите западни демокрации ние се делим на враждуващи лагери, които яростно се съревновават за ресурси и власт.
А зад ъгъла – и дали вече не свърнахме зад него? – се тълпят предизвикателствата, породени от смайващите постижения на науката, технологията и медицината. Нови генни технологии като методите за генно модифициране CRISP и напредъкът на изкуствения интелект и роботиката ще ни донесат невероятни, животоспасяващи ползи, но също така могат да създадат жестоки меритокрации, напомнящи на апартейд, и голяма безработица, включително и за тези сред сегашните професионални елити.

И сега аз, мъж, превалил шейсетте, разтривам очи и се опитвам да различа в мъглата очертанията на този свят, за чието съществуване до вчера даже и не подозирах. Мога ли аз, един уморен писател от едно интелектуално уморено поколение, да намеря сили да прозра това непознато място? Останало ли ми е нещо, което може да спомогне за придаването на перспектива, на емоционална дълбочина на споровете, битките и войните, които ще се разразят при опитите на обществата да се приспособят към задалите се огромни промени?

Трябва да продължа напред и да направя всичко по силите си. Защото все още вярвам, че литературата е важна и ще бъде още по-важна, докато преминаваме през тези трудности. Но ще се надявам най-вече на писателите от по-младите поколения, които ще ни вдъхновяват и водят. Това е тяхната епоха и те ще притежават познанията и интуицията за нея, които на мен ми липсват. В света на книгите, киното, телевизията и театъра днес виждам възхитителни, дръзки таланти, жени и мъже на по четирийсетина, трийсетина и двайсетина години. Затова съм оптимист. Има ли причина да не бъда?