Четем хумористичния роман „Врач“ от чешкия писател Мартин Ришави

Издателство „Ерго“ започваме Новата 2019 година с ново заглавие. В поредицата ни „Модерна европейска проза“ четете хумористичния роман „Врач“ от чешкия писател Мартин Ришави.

Централният персонаж в романа на Мартин Ришави „Врач“, включващ всъщност две самостойни, но сходни като стилистика и литературна стойност повести, е бивш театрален режисьор, преминал през редица регионални и експериментални театри, който понастоящем работи като диспечер в московските комунални услуги. Пречистващият поток на речта, непрекъснатият трагикомичен монолог за абсурдността, която постоянно режисира човешките съдби на житейската сцена не само в Русия, а и по света, спонтанно се превръща в „постановката на живота му“.

Мартин Ришави (1967, Прага) завършва биология в Природонаучния факултет на Карловия университет и сценаристика и драматургия в Академията за филмово изкуство в Прага (FAMU). От 2009 до 2016 г. е ръководител на катедра „Сценаристика и драматургия“ във FAMU, а в момента работи в нея като асистент. Автор е на редица документални филми, свързани със Сибир („Афонка повече не иска да пасе северни елени“, „Мечешките острови“ или „Слепият Гъливер“ и др.) и Виетнам („Кой ще ме научи половин знак“ и др.). Режисьор е на пълнометражния филм „Плаването“. Като прозаик дебютира с „Горски пешеходци“ (с подзаглавие „Джобна сага“), романите му „Пътища към Сибир“ (2008) и „Врач“ (2010) печелят престижната чешка литературна награда „Магнезия литера“. „Врач“ е отличен също с наградата „Йозеф Шкворецки“ и излиза на немски език.

По-долу четете откъс от книгата:

Никой не знае какво наистина ще се случи, никакви планове или резултати не са гарантирани. Боговете много обичат да се намесват в творческите ни намерения и да ни поставят в ситуация, когато ни се налага да снимаме или режисираме нещо различно от онова, което сме си запланували, ти знаеш много добре. Искаш едно, а се получава друго, изглежда все едно си несръчен, неадекватен, неспособен, поне според училищните разбирания. Казват ти, забий четири гвоздея, и ти ги забиваш, казват ти, научи английски, и ти го научаваш – ето това никога не ми се е отдавало, в никоя професия. Но ако на младини бях могъл да изучавам другаря Хусерл, този факт може би нямаше да ме травмира толкова. Може би бих разбрал, че е възможно човек да изпитва радост от възприемането и изследването на всички явления на света, приемайки ги същевременно такива, каквито са, без предразсъдъци. Само че това би означавало да уча в други учебни заведения, не съветски. Имам чувството, че всичките ми преподаватели са били садисти. Въпреки че несъмнено бяха вещи в предметите си, разказваха за тях толкова ужасно, че успяха да ни създадат искрено отвращение към много неща. Напълно съм съгласен с една позната, която се издигна до училищна инспекторка, и която веднъж ми каза, че такива учители трябва не просто да се освобождават, а направо да се разстрелват, защото ужасно развалят децата с разказите си. И после става така, че обикновеният руски студент за нищо на света не чете това, което са учили в училище, защото пред очите му изниква отвратителният училищен образ на Печорин или Татяна Ларина по жълти чехлички.

Но аз се отклоних от темата, исках само да кажа, че никога не съм постигал онова, което съм искал, винаги се е получавало нещо друго. Улучвал съм други цели, различни от запланираните и навремето това ме довеждаше до истерия, докато най-накрая разбрах, че в този живот няма да направя кариера, щом не съм в състояние да довърша дори логическата последователност в обикновен разговор, защото често забравям за какво всъщност говоря и се замотавам в непрекъснати опити да следя едновременно всички мисли, които изплуват в главата ми, докато говоря. Или когато пиша, тогава пък ужасът е пълен, сложните изречения непрекъснато се разклоняват и позволяват да избуят истински лабиринти от граматични структури, в които е трудно да се открие главната нишка, но затова пък изобилства от задънени улици и слепи ръкави, от които няма връщане назад. Затова и никога не съм написал нищо като хората, въпреки че имах добри сюжети, особено за театрални пиеси. Но все пак правя нещо и нещо се прави, сещаш се, а от известно време забелязвам, че това, което ми се получава, всъщност е по-добро от онова, което съм планирал. Не по-красиво, не по-отбрано, не по-съвършено, не деветка Таро (между другото деветката, която от гледна точка на нумерологията е неизменна и всички нейни кратни са пак деветки, трябва да се преодолее и да се добие десетка), а по-добре адаптирано и по-правдиво. И същото важи и за театъра.

Думата по-правдив трябва да се разбере правилно, защото театърът, който по същността си е заблуда и измама, винаги е мечтаел да бъде правдата на живота и в името на тази идея понякога е вършел невероятни глупости. Да вземем например натурализма на Станиславски… Днес дори не се говори за това, че Станиславски е стигнал до реализма едва след революцията, а преди революцията се е правел натуралистичен театър, където на сцената имало истински крави, ядели истинско сено и серели истински лайна. Имало и една бабка – гениалната бабка за тази роля, – докарали я от село и я научили на текста на пиесата, а тя току вмятала нещо от сорта: „Аз ще си бия камшика вече, мамка му, къде пак се дяна, да му се не види?“. „Не говорете така – овиквали я, – кажете просто: Къде пак се дяна?“ А оная им казва: „Но това не е истина! Ние на село не говорим така!“. Така че с кравата и с бабката не станала работата, наложило се да ги върнат на село, натуралистичният експеримент се провалил. Но все пак нещо им се отдало, и пак някак си мимоходом: да създадат театър, който бил по-прост и ясен и не държал на никакви ефекти и парадокси. Ето, по подобен път минах и аз. Отначало и аз мислех много сложно за всичко, което се отнася до театъра и изобщо до изкуството, исках всичко да е силно ефектно и пълно с парадокси, докато накрая разбрах, че има друго качество, което е по-ефектно от всякакви усукани и тънки хитрини и то може да се определи с думата ясност. Парадоксът не е върхът на философската или художествената мисъл, сещаш се, парадоксът е просто трик на разума, а разумът често отказва и заблуждава. Единствено сърцето не лъже, което звучи като глупава фраза, но само за онези, които не знаят за какво става въпрос. Трябва да се вярва също на ясността и трезвостта. Ако следиш за ясността, изведнъж ще си дойдат на мястото и дълбочината и висотата (различни неща са, макар че хората често ги заменят), получават се подтекстове и в представлението разцъфват цветя, които не си сял.

С подкрепата на Министерството на културата на Чешката република

Превод от чешки Маргарита Руменова

Художник Кристина Костова

302 стр., цена 17,00 лв.

ISBN 978-619-7392-26-5

www.ergobooks.eu

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“.