Четем разкази от Вирджиния Улф

„За мен ритмическата проза е по-естествена, отколкото повествователната, но тогава се налага да измислям някакво спасително сюжетно въже, което да хвърля на читателя“, признава Вирджиния Улф. На 22 февруари излиза от печат сборникът „Разкази” – забележителна колекция от истории, боравеща с литературни техники и идеи, които по-късно прочутата писателка развива в романите си.

Сборникът Разкази“ (превод: Иглика Василева, 208 стр., цена: 16 лв., издателство Колибри) дава възможност да се проследи удивителната еволюция на Вирджиния Улф, която започва да твори в традиционен стил, минава през модернизма, стига до постмодернизма и отново се връща към традицията. Подбраните заглавия не могат да бъдат сложени под един знаменател, защото едни носят белезите на класическата фабула, в други експериментът преобладава. При всички случаи „действително“ и „въображаемо“ са напълно равностойни и до такава степен примесени, че разграничаването им е въпрос на тънък усет и слух. По повод на разказите си Улф пише: „Колко малко от онова, което играе пред очите ми, успявам да уловя с перото си, и не само пред очите, а и във всяка фибра на тялото ми“, но изчитайки този малък том, читателят ще се увери колко много всъщност е уловила една от писателките, дали облика на литературния XX век.

Родена през 1882 г. в Лондон, Вирджиния Улф е сред иконите на литературния модернизъм – редом с Джеймс Джойс и Марсел Пруст. Неслучайно литературната критика твърди, че прозата й се домогва до висините на музиката. Автор на неподражаеми романи, разкази и есета, Улф е изкусна в употребата на повествователната техника поток на съзнанието. Българската публика я познава чрез романи като „Госпожа Далауей“, „Към фара“, „Нощ и ден” и „Стаята на Джейкъб”. Сборникът „Литературни есета” предлага креативна рефлексия върху литературата, а  разказите в този том са още едно свидетелство за широтата и блясъка на нейния белетристичен талант.

По-долу четете Предговора към книгата на Вирджиния Улф – Разкази

Предговор

Изкуство е онова, което сетивата възприемат и го възпроизвеждат през булото на душата. ЕДГАР АЛАН ПО

Разказите, избрани в този том, са подредени хронологически, защото само така може да се проследи удивителната еволюция на писателката, която започва творческия си път в съвсем традиционен стил, минава през модернизма и стига до постмодернизма. През целия си живот Вирджиния Улф експериментира със стила, с нови теми и техники. „Смятам, че е време да се измисли нова форма на романа, и се опитвам да я намеря, като се забавлявам с тези кратки разкази.“ Именно защото непрекъснато експериментира с наративната форма, кратката ѝ проза е изключително разнообразна. Някои от разказите са традиционни във всяко отношение, други приличат на съновидения. Освен това важно е да се спомене, че границата между нейните разкази и есета е нещо твърде относително. Показателен в това отношение е „Три картини“, обичайно поместван редом с есетата ѝ, както е и у нас, но напоследък все повече се появява заедно с разказите ѝ. Критиката определя някои от тях като малки шедьоври и крайъгълен камък в развитието на литературния модернизъм в този жанр. Вирджиния Улф подобно на Т. С. Елиът смята, че литературата трябва да отразява досадата, ужаса и реалността на ежедневието, вместо да създава фикционални светове, затова и при нея не разказът преобладава, а образността и прозренията.

„Филис и Розамънд“ от настоящия сборник е нейният най-първи разказ (1906 г.), като преди това тя е писала само рецензии. Съвсем традиционен разказ, в който тръгва от уж случайно наблюдение, илюстрирано от последвалия сюжет – често използван прийом при нея. Следва „Мистериозният случай на госпожица В.“, пак през същата година, където вече прекрачва в сферата на литературния модернизъм. Повествованието почива върху сбити, недоизказани фрази с пестеливо загатната идея. Но идея не липсва – невидимостта на жената в обществото и отчуждението на индивида в големия град. Разказвачът разсъждава върху самотата на госпожица В., макар че хората често я виждат по концерти, изложби и светски събития, но тя идва и си отива незабелязвана от никого. От тук нататък подходът на Вирджиния Улф към разказа си остава непроменен – хрумване, идея или наблюдение, като някои от тях приличат повече на картини, отколкото на разкази, какъвто е случаят с „Понеделник или вторник“ например. Тоест минимум сюжет, минимум драма, повече съзерцание. Разривът в отношенията между хората, или по-точно невъзможността за общуване е илюстрирана блестящо и в „Кю Гардънс“ със средствата на литературния импресионизъм. В този разказ, както и в „Духове в къщата“ тя одушевява предметите и природата – експеримент, който по-късно сама довежда до съвършенство в главата „Минава време“ от „Към фара“ и в изящните интерлюдии, предшестващи отделните епизоди във „Вълните“. Начинът, по който го прави обаче, е уникален, защото тя не възприема предметите в тяхната различност или еднаквост, тоест не ги използва като символи или метафори, а ги описва в тяхната индивидуалност – всеки предмет е свят сам по себе си.

Друг похват, до който прибягва в тези разкази, е непрекъснатата игра между въобразеното и действителното, тоест времето, пространството и взаимовръзките между хора и предмети са заличени от силата на въображението. Тук опозицията вид – привидност действа като огледало – отражението като рефлексия, – което превръща личността в поредица от образи („Дамата в огледалото: размишление“).

В други няколко разказа действието се развива в салона за гости на Клариса Далауей, първият от които – „Госпожа Далауей на Бонд Стрийт“, в крайна сметка се превръща в романа ѝ „Госпожа Далауей“. Тук за пръв път Вирджиния Улф използва вътрешния монолог, за да разкрие мислите и чувствата на героите си в момента на тяхното случване, макар че още в по-ранния ѝ „Един ненаписан роман“ се наблюдава зародишът на този метод. Сред другите разкази на тема „на гости у госпожа Далауей“ са „Равносметка“, „Предци“ и „Заедно и поотделно“.

Вирджиния Улф споделя, че създава „Един ненаписан роман“ на един дъх, и неколкократно подчертава колко важен е този разказ за нея, тъй като в него напипва бъдещия си стил и пределите, до които въображението може да се разпростре в рамките на повествованието. Разказвачът седи в едно купе срещу доста съсипана на външен вид жена и започва да си въобразява нейния живот, измисля си го до най-дребни подробности, ала при развръзката всичките му догадки рухват като напълно безпочвени. Първоначално критиката приема разказа с озадачение, после го определя като един от най-интересните, макар и не най-успешния.

За отмора между „Към фара“ и „Вълните“ се появяват „Мигове от живота: „Карфиците на Слейтър нямат връхчета“, „Дамата в огледалото: размишление“ и „Магията на езерото“, в които ясно личат остатъчни следи от първия роман, както и новата стилистична нагласа като подготовка за втория; после малко хаотично изникват разкази с цяла плеяда образи, породени от случайни срещи и чужди споделяния, сред които и описанието на едно очарователно куче – „Джипси помиярът“.

Макар и писани за почивка и забавление, както сама твърди, в нито един от разказите Вирджиния Улф не си е позволявала писателска небрежност. „Усещам в пръстите на ръцете си тежестта на всяка дума – пише тя, – в разказите, дори в рецензиите.“ Сборници с нейната кратка проза започват да излизат години след смъртта ѝ, събрани от публикации в литературния печат или открити в архива ѝ. Най-автентичен обаче е този, който съставя съпругът ѝ Ленард Улф, тъй като в него той отхвърля онези „необуздани словесни изблици, неясни и объркани“, чието публикуване самата тя е забранила приживе. За съжаление обаче, днес повечето издатели, без да се съобразяват с волята ѝ, са склонни да публикуват всяка изписана от нея хартийка – само защото е излязла изпод перото на една от големите писателки, дали облика на литературния XX век.

Иглика Василева

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.