Четем разкази от Вирджиния Улф

„За мен ритмическата проза е по-естествена, отколкото повествователната, но тогава се налага да измислям някакво спасително сюжетно въже, което да хвърля на читателя“, признава Вирджиния Улф. На 22 февруари излиза от печат сборникът „Разкази” – забележителна колекция от истории, боравеща с литературни техники и идеи, които по-късно прочутата писателка развива в романите си.

Сборникът Разкази“ (превод: Иглика Василева, 208 стр., цена: 16 лв., издателство Колибри) дава възможност да се проследи удивителната еволюция на Вирджиния Улф, която започва да твори в традиционен стил, минава през модернизма, стига до постмодернизма и отново се връща към традицията. Подбраните заглавия не могат да бъдат сложени под един знаменател, защото едни носят белезите на класическата фабула, в други експериментът преобладава. При всички случаи „действително“ и „въображаемо“ са напълно равностойни и до такава степен примесени, че разграничаването им е въпрос на тънък усет и слух. По повод на разказите си Улф пише: „Колко малко от онова, което играе пред очите ми, успявам да уловя с перото си, и не само пред очите, а и във всяка фибра на тялото ми“, но изчитайки този малък том, читателят ще се увери колко много всъщност е уловила една от писателките, дали облика на литературния XX век.

Родена през 1882 г. в Лондон, Вирджиния Улф е сред иконите на литературния модернизъм – редом с Джеймс Джойс и Марсел Пруст. Неслучайно литературната критика твърди, че прозата й се домогва до висините на музиката. Автор на неподражаеми романи, разкази и есета, Улф е изкусна в употребата на повествователната техника поток на съзнанието. Българската публика я познава чрез романи като „Госпожа Далауей“, „Към фара“, „Нощ и ден” и „Стаята на Джейкъб”. Сборникът „Литературни есета” предлага креативна рефлексия върху литературата, а  разказите в този том са още едно свидетелство за широтата и блясъка на нейния белетристичен талант.

По-долу четете Предговора към книгата на Вирджиния Улф – Разкази

Предговор

Изкуство е онова, което сетивата възприемат и го възпроизвеждат през булото на душата. ЕДГАР АЛАН ПО

Разказите, избрани в този том, са подредени хронологически, защото само така може да се проследи удивителната еволюция на писателката, която започва творческия си път в съвсем традиционен стил, минава през модернизма и стига до постмодернизма. През целия си живот Вирджиния Улф експериментира със стила, с нови теми и техники. „Смятам, че е време да се измисли нова форма на романа, и се опитвам да я намеря, като се забавлявам с тези кратки разкази.“ Именно защото непрекъснато експериментира с наративната форма, кратката ѝ проза е изключително разнообразна. Някои от разказите са традиционни във всяко отношение, други приличат на съновидения. Освен това важно е да се спомене, че границата между нейните разкази и есета е нещо твърде относително. Показателен в това отношение е „Три картини“, обичайно поместван редом с есетата ѝ, както е и у нас, но напоследък все повече се появява заедно с разказите ѝ. Критиката определя някои от тях като малки шедьоври и крайъгълен камък в развитието на литературния модернизъм в този жанр. Вирджиния Улф подобно на Т. С. Елиът смята, че литературата трябва да отразява досадата, ужаса и реалността на ежедневието, вместо да създава фикционални светове, затова и при нея не разказът преобладава, а образността и прозренията.

„Филис и Розамънд“ от настоящия сборник е нейният най-първи разказ (1906 г.), като преди това тя е писала само рецензии. Съвсем традиционен разказ, в който тръгва от уж случайно наблюдение, илюстрирано от последвалия сюжет – често използван прийом при нея. Следва „Мистериозният случай на госпожица В.“, пак през същата година, където вече прекрачва в сферата на литературния модернизъм. Повествованието почива върху сбити, недоизказани фрази с пестеливо загатната идея. Но идея не липсва – невидимостта на жената в обществото и отчуждението на индивида в големия град. Разказвачът разсъждава върху самотата на госпожица В., макар че хората често я виждат по концерти, изложби и светски събития, но тя идва и си отива незабелязвана от никого. От тук нататък подходът на Вирджиния Улф към разказа си остава непроменен – хрумване, идея или наблюдение, като някои от тях приличат повече на картини, отколкото на разкази, какъвто е случаят с „Понеделник или вторник“ например. Тоест минимум сюжет, минимум драма, повече съзерцание. Разривът в отношенията между хората, или по-точно невъзможността за общуване е илюстрирана блестящо и в „Кю Гардънс“ със средствата на литературния импресионизъм. В този разказ, както и в „Духове в къщата“ тя одушевява предметите и природата – експеримент, който по-късно сама довежда до съвършенство в главата „Минава време“ от „Към фара“ и в изящните интерлюдии, предшестващи отделните епизоди във „Вълните“. Начинът, по който го прави обаче, е уникален, защото тя не възприема предметите в тяхната различност или еднаквост, тоест не ги използва като символи или метафори, а ги описва в тяхната индивидуалност – всеки предмет е свят сам по себе си.

Друг похват, до който прибягва в тези разкази, е непрекъснатата игра между въобразеното и действителното, тоест времето, пространството и взаимовръзките между хора и предмети са заличени от силата на въображението. Тук опозицията вид – привидност действа като огледало – отражението като рефлексия, – което превръща личността в поредица от образи („Дамата в огледалото: размишление“).

В други няколко разказа действието се развива в салона за гости на Клариса Далауей, първият от които – „Госпожа Далауей на Бонд Стрийт“, в крайна сметка се превръща в романа ѝ „Госпожа Далауей“. Тук за пръв път Вирджиния Улф използва вътрешния монолог, за да разкрие мислите и чувствата на героите си в момента на тяхното случване, макар че още в по-ранния ѝ „Един ненаписан роман“ се наблюдава зародишът на този метод. Сред другите разкази на тема „на гости у госпожа Далауей“ са „Равносметка“, „Предци“ и „Заедно и поотделно“.

Вирджиния Улф споделя, че създава „Един ненаписан роман“ на един дъх, и неколкократно подчертава колко важен е този разказ за нея, тъй като в него напипва бъдещия си стил и пределите, до които въображението може да се разпростре в рамките на повествованието. Разказвачът седи в едно купе срещу доста съсипана на външен вид жена и започва да си въобразява нейния живот, измисля си го до най-дребни подробности, ала при развръзката всичките му догадки рухват като напълно безпочвени. Първоначално критиката приема разказа с озадачение, после го определя като един от най-интересните, макар и не най-успешния.

За отмора между „Към фара“ и „Вълните“ се появяват „Мигове от живота: „Карфиците на Слейтър нямат връхчета“, „Дамата в огледалото: размишление“ и „Магията на езерото“, в които ясно личат остатъчни следи от първия роман, както и новата стилистична нагласа като подготовка за втория; после малко хаотично изникват разкази с цяла плеяда образи, породени от случайни срещи и чужди споделяния, сред които и описанието на едно очарователно куче – „Джипси помиярът“.

Макар и писани за почивка и забавление, както сама твърди, в нито един от разказите Вирджиния Улф не си е позволявала писателска небрежност. „Усещам в пръстите на ръцете си тежестта на всяка дума – пише тя, – в разказите, дори в рецензиите.“ Сборници с нейната кратка проза започват да излизат години след смъртта ѝ, събрани от публикации в литературния печат или открити в архива ѝ. Най-автентичен обаче е този, който съставя съпругът ѝ Ленард Улф, тъй като в него той отхвърля онези „необуздани словесни изблици, неясни и объркани“, чието публикуване самата тя е забранила приживе. За съжаление обаче, днес повечето издатели, без да се съобразяват с волята ѝ, са склонни да публикуват всяка изписана от нея хартийка – само защото е излязла изпод перото на една от големите писателки, дали облика на литературния XX век.

Иглика Василева

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“.