Не се опитвам да защитя Делян Добрев. Друго казвам.

Делян Добрев
Делян Добрев

Бих предпочел да се разделим с него заради спорни политики, а не заради кумове и баджанаци

Ивайло Дичев, Дойче Веле

Аз пък разбирам Делян Добрев, когато казва, че му е писнало – ако щете, защото някак ми изглежда по-симпатичен от останалите забъркани, а това явно ми позволява да се поставя на негово място.

Представете си само: след десет години пребиваване в политиката единственото, за което трябва да се обяснявате на прощаване, е кой ви е кум и какво жилище е купила майка ви. Не обсъждат търсенето на газ в Черно море, на което сте заложили надежди, дори не критикуват санирането на жилища, представено от вас като алтернатива на новата атомна централа и покрило градовете ни със стиропор. Не, вас изобщо не ви третират като политик, който може да е сгрешил и потрошил милиарди – медиите просто ви „доубиват“ като дребен мошеник, уредил братовчедите си.

Май скоро няма да има желаещи да стават политици

Едно такова изпитание теоретически може да има два свършека. Ако политикът е имал някакви амбиции да свърши нещо за държавата си, да следва някаква своя мисия или поне да се прочуе, да начеше егото си, той ще остане горчиво разочарован. И обратно: ако наистина е използвач, влязъл във властта, за да се облажи, няма изобщо да бъде изненадан. И ще си вземе поука следващия път да е по-внимателен, да симулира управление и да вложи цялата си енергия в това да не оставя никакви улики за зулумите си.

Мисля, че е същото и при другите партии: все по-трудно ще става да набират верни войници чрез обещания за някакви привилегии, ако използваме този любим термин от 1990-те. Не, днес управниците не са по-корумпирани от преди, но е нараснала нашата нетърпимост и към най-малките нарушения. Разбира се, това само по себе си изобщо даже не е лошо. Само дето поражда неочаквано следствие: ние сме все по-недоволни. Властта става все по-прозрачна, но това съвсем не увеличава доверието ни в нея. Точно наопаки – колкото повече знаем, толкова по-силно подозираме, че отзад има нещо, което не ни казват.

За скъсяването на скамейките сме виновни и ние, гражданите. Мога да си представя политик, който да се съгласи да понесе атаките в стил shitstorm, обидите, майтапите, ровенето в любовните афери и депутатските кюфтета – но само ако зад него има хора, които вярват в каузата, за която се бори. Ако обаче ги няма, всичко е безсмислено. И сега идва големият въпрос: защо вече не вярваме в каузи, защо не се идентифицираме с лидери? Лесно е да кажем, че тези конкретни политици не струват и затова все чакаме отнякъде да се появят едни истински чисти хора. Но колкото по-големи са очакванията, толкова по-тежко е разочарованието. Някои казваха, че вече няма каузи, защото историята била свършила, ляво и дясно са се слели в един и същи истаблишмънт, политиците вече няма да ни водят напред, а ще предлагат управленски услуги, които скоро ще бъдат автоматизирани от изкуствения интелект.

А истината е, че обществата ни се самонасъскват срещу всяка една форма на управление, дори срещу най-демократичната. И начело на това са не само старите и нови медии, но и самите политици, преобразени в борци срещу политическата класа и системата. Никога не е имало такава нетърпимост към това, че някой е излъчен да решава от името на друг. Огледайте се: Нетаняху – обвинен в корупция, Макрон – яростно оплюван от жълтите, задето бил надменен, Мей – оплетена като пате в кълчища, Тръмп – ненавиждан до смърт от половин Америка.

Предстои дълбока промяна?

Вероятно сме изправени пред дълбока промяна на демокрацията. Хората вече не се задоволяват да гласуват през четири години, искат непрекъснато да изказват мнения, които да насочват политиките. „Давам оценка за всеки хотел, в който съм бил, а те не искат да ме попитат какво мисля за закон, който ще промени живота ми“. Да, опасен е този път на „всекидневния (дигитален) плебисцит“ (по Ренан), но много хора днес виждат в него изход от пълното делегитимиране на политическата власт, което прави обществата ни неуправляеми. Въпросът е дали този „плебисцит“ ще може да тръгне в градивна посока. Или ще продължим все по-яростно да санкционираме политиците, както правят зрителите с несимпатичните в Биг Брадър. Възможно ли е непрекъснатият контрол отдолу да осъществява позитивен подбор, така че на гладиаторската арена, наречена политика, да излизат качествени, морални хора?

Вероятно някой ще си помисли, че с този текст се опитвам да защитя г-н Добрев. Не, просто казвам, че бих предпочел да се разделим с него заради санирането, обществените поръчки или някаква друга спорна политика, а не заради кумове и баджанаци.

1 Коментар

  1. Г-н Дичев, свърщиха ли българските средства за СМИ, та трябва ва публикувате в DW? Ще Ви напомня една мисъл на Мартин Нимьолер: „Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист. Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ. Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз. Когато дойдоха за евреите, аз мълчах; не бях евреин. Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори.“ Не си мислете, че когато Нинова и щайката й доъдат на власт ще Ви прескочат!

Коментарите са ограничени.