„Архивът на Ларшон” от Ян Стокласа – възможно ли е досието „Улоф Палме” да бъде затворено?

Убийството на шведския министър-председател остава неразкрито и до днес.

 

На български език излиза сензационното романизирано разследване „Архивът на Стиг Ларшон” от Ян Стокласа, което отваря отново кутията на Пандора и възкресява най-разследваното убийство в света: случая „Улоф Палме”.

На 28 февруари 1986 г. неизвестно лице застрелва министър-председателя на Швеция Улоф Палме. Той е един от най-известните управляващи в света в средата на 80-те и има многобройни врагове – в конфронтация е със САЩ заради скандала Иран-Контра, с режима на апартейда в ЮАР и с десните в Швеция, които го подозират в симпатии към СССР.

Дръзкото убийство шокира целия свят, включително и младия журналист Стиг Ларшон, който години наред прави собствено разследване, след като полицията не обръща внимание на неговите подозрения. Ларшон е всъщност един от най-смелите шведски журналисти през 80-те и 90-те и не се страхува да да се рови в тъмната страна на обществото и политиката в Швеция – точно както неговия знаков герой Микаел Блумквист. Затова и винаги остава съмнение около смъртта му, когато той умира внезапно през 2004 г. около излизането на първата си книга „Мъжете, които мразеха жените“.

Откривайки, че прочутият автор  и журналист е разследвал неразкритото убийство, неговият колега Ян Стокласа открива къде се съхранява неговия огромен архив, за да продължи работата – и дори успява да се срещне при сериозен риск с хората, които Ларшон е считал за най-вероятни извършители на престъплението.

„Архивът на Стиг Ларшон” е майсторски написано романизирано разследване, което се основава на огромно количество документи, оставени от Ларшон. Ян Стокласа предприема редица пътувания, среща се с близки на журналиста, негови колеги и хора, които са помагали на проучванията му.

Описвайки пътуванията си до Южна Африка, където разговаря с бивши агенти на тайните служби, през Прага, където се среща с фатална красавица, която използва като примамка, за да се добере до вероятния убиец, до Кипър, където се среща с ключов свидетел, който никога не е бил разпитван от полицията, постепенно авторът се превръща в герой, подобно на своя предшественик. Реалността и фикцията се смесват напълно, а архивът се превръща в средството да се разкрие една десетилетна тайна. И наистина шведската полиция започна ново разследване заради откритията, предстаевени в „Архивът на Стиг Ларшон” – и дори една от ключовите снимки бе забранена за публикуване.

„Когато открих забравения архив на Стиг Ларшон, се потопих в свят, пълен с хора и събития, които сякаш бяха извадени от романите на Стиг. Персонажите бяха също толкова крайни, колкото Лисбет Саландер и Александър Залаченко. Само че истински. Убийци и жертви. Шпиони, които шпионират други шпиони. Убити жени и деца. Хакнати компютри, тайни записи, мисии под прикритие. И смърт. Зла, внезапна смърт.”

Поръчайте книгата бързо, лесно и с отстъпка ТУК.

По-долу четете откъс от „Архивът на Стиг Ларшон”

ПРОЛОГ

Стокхолм, 20 март 2013 г.

Чистачките на колата се бореха с тежкия сняг. Не бяха изминали повече от петнайсетина минути, откакто паркирах, но снежната буря вече беше превърнала тъмночервеното ми волво в част от равната си покривка. Шумът отвън достигаше приглушен до ушите ми, а от гледката на вихрещия се сняг губех ориентация, макар да знаех, че се намирам на паркинга пред металното здание на склада под наем.

Чух слаб шум от двигател и забърсах запотения страничен прозорец с ръка. Кондензът образува струйка, която се стече по китката ми и влезе под ръкава на якето. Вляво от мен спря сребристо комби. Преди да успея да изключа двигателя, вратата на другата кола се отвори. Лицето на мъжа беше загърнато с дълъг шал, а качулката на парката му беше вдигната. Посочи над покрива на колата ми, давайки ми знак да тръгна към входната врата. Когато стигнах до нея, той вече въвеждаше кода. Очевидно без успех, защото малко след това извади телефона си и проведе разговор. Минутите, които прекарахме там, минаваха бавно като шведска предизборна кампания. Архивът стоеше недокоснат от десет години и явно не искаше да се раздели със спокойното си съществуване толкова лесно. Накрая една врата се плъзна встрани и след като преминахме през нещо като въздушен шлюз, се озовахме в топъл и сух коридор с безкрайна редица стоманени ролетни врати, осветен от силни луминесцентни лампи. След смразяващия студ навън складът ми се стори почти уютен.

Щом свали шапката, шала и качулката си, видях, че мъжът, който ме пусна вътре, наистина е Даниел Пул от вестник „Експо“. Здрависахме се и тръгнахме по дългия коридор, качихме се по стълбите до горния етаж и влязохме в идентичен коридор, където Даниел се спря пред една от вратите. Единствено малката метална табелка с анонимен номер показваше, че сме на правилното място. Нищо не разкриваше, че тъкмо в това помещение се крие истинско съкровище. Съкровище, което се надявах, че ще ми посочи пътя към нещо безценно.

Стоманената врата се вдигна с тътен и видях, че рафтовете в малкия склад са препълнени догоре. Две дълги редици кашони, наредени един върху друг, се простираха чак до вратата. Погледнах един от тях по-отблизо и надписът отстрани потвърди, че съм открил това, което търсех от толкова време. Текстът, изписан с маркер, гласеше: „СТИГ АРХИВ“.

Свалихме кашона на пода. Даниел вдигна картонения капак, а аз грабнах няколко от остарелите кафяви папки за картотека. Горният ръб на всяка бе надписан със ситен почерк, но напълно четливо. Тези, които държах в ръка, бяха именувани „САЛ“, „33-годишният“, „Резистънс Интернешънъл“, „Южноафриканската следа“ и „Кристер Петершон“. Пръстите ми изтръпнаха – сякаш папките бяха наелектризирани. Заглавията ясно показваха, че документите в ръката ми са свързани с убийството на министър-председателя на Швеция Улоф Палме. Материалите бяха многократно повече, отколкото се бях надявал, и се зачудих как ще успея да изчета всичко.

Даниел ме върна в реалността. Макар и само на трийсет и една, той беше изпълнителен директор и главен редактор на „Експо“ и бе посветил живота си на борбата с расизма и нетолерантността. Архивът беше негова отговорност и той ми даде да разбера, че документите не бива да напускат сградата без негово разрешение, както и че не трябва да казвам на никого къде се намира складът.

Трябваше да чета на място, но в този момент, седнал върху кашон в металната постройка без прозорци, не исках да се намирам никъде другаде. Времето беше ограничено и нямаше да успея да прегледам почти нищо от материалите, а още по-малко да си направя някакви заключения за мислите на Стиг.

Пътят дотук беше дълъг и криволичещ. Когато реших да посветя всичкото си свободно време на неразкритото убийство на Улоф Палме, бягах от собствените си неуспехи. Сега усилията ми ме бяха отвели до забравения архив на един от най-известните писатели на света. Материалите ми даваха още доста храна за размисъл. Стиг, изглежда, приписваше убийството на южноафриканските тайни служби, подпомагани от шведски крайнодесни сили. Аз самият смятах, че извършителят е аматьор. Двете теории не се връзваха.

Веднага обаче осъзнах, че не бих могъл да пренебрегна архива. Документите бяха твърде интересни, за да не проследя тази нишка. Не знаех къде ще ме отведе, нито подозирах, че проучването ми ще изложи мен и други хора на опасност, вследствие на срещите ни с екстремисти, агенти по сигурността, изкупителни жертви и убийци.

***

Стиг бе пратил писмо, дълго седем страници, до Джери Гейбъл от великобританския „Сърчлайт“, водещия вестник в борбата с расизма, послужил за образец на шведския „Експо“. Писмото е било написано по-малко от три седмици след убийството на Улоф Палме.

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.