„Кало Змея” от Милен Хальов – нов герой лети над покривите

 

Змейове, караконджули и самодиви бродят из дебютния роман на младия учител.

Всички сме чели приказката за „Тримата братя и златната ябълка”. Но никой от нас не е подозирал, че ламята може да бъде победена от истински… змей! А Кало Змея е тук, за да се пребори с тъмните сили от народните приказки и легенди.

В дебютния роман на младия и талантлив учител Милен Хальов „Кало Змея” бродят караконджули, устрели и самодиви, а децата са истинските герои, които могат да спасят света!

Наглед Кало е съвсем обикновено момче – не обича особено залягането над уроците и гледа винаги да се измъкне и да тича след топката. Там, на игрището, е в свои води и може съвсем сам да победи цял отбор надъхани противници.

Никой не подозира, че Кало е син на змей и притежава неземни сили, благодарение на които нощем лети над покривите, а в мигове на опасност умее дори да призове бурята на своя страна.

Животът на Кало Змея тече привидно мирно и тихо и почти никой освен майка му не е посветен в неговата тайна. Но скоро всичко ще се промени – с появата на коварен враг, който притежава способността да се противопостави на уменията му, и на красивата Йоана и нейната сестра Рая, които също крият своите тайни.

Какво всъщност се е случило с баща му? Какво представлява организацията „Дънгори” и защо Кало ѝ е толкова нужен? Може ли някой да се пребори с опасните караконджули, страховитите устрели и омайните самодиви?

Над Кало и неговите близки е надвиснала огромна опасност. Той трябва да овладее силите си, за да спаси хората, които обича, но и трябва да запази човешкото в себе си в името на доброто.

За златната ябълка ще се борим и на премиерата на 25 юни малко след 18:30 ч., когато актьорите Юлиан Петров („Камъни в джобовете”, „Скъпи наследници”, „Каръци”, „Пеещите обувки”) и Александър Хаджиангелов („Камъни в джобовете”, „Непознати”, „Дървото на живота“, „Шшшт…попей ми!“) ще се изправят един срещу друг на терена на Da Da Cultural Bar (ул. „Георги Бенковски” 10).

Входът е свободен, а линк към FB събитието може да откриете тук: https://www.facebook.com/events/877718875906255/

„Кало Змея” от Милен Хальов е забавна и вихрена приключенска книга, вдъхновена от „Войната на таралежите” на Братя Мормареви и от българския фолклор.

Милен Хальов е роден в Русе през 1988 г. Като дете той е много болнав и голяма част от детството му минава в болнични стаи и в чакане пред лекарски кабинети. За да се спаси от скуката, Милен измисля истории и ги рисува. Учи в Национално училище по изкуствата „Проф. Веселин Стоянов” – Русе, където печели награди в областта на графиката и живописта. Любовта към писането и рисуването го подтикват да продължи образованието си в НАТФИЗ, специалност Анимационна режисура.

Дипломният му филм „Трафик” участва на множество фестивали у нас и в чужбина. Преподава анимационно кино в частен софийски колеж, а малко след това му предлагат и работа като учител по рисуване в 127 СУ „Иван Н. Денкоглу”. Успоредно с двете учебни заведения Милен завършва педагогика и се занимава с реклама.

През 2016 г. започва да преподава в частно училище. Прави забавни видеа, с които преподава учебния материал, защото все още обича и умее да разказва истории. Както ще се уверите, като прочетете „Кало Змея”.

Из „Кало Змея”  от Милен Хальов

Глава 1

ЮНАК БЕЗ РАНА НЕ МОЖЕ

– Кало, кой те удари?

Кало погледна психоложката – госпожа Герджикова – демонстрирайки досада:

– Никой.

– Никой? Откъде ти е тази синина на бузата тогава? – тя се облегна о рамката на малкия прозорец, през който проникваше следобедното слънце. Средата на май, а вече беше лятна жега.

– От тренировките.

– А ожуленото на ръката?

Кало извъртя леко левия си лакът, за да скрие рубинените резки под него.

– И то е от тренировките – момчето гледаше психоложката право в очите, без да мига.

– Господин Славов каза, че много често отсъстваш от тренировки – госпожа Герджикова се наклони към Кало и високата ѝ фигура хвърли сянка върху лицето му.

– Но въпреки това извеждам отбора до първо място всеки път – наперено отвърна момчето.

– Всички знаем какъв невероятен спортист си – тя завъртя очи отегчено. – Другите ученици много ти се водят по акъла… не вярвам да си се бил с някого от училище.

– Не съм се бил, казах ви, от тренировките е! Спънах се, паднах и се ожулих.

– А синините от предната седмица и раните по дланите отпреди това?

– Катерих се да смъкна една топка…

– По кактус ли си се катерил?

Кало сви рамене:

– Не знам какво дърво беше.

Госпожа Герджикова въздъхна и помълча търпеливо преди следващия въпрос:

– Как е вкъщи?

– Изби мухъл над прозореца в стаята ми.

– Как е мама? – психоложката запази благия тон, но очите ѝ се свиха изпитателно.

– Супер – Кало взе да се оглежда из кабинета безцелно. Нямаше случай през дванайсетте си години някоя жена да му е задавала този въпрос добронамерено. – Смени си фризьора наскоро. Мога да ѝ кажа да ви даде номера му.

Госпожа Герджикова погали сухата си шия и продължи:

– Ами Алекс, разбираш ли се с него?

– Кой? – Кало почеса черната си коса, която винаги изглеждаше, все едно е разрошена от вятъра.

– Калояне, стига си се халосвал. Нали знаеш, че съм тук, за да ти помогна. Можеш да говориш с мен. – Госпожа Герджикова застана отстрани на бюрото и обърна рамо към Кало.

– С доктор Цайс се разбираме перфектно – обясни Кало подигравателно.

– А възможно ли е, след като мама отскоро е във връзка, да търсиш вниманието ѝ… по по-особени начини?

– Какви?

– Като си по-груб към себе си? – психоложката даде предположението с преиграно меко гласче.

– Не – отсече той.

– Ако има нещо, каквото и да е – психоложката доближи лице до неговото, – искам да ми кажеш. На мен или на класната си.

– Може ли вече да тръгвам? – побърза да попита Кало. – Навън играят мач и ако скоро не се намеся, ще загубим.

– Откъде си толкова сигурен?

– По-добре да съм там. Може ли? – момчето се надигна.

– Добре – склони госпожа Герджикова и Кало се изстреля като скакалец. Отвори вратата припряно и застана неподвижен от другата ѝ страна. Трябваше му време, за да се отърси от усещането, че го наблюдават. Замисли се, но след миг подскочи като диво зверче и хукна презглава. Изтича по мозаечния коридор, подминавайки група ученички, които притиснаха предпазливо учебниците до гърдите си още щом го видяха.

В този коридор учеха децата от начален курс и те по неписан закон правеха път на учениците от прогимназията. Но дори и Кало да не беше петокласник, децата пак щяха да се махнат от пътя му, защото скоростта, с която се движеше, беше всеизвестна. Две третокласнички го поздравиха ведро, едната дори му помаха, но той не ѝ обърна особено внимание. Стигна до входната врата и се показа на слънце.

– И аз играя! – изкрещя с пълно гърло.

– Тренер, поравно сме – възпротиви се Тишо и размаха хилавите си почернели ръце.

– Спрете малко! – викна господин Славов и посегна към металната свирка, висяща на гърдите му. Беше едър мъж над петдесетте с топчест нос и дебели тъмни вежди. Децата не дочакаха свистенето на свирката, а застанаха на място. – Бюлене, теб нали те болеше кракът?

– Да, ама съм добре вече. Мога да играя – рече Бюлен и забърса потта от челото си.

– Да не направим някоя беля. Трябва да пазиш ставите отсега, че после големи проблеми стават. Я излез по-добре. – Господин Славов се приближи до него и сложи голямата си лапа, покрита със сиви косми, на рамото му.

– Не може ли да си довърша поне полувремето? – изхленчи Бюлен.

– То свърши вече – Славов налапа бързо свирката и я наду силно. – Починете десет минути и продължаваме. Кало на мястото на Бюлен! И сменяме вратите!

Бюлен плесна недоволен с ръце бедрата си.

– Ей, все каквото Калоян поиска – долови се тихото мърморене на Ники от противниковия отбор.

– Какво, страх те е, че сега ще ви смачкаме? – отвърна му наперено Кало.

– Не ме е страх – каза Ники, този път по-високо след първоначалната изненада, че новодошлият е успял да го чуе.

– Петокласниците губят с три на едно, Кало – осведоми го господин Славов, опитвайки да прикрие, че гледа синината на бузата му.

– Добре, тренер – момчето вдигна палец, без да се впечатлява от резултата.

Дворът на основно училище ,,Странджа“ беше широк. В края му имаше малка градина с пясъчни пътеки и подравнени лехи, пълни със здравец. Разклоняваше се младо сливово дърво с масленозелени листенца. Останалата част от заградената площ се заемаше от голямо футболно и по-тясно баскетболно игрище.

Пролетната топлина беше оживила не само двора на училището, но и целия град Румица. След продължителните планински студове всички се радваха на майското време.

Пронизващият звук на металната свирка прикани отборите да заемат местата си. Кало беше нападател на петокласниците, а противниците им бяха ученици от шести клас – сухи и дълги момчета, които живееха за футбола, заклети на любимия си отбор, и се интересуваха малко от уроците и училищния живот. Господин Славов се справяше с тях, защото харесваха часовете с него, но за останалите преподаватели бяха обикновени гамени.

Превалящото слънце заслепяваше Кало и неговия отбор. Шестокласникът Ники – върлинест и с изпъкнали кости, на които сякаш беше опъната възмургавата му кожа – се усмихна ехидно.

– Да видиш на нас какво ни беше първото полувреме – обърна се злорадо към Кало и огледа съотборниците си, за да получи жлъчното им одобрение. Те вече бяха губили няколко мача от петокласниците тази година, но сега наистина имаха шанс за победа.

Кало се насили да задържи сиво-зелените си очите отворени, докато гледаше продължително прегорялата белота на слънчевия диск. Няколко седефени облачета забулиха светлината му. Свирката изсвири отново и топката полетя към вратата на шести клас. Кало летеше след нея, гъвкав и пъргав. Жилавото му тяло, по-дребно от това на всички момчета в отбора, пробиваше защитата и решително се насочваше към противниковата мрежа. Ники скочи грубо пред краката му с намерението да запрати топката извън игрището. Изобщо не мислеше за чиста игра или че може да контузи някого. Кало задържа топката умело, изви се мълниеносно и залъга с движение съперника си, че ще подаде на съотборник. Не го направи, въпреки че Ясен беше в добра позиция и крещеше с все сила, че никой не го пази. Кало се завъртя около стъписания Ники и го подмина, владеейки топката. Ясен продължи да крещи: ,,Кало, подай, подай!“, но Кало го пренебрегна и с няколко умели движения подмина още двама защитници. Ритна топката силно и тя изсвистя покрай ухото на противниковия вратар. Ники изпсува. Петокласниците викнаха радостно. На дървените пейки пред градината седяха няколко техни съученички, които също ликуваха. Ясен дотича до Кало с големи крачки и се изравни с него.

– Защо не подаде? – надвеси се над голмайстора предизвикателно.

– Вкарахме, какво искаш?

– Винаги се лакомиш!

– Следващия път – рече Кало небрежно и се изплю встрани.

– Хайде, хайде, връщайте се – подкани ги господин Славов. – Кало – махна му, за да го повика. Момчето се отзова бързо.

– Да, тренер?

– Погледни – накара го да се завърти към лявата половина на игрището, – това ти е отборът… не го забравяй следващия път.

Кало се смръщи и хукна обратно сред играчите.

– Готови ли сте? – високо попита учителят им и без да дочака отговор, наду свирката. – Играй!

Не след дълго топката пак беше в Кало и той отново пробиваше защитата на по-големите. Само че нещо го разсея.

Покрай пейките заедно с малката си сестра минаваше Йоана. Висока и елегантно облечена, с бузи като алена ябълка и златна коса, грейнала на слънцето. Лешниковите ѝ очи гледаха вперени право напред. Беше четиринайсетгодишна и като повечето седмокласници по това време главно се тревожеше за предстоящите матури. Рядко обръщаше внимание на случващото се наоколо и сякаш единствено сестра ѝ Рая беше способна да я извади от мислите за уроци. Рая бе на девет, с мека прасковено оранжева коса и ококорени очи. Вървеше след кака си послушно, стиснала слабичката ѝ ръка. Двете сестри бяха дошли в училище наскоро и ако някой им бе обърнал внимание, щеше да забележи, че са неразделни.

Йоана сякаш не виждаше крещящите деца на игрището, но Рая хвърли поглед към момчето с топката.

Кало се усмихна леко на момиченцето, щом разбра, че е забелязан, в следващия миг Ники му отне топката и съсредоточено хукна към мрежата на пети клас. Кало погледна Йоана за последно, наведе се и се изстреля с мощен скок, изяждайки цялата преднина на Ники. Той остана смаян, когато Кало се приземи до него, надигра го и с енергичен шут почти от самата врата на своя отбор успя да вкара гол във вратата на шести клас. Отново се разнесе радостна глъч от по-малките. Поддръжниците на пейките коментираха възторжено. Кало хвърли бърз поглед към тях, после към вратата на училището. Йоана и сестра ѝ вече бяха влезли в сградата.

– Още един и ги водим – каза Тишо, подпрял длани на коленете, за да си поеме дъх.

Кало му смигна и влезе отново в игра.

До края на мача петокласниците водеха с шест на три и голмайсторът си оставаше Кало.