Четем „Лятно пътуване“ от Труман Капоти

На 14 юни ни предстои нова среща с една от любимите героини на Труман Капоти! Грейди Макнийл се отличава със същата заразяваща непринуденост и жизнен кипеж както и Холи Голайтли от „Закуска в „Тифани“.

Ръкописът на „Лятно пътуване(превод: Милена Попова, 128 стр., цена: 12 лв., издателство Колибри) е смятан за изгубен в продължение на 50 години включително от самия автор. Открит е случайно в кашона с документи, предоставени за разпродажба през 2004 г. на аукционната къща „Сотбис“ в Ню Йорк. Капоти се залавя с писането му през 1943 г., но го загърбва заради „Други гласове, други стаи“ – неговия изумителен дебют, превърнал го в литературен феномен.  С младежка жизнерадост, отприщена през едно жежко лято в Ню Йорк, Грейди безупречно улавя земетръсните социални промени, настъпили в американското общество в годините след Втората световна война. „Лятно пътуване“ е ново свидетелство за безупречния усет към изящния изказ на един от най-големите писатели на XX век, истинско литературно съкровище. 

Труман Капоти набира популярност едва двайсетинагодишен с ранните си разкази, а първият му роман „Други гласове, други стаи” и новелата „Арфата на тревите” затвърждават репутацията му на неповторим стилист и един от най-ярките гласове на следвоенното поколение.  Сред коронните му творби са екранизираният роман „Закуска в Тифани”, сборникът с разкази и очерци „Музика за хамелеони” и шедьовърът „Хладнокръвно”, дал тласък на нов жанр –  true crime. По повод навършването на 90 години от рождението на писателя „Модърн Лайбръри” представи „Събрани разкази”, първата пълна колекция с неговата възхитителна кратка проза, също издадена у нас от „Колибри”.

По-долу четете откъс от книгата на Труман Капоти – „Лятно пътуване“

– Ти си истинска загадка, скъпа – каза майка ѝ, а Грейди, седнала срещу нея, я погледна над букета от рози и папрат в центъра на масата и се усмихна снизходително: да, загадка съм.

Харесваше ѝ тази мисъл. Но Апъл, осем години по-голяма, омъжена, далеч от загадъчното, рече:

– Не, Грейди е чисто и просто глупава. Де да можех аз да замина с вас. Представи си, мамо, по това време идната седмица ще закусвате в Париж! Джордж все ми обещава, че ще отидем… но къде ти  – и погледна сестра си. – Грейди, за какъв дявол ще стоиш в Ню Йорк посред лято?

Грейди гореше от желание да я оставят на мира. Опяваха ѝ все същото, а параходът отплаваше днес  – какво още очакват да им каже? Оставаше само истината, а най-малко нея възнамеряваше да сподели.

– Никога не съм била тук през лятото – каза тя и обърна очи към прозореца, избягвайки погледите им.

Шумът от проблясващия автомобилен поток още повече подчертаваше спокойствието на юнската утрин в Сентръл Парк, а първите летни лъчи на слънцето, прегарящи зелената пролетна кора, се промушваха през дърветата срещу „Плаза“, където те закусваха.

– Може би съм перверзна – разбирайте го както щете.

Тя осъзна с усмивка, че вероятно сгреши, като го каза. Всъщност близките ѝ наистина я мислеха за нещо като перверзна, а веднъж, когато беше на четиринайсет, я беше осенило ужасно и доста вярно прозрение – майка ѝ, беше осъзнала тя, я обича, но дълбоко в себе си не я харесва. Отначало си мислеше, че е защото я смята за по-грозна, по-твърдоглава, не така жизнерадостна като Апъл, но по-късно, когато стана ясно – при това болезнено за Апъл, – че Грейди изглежда далеч по-добре, тя реши повече да не мисли за мнението на майка си. Разбира се, отговорът, който накрая проумя, беше съвсем прост: по свой инертен начин дори като съвсем малка тя никога не беше харесвала майка си кой знае колко. Ала и двете не проявяваха отношението си една към друга. Всъщност къщата на тяхната враждебност бе скромно обзаведена с обич, която госпожа Макнийл изрази в този момент, като взе ръката на дъщеря си в своята:

– Ще се тревожим за теб, миличка. Няма как иначе. Не знам. Не знам какво да кажа. Питам се дали не е опасно. На седемнайсет още не си достатъчно пораснала, а и никога не си оставала съвсем сама.

Господин Макнийл, който звучеше, все едно че наддава на покер, щом заговореше, но поначало рядко отваряше уста – отчасти защото жена му не обичаше да я прекъсват и отчасти защото беше вече много уморен, – топна пурата си в чашата с кафе, при което Апъл и госпожа Макнийл трепнаха като ужилени, и каза:

– Какви ги говорите, на осемнайсет аз вече от три години се бях преместил в Калифорния.

– Но Ламонт, все пак… ти си мъж.

– Каква е разликата? – изсумтя той. – Вече няма разлика между мъже и жени. Самата ти го твърдиш.

Госпожа Макнийъл се прокашля, сякаш разговорът бе взел неприятен обрат.

– Така или иначе, Ламонт, тревожа се да оставя…

У Грейди се надигна неудържим смях, весела възбуда, от която бялото лято, ширнало се пред нея, ѝ заприлича на разстилащо се платно, върху което можеше да положи първите силни и чисти свободни щрихи. И за друго се смееше, без да ѝ личи – защото те не подозираха нищо, ама съвсем нищо. Светлината, която играеше върху сребърните прибори, сякаш засилваше вълнението ѝ, проблясвайки едновременно и като предупредителен сигнал: внимавай, миличка. Но от другаде нещо говореше: Грейди, трябва да се гордееш, развявай знамето си високо на вятъра.

Какво беше това, може би розата? Розите говорят, в тях се крие мъдрост, беше го чела някъде. Тя пак погледна през прозореца. Смехът продължаваше да я напушва, вече стигаше устните ѝ. Какъв ден за Грейди Макнийл, лъчезарен и облян от слънце, и с рози, които говорят!

– Какво ти е толкова смешно, Грейди?

Гласът на Апъл не беше приятен, приличаше на тихо бръщолевене на капризно бебе.

– Мама те пита нещо съвсем просто, а ти се смееш, като че ли я смяташ за малоумна.

– О, не, Грейди не ме мисли за малоумна, в никакъв случай – каза госпожа Макнийл, но неубедителният ѝ тон подсказваше съмнение, а очите ѝ, премрежени от фината воалетка, която спусна пред лицето си, бяха помръкнали и объркани от огорчението, което винаги я жегваше, щом се сблъскаше – както ѝ се струваше – с презрението на Грейди.

Колко хубаво, че рядко им се случваше да общуват, между тях нямаше истинска симпатия, тя го знаеше. Ала бе непоносимо, че Грейди с дръпнатото си държане се опитваше да ѝ внуши своето превъзходство. В такива моменти ръцете на госпожа Макнийл се разтреперваха. Веднъж – вярно, преди доста години, когато Грейди бе още лудетина с къса коса и ожулени колене – тя не успя да овладее ръцете си и тогава – а това, разбира се, се случи в онзи период от живота, когато нервите на жената са изложени на най-тежко изпитание, – провокирана от безчувствеността и отчуждението на Грейди, я зашлеви с все сила. Винаги след това, щом усетеше подобни пориви, тя подпираше ръцете си на нещо твърдо, защото при онази предишна невъздържаност Грейди, чиито зелени проницателни очи приличаха на късчета море, я изгледа отвисоко, прониза я с поглед, който като прожектор освети кривото огледало на нейната суета. Тя беше ограничена жена и тогава за пръв път срещна воля, по-твърда от своята.

– В никакъв случай – повтори тя и смехът ѝ звънна изкуствено.

– Извинявай – рече Грейди. – Каза ли нещо? Май вече нищо не чувам.

Тези думи трябваше да прозвучат не толкова като извинение, колкото като самопризнание.

– Наистина – изчурулика Апъл, – човек ще рече, че си влюбена.

Нещо в сърцето ѝ трепна, усещане за опасност, сребърните прибори се разлюляха и резенчето лимон застина полуизстискано между пръстите ѝ. Тя стрелна с поглед сестра си, искаше да види какво има в очите ѝ – глупост или проницателност. Доволна от видяното, изстиска докрай лимона в чая и чу майка си да казва:

– За роклята говоря, миличка. Мисля, че няма да е зле да я поръчам в Париж, в „Диор“ или „Фат“, нещо от този род. Може в крайна сметка дори да излезе по-евтино. Щеше да си прелестна в бледо тревистозелено, още повече с твоите очи и коса. Макар че, право да ти кажа, не биваше да я подстригваш толкова късо, не стои добре и не е… не е никак женствено. Жалко, че не може дебютантките да носят зелено. Мисля си за нещо от бяло моаре…

Грейди я прекъсна намръщена:

– Ако говориш за балната рокля, не я искам. Изобщо не искам бал и нямам никакво намерение да ходя, не и на такъв във всеки случай. Няма да се правя на глупачка.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.