„Александър Велики” от Никос Казандзакис за пръв път на български

Луксозното издание е в духа на познатата у нас и станала вече класика „В дворците на Кносос”

Александър Македонски е една от най-магнетичните и пленяващи въображението фигури в световната история. Герой, велик пълководец, цар, мистик, мисионер, потомък на Херакъл, той самият е легенда. Грък с изключителен живот, пресъздаден  брилянтно   от друг, не по-малко легендарен потомък на Олимп –  Никос Казандзакис.

За първи път на български език в луксозно издание  с твърди корици се повява „Александър Велики” – юношески роман в духа на добре познатата и превърнала се в класика „В дворците на Кносос”.

Съдбата на древногръцкия владетел е предадена от гледната точка на младия Стефан – момче, което израства заедно с Александър, а по-късно става негов офицер и го следва в походите му из далечни земи. Казандзакис бяга от клишето и изгражда пълнокръвен, многопластов образ на древния пълководец – едновременно близък до историческите източници и все пак плод на личната философия на автора на „Аскетика”, Братоубийците” и „Алексис Зорбас”.

История, подходяща за малки и големи, която се превръща в незабравим урок по героизъм и чест, „Александър Велики” от Никос Казандзакис е майсторско съчетание на биография и приказка, което припомня силата на мечтите да се постигне невъзможното.

Никос Казандзакис е най-известният гръцки писател и философ на 20. век. Поет, есеист и философ, сред най-известните му творби са „Алексис Зорбас”, „Капитан Михалис”, „Последното изкушение”, „В дворците на Кносос” и „Аскетика”.

По-долу четете откъс от книгата „Александър Велики” на Никос Казандзакис

– Стефане! Стефане!

Малката Алка беше подала палавата си главица през открехнатата врата на къщата. Косите ѝ бяха черни и къдрави, привързани с тънка розова панделка. Очите ѝ – големи и любознателни.

Тя викаше Стефан, момчето, което стоеше на отсрещния праг. Днес той беше облякъл празничните си дрехи – светлосин хитон1, закопчан върху дясното му рамо със сребърна фибула.

Неговите коси също бяха черни и къдрави. Беше висок и слаб, кожата му беше загоряла от слънцето. Яките мишци и силните крака издаваха, че това момче упражнява редовно тялото си и сигурно е сред първенците в борбата и бягането.

В онзи момент той беше подпрял десния си крак върху един голям камък и се беше навел да завърже сандала си.

– Стефане! Стефане, не ме ли чуваш? – отново извика нетърпеливото момиченце.

Стефан се обърна. Щом видя Алка, лицето му засия.

– Добър ден, Алке! – извика той. – Как си?

– Къде отиваш, Стефане? Защо си облякъл празничните си дрехи?

– Днес имаме празник! – отвърна Стефан. Той вече беше завързал сандала си и сега приглаждаше дългите си коси, които се бяха разпилели над хубавото му почерняло лице.

– Какъв празник? Тази сутрин баща ми също излезе много рано заедно със стария генерал2 Антипатър. Твоят баща тръгна с тях и носеше онази голяма кутия с лекарствата… Къде отидоха? Да не би пак на война?

Стефан се засмя.

– Колко си любопитна, Алке! Всичко искаш да знаеш.

– Разбира се – отвърна Алка, леко засегната. – Всичко искам да знам. Да не мислиш, че като съм момиче, трябва да си стоя постоянно вкъщи и да играя на кукли? Нали не си забравил, че съм единственото дете на капитан Неарх?

– Олеле! Капитанската дъщеря! – възкликна Стефан през смях.

– Не ми се смей! Вече съм голяма и ходя в гимназиона3 заедно с момчетата. Тичам, мятам диск, хвърлям копие, а завчера, ако не си забравил, победих и теб на бягане.

Стефан се изчерви и наведе засрамено глава. Завчера това момиченце наистина го беше победило и оттогава приятелите му подвикваха насмешливо: „Алка, някакво си момиче, успя да те победи, не те ли е срам!“. Стефан се беше заклел, че скоро пак ще се състезава с нея, за да я победи и да измие срама си. Вече втори ден той не преставаше да тича и да се подготвя.

Завърза набързо другия си сандал и понечи да тръгне.

– Аз ще тръгвам! – каза. – Бързам.

– Никъде няма да ходиш, преди да си ми казал къде отиваш! – каза Алка и пристъпи решително напред, заставайки посред улицата.

Бузите ѝ бяха поруменели, големите ѝ черни очи блестяха.

– Добре, добре – усмихна се Стефан. – Не се ядосвай. Ще ти кажа.

– Казвай!

– Ето какво. Вчера доведоха един див кон от Тесалия. Главата му е грамадна като на вол и затова го наричат Буцефал4. Днес всички генерали ще се съберат в гимназиона, за да се надпреварват кой ще успее да го укроти и да го яхне. Царят също ще бъде там.

– Ами Александър? – попита въодушевено Алка.

– Че къде без него! – гордо отвърна Стефан.

– Той също ли ще се състезава?

– Едва ли. Няма да му позволят. Още е много млад, не може да се мери с генералите!

– Как така млад? – възрази Алка. – Той е на петнайсет години, цели пет години по-голям от тебе. Същински мъж! Ако му позволят, ще видиш…

– Какво ще видя?

– Че той ще победи! Ще победи! – извика възторжено Алка. – Ще яхне Буцефал!

– Дано! – измънка Стефан неуверено. – Дано…

– Какво! Не вярваш ли? Като видиш, ще повярваш. Искам да те помоля за нещо.

– Кажи, Алке.

– Като се върнеш, да дойдеш и да ми разкажеш. Чу ли?

– Бъди спокойна, Алке. Ще ти разкажа всичко… Довиждане!

– Довиждане, Стефане!

Стефан се затича, а Алка го гледаше и се любуваше на леките му гъвкави движения.

– Хей, Стефане! – извика тя. – Стефане!

Момчето се обърна. Алка се разсмя и каза закачливо:

– Ако завчера беше тичал толкова бързо, нямаше да те победя!

 

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.