„Александър Велики” от Никос Казандзакис за пръв път на български

Луксозното издание е в духа на познатата у нас и станала вече класика „В дворците на Кносос”

Александър Македонски е една от най-магнетичните и пленяващи въображението фигури в световната история. Герой, велик пълководец, цар, мистик, мисионер, потомък на Херакъл, той самият е легенда. Грък с изключителен живот, пресъздаден  брилянтно   от друг, не по-малко легендарен потомък на Олимп –  Никос Казандзакис.

За първи път на български език в луксозно издание  с твърди корици се повява „Александър Велики” – юношески роман в духа на добре познатата и превърнала се в класика „В дворците на Кносос”.

Съдбата на древногръцкия владетел е предадена от гледната точка на младия Стефан – момче, което израства заедно с Александър, а по-късно става негов офицер и го следва в походите му из далечни земи. Казандзакис бяга от клишето и изгражда пълнокръвен, многопластов образ на древния пълководец – едновременно близък до историческите източници и все пак плод на личната философия на автора на „Аскетика”, Братоубийците” и „Алексис Зорбас”.

История, подходяща за малки и големи, която се превръща в незабравим урок по героизъм и чест, „Александър Велики” от Никос Казандзакис е майсторско съчетание на биография и приказка, което припомня силата на мечтите да се постигне невъзможното.

Никос Казандзакис е най-известният гръцки писател и философ на 20. век. Поет, есеист и философ, сред най-известните му творби са „Алексис Зорбас”, „Капитан Михалис”, „Последното изкушение”, „В дворците на Кносос” и „Аскетика”.

По-долу четете откъс от книгата „Александър Велики” на Никос Казандзакис

– Стефане! Стефане!

Малката Алка беше подала палавата си главица през открехнатата врата на къщата. Косите ѝ бяха черни и къдрави, привързани с тънка розова панделка. Очите ѝ – големи и любознателни.

Тя викаше Стефан, момчето, което стоеше на отсрещния праг. Днес той беше облякъл празничните си дрехи – светлосин хитон1, закопчан върху дясното му рамо със сребърна фибула.

Неговите коси също бяха черни и къдрави. Беше висок и слаб, кожата му беше загоряла от слънцето. Яките мишци и силните крака издаваха, че това момче упражнява редовно тялото си и сигурно е сред първенците в борбата и бягането.

В онзи момент той беше подпрял десния си крак върху един голям камък и се беше навел да завърже сандала си.

– Стефане! Стефане, не ме ли чуваш? – отново извика нетърпеливото момиченце.

Стефан се обърна. Щом видя Алка, лицето му засия.

– Добър ден, Алке! – извика той. – Как си?

– Къде отиваш, Стефане? Защо си облякъл празничните си дрехи?

– Днес имаме празник! – отвърна Стефан. Той вече беше завързал сандала си и сега приглаждаше дългите си коси, които се бяха разпилели над хубавото му почерняло лице.

– Какъв празник? Тази сутрин баща ми също излезе много рано заедно със стария генерал2 Антипатър. Твоят баща тръгна с тях и носеше онази голяма кутия с лекарствата… Къде отидоха? Да не би пак на война?

Стефан се засмя.

– Колко си любопитна, Алке! Всичко искаш да знаеш.

– Разбира се – отвърна Алка, леко засегната. – Всичко искам да знам. Да не мислиш, че като съм момиче, трябва да си стоя постоянно вкъщи и да играя на кукли? Нали не си забравил, че съм единственото дете на капитан Неарх?

– Олеле! Капитанската дъщеря! – възкликна Стефан през смях.

– Не ми се смей! Вече съм голяма и ходя в гимназиона3 заедно с момчетата. Тичам, мятам диск, хвърлям копие, а завчера, ако не си забравил, победих и теб на бягане.

Стефан се изчерви и наведе засрамено глава. Завчера това момиченце наистина го беше победило и оттогава приятелите му подвикваха насмешливо: „Алка, някакво си момиче, успя да те победи, не те ли е срам!“. Стефан се беше заклел, че скоро пак ще се състезава с нея, за да я победи и да измие срама си. Вече втори ден той не преставаше да тича и да се подготвя.

Завърза набързо другия си сандал и понечи да тръгне.

– Аз ще тръгвам! – каза. – Бързам.

– Никъде няма да ходиш, преди да си ми казал къде отиваш! – каза Алка и пристъпи решително напред, заставайки посред улицата.

Бузите ѝ бяха поруменели, големите ѝ черни очи блестяха.

– Добре, добре – усмихна се Стефан. – Не се ядосвай. Ще ти кажа.

– Казвай!

– Ето какво. Вчера доведоха един див кон от Тесалия. Главата му е грамадна като на вол и затова го наричат Буцефал4. Днес всички генерали ще се съберат в гимназиона, за да се надпреварват кой ще успее да го укроти и да го яхне. Царят също ще бъде там.

– Ами Александър? – попита въодушевено Алка.

– Че къде без него! – гордо отвърна Стефан.

– Той също ли ще се състезава?

– Едва ли. Няма да му позволят. Още е много млад, не може да се мери с генералите!

– Как така млад? – възрази Алка. – Той е на петнайсет години, цели пет години по-голям от тебе. Същински мъж! Ако му позволят, ще видиш…

– Какво ще видя?

– Че той ще победи! Ще победи! – извика възторжено Алка. – Ще яхне Буцефал!

– Дано! – измънка Стефан неуверено. – Дано…

– Какво! Не вярваш ли? Като видиш, ще повярваш. Искам да те помоля за нещо.

– Кажи, Алке.

– Като се върнеш, да дойдеш и да ми разкажеш. Чу ли?

– Бъди спокойна, Алке. Ще ти разкажа всичко… Довиждане!

– Довиждане, Стефане!

Стефан се затича, а Алка го гледаше и се любуваше на леките му гъвкави движения.

– Хей, Стефане! – извика тя. – Стефане!

Момчето се обърна. Алка се разсмя и каза закачливо:

– Ако завчера беше тичал толкова бързо, нямаше да те победя!

 

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“.