Четем „Похищението на Ани Торн“ от авторката на „Тебеширения човек“

На 5 юли К. Дж. Тюдор се завръща с нова доза качествен съспенс, този път под заглавие „Похищението на Ани Торн”.

Похищението на Ани Торн“ (превод: Деян Кючуков, стр. 320, цена: 17 лв., издателство Колибри) показва, че триумфът на „Тебеширения човек“ съвсем не е бил случаен. Когато Джо Торн е на петнайсет, любимата му осемгодишна сестричка Ани изчезва. Намират я два дни по-късно и на пръв поглед всичко е наред. Но всъщност това е едва началото на най-лошия му кошмар. Двайсет и пет години по-късно, със стари сметки за уреждане и в търсене на място, където да се скрие от комарджийски дългове, Джо се завръща в родното си градче. Неговата поява ще отвори стари рани, ще разбуни задрямали вражди и ще го принуди да се изправи срещу своята гузна съвест и най-тъмните си страхове. Стряскаща и тревожна, „Похищението на Ани Торн“ ни превежда глава подир глава през нарастващо напрежение, за да достигне до експлозивната си развръзка.

К. Дж. Тюдор живее в Нотингам, Англия. Работила е като копирайтър, телевизионен водещ, глас зад кадър и е разхождала кучета срещу заплащане. „Тебеширения човек“ й носи световна слава и я нарежда до автори от класата на Стивън Кинг. Умелата градация на напрежението и майсторското редуване на минало и настояще превръщат сюжетите на К. Дж. Тюдор в ювелирни трилъри, в които всеки герой е като изваян от плът и кръв!

Поръчайте книгата бързо и удобно ТУК.

По-долу четете откъс от книгата на К. Дж. Тюдор – „Похищението на Ани Торн“

Не се връщай назад. Хората все ти повтарят това. Нещата ще бъдат променени. Няма да са такива, каквито ги помниш. Зарежи миналото. Естествено, по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Миналото има свойството да ти напомня за себе си. Като развалена храна.

Аз не искам да се връщам назад. Наистина. Има куп неща, които бих предпочел, например да бъда изяден жив от плъхове, или да играя кънтри танци. Дотолкова не искам да виждам отново онази лайняна дупка, в която съм отрасъл. Но понякога единственият избор, с който разполагаш, е лошият избор.

Ето защо сега шофирам по виещото се шосе през провинцията на Северен Нотингамшър в седем часа сутринта. Отдавна не съм виждал това шосе.

Като се замисля, отдавна не съм виждал и часовникът да показва седем сутринта. Трафикът не е натоварен. Само две-три коли ме задминават, като едната надува клаксон. Без съмнение, състезателят в нея иска да покаже, че се пречкам на напредъка му към миризливия офис, където трябва да пристигне няколко минути по-рано. Впрочем, ако трябва да съм честен, аз наистина карам бавно.

С нос, залепен в предното стъкло, сграбчил кормилото с побелели кокалчета на пръстите – бавно. Не обичам да шофирам. Избягвам да го правя, доколкото е възможно. Вървя пеша, вземам автобус или влак за подългите пътувания. За съжаление големите автобусни линии не ходят до Арнхил, а най-близката железопътна гара е на двайсет километра разстояние. Автомобилът остава единствената опция. Както вече споменах, понякога нямаш избор.

Давам мигач и отбивам от шосето по поредица от все по-тесни и коварни местни пътища. Мръснозелени и кафяви полета се простират от двете страни, прасета душат въздуха изпод навеси от ръждива гофрирана ламарина. Тук-таме се срещат унили брезови горички. Шърудският лес, или онова, което е останало от него. В наши дни Робин Худ и Малкия Джон могат да се открият единствено върху зле изрисуваните табели на западналите кръчми. Затова пък веселите разбойници, седящи в тях, няма да ви оберат, а най-много да ви разбият зъбите, ако ги погледнете накриво.

Това не е непременно „мрачният север“. Нотингамшър дори не е толкова на север – освен ако никога не сте напускали адската прегръдка на лондонското околовръстно, – но е някак плосък, безцветен, лишен от онази свежест, която бихте очаквали от един провинциален пейзаж. Като че ли мините, които някога са били толкова разпространени тук, са изсмукали живота отвътре.

Накрая, дълго преди да зърна каквото и да било подобие на цивилизация, пък било то и закусвалня „Макдоналдс“, подминавам килната, избледняла табела, гласяща: ДОБРЕ ДОШЛИ В АРНХИЛ.

Отдолу някой остроумен местен копелдак е добавил: И ДА ВИ ГО НАЧУКАМ.

Арнхил не е приветливо градче. По-скоро е вкиснато, затворено и недоверчиво към посетителите. Съумява да бъде едновременно стоическо, застинало и уморено. Място, което ще те посрещне намръщено, а на тръгване ще те заплюе в гърба.

Като се изключат една-две ферми и каменни постройки в покрайнините, Арнхил не е старинен, нито живописен. Макар рудникът да е затворил преди почти трийсет години, духът му още витае наоколо. Няма сламени покриви, нито окачени саксии с цветя. Единственото, което виси пред къщите, са простори с пране и тук-там по някое английско знаме.

Редове от еднакви тухлени къщи опасват централната улица, заедно с един западнал бар, „Тичащата лисица“. Навремето имаше и още два – „Арнхил Армс“ и „Бика“, но те отдавна затвориха. Когато бяхме хлапаци, съдържателят на „Лисицата“, по прякор Джипси, не придиряше много за възрастта и ни пускаше да пием там. Още помня как веднъж изповръщах три халби „снейкбайт“ в мърлявата тоалетна, а щом излязох, го заварих да стои отвън с кофа и бърсалка в ръка.

В съседство е закусвалня „Бродещия дракон“, недокосната от прогреса по отношение на външния си вид, а също – готов съм да се обзаложа – и на менюто си. Само едно липсва, за да е пълна картинката: малката бакалница на ъгъла, откъдето си купувах дъвки и захарни пръчки, е изчезнала, а на нейно място има супермаркет от веригата „Сейнсбърис“. Явно дори Арнхил не е напълно имунизиран към напредъка на цивилизацията.

Като се изключи това, най-лошите ми опасения се оправдават. Нищо не се е променило. Мястото, уви, е точно каквото го помня.

Продължавам нататък по главната улица, покрай пустеещата детска площадка и малката затревена площ. По средата й има статуя на миньор, в памет на жертвите от аварията в местния рудник през 1949 г.

Отминавам централните забележителности и достигам полегатия хълм, на който е разположеното. Сега то се нарича гимназия „Арнхил“, а сградите са се сдобили с нова облицовка. Овехтелият Английски корпус, откъдето навремето падна едно дете, е съборен и на негово място има открито пространство с пейки за сядане. Можеш да овъргаляш едва фъшкия в златен прах, но тя пак си остава фъшкия. Мен питайте за това.

Спирам на служебния паркинг отзад и слизам от стария си, очукан голф. Освен моята има още две коли – червена корса и сивкав сааб. Училищата рядко са напълно празни през летните ваканции. Персоналът трябва да подготвя учебни планове, да подрежда кабинети, да организира поправителни изпити. А понякога и да провежда интервюта за работа.

Заключвам колата и се упътвам към портала, като се мъча да не куцам. Днес кракът ми е особено зле. Отчасти заради шофирането, отчасти заради стреса, че съм тук. Хората получават мигрени от стрес, а аз получавам болки в сакатия си крак. Би трябвало да използвам бастуна, но го избягвам. Той ме кара да се чувствам като инвалид. Хората ме гледат със съжаление, а аз мразя да ме съжаляват. Съжалението трябва да се пази за онези, които го заслужават.

Примигвам леко, изкачвайки стъпалата. Лъскава табела над входа гласи: ДОБРЕ, ПО-ДОБРЕ, НАЙ-ДОБРЕ. НИКОГА НЕ СЕ ОТКАЗВАЙ, ДОКАТО „ДОБРЕ“ НЕ СТАНЕ „НАЙДОБРЕ“. Неволно си спомням алтернативната сентенция на Хоумър Симпсън: „Деца, опитахте да дадете найдоброто от себе си и се провалихте безславно. Урокът е: никога не се опитвайте“.

Натискам копчето на домофона пред вратата. Разнася се пукот, а аз се навеждам към него и произнасям:

− Имам среща с господин Прайс.

Нов пукот, последван от пронизителен писък на микрофония. Следва бръмчене и вратата се отваря. Потривам ухо и влизам вътре. Първото, което ми прави впечатление, е миризмата. Всяко училище има своя такава. В по-съвременните тя е на дезинфектант и препарат за прозорци, а в по-традиционните и снобски – на дървени подове, тебеширен прах и пари. Гимназия „Арнхил“ мирише на столова, ароматизатор за тоалетни и хормони.

− Какво ще обичате? – поглежда ме иззад стъклото на рецепцията строга жена с къса сива прическа и очила.

Госпожица Грейсън? Не, сигурно съм се припознал. Тя трябва отдавна да е в пенсия. И тогава забелязвам кафявата бенка на брадичката. От нея стърчат все същите твърди черни косъмчета. Господи, наистина е тя. Това значи, че преди всички тези години, когато съм си мислел, че е стара колкото динозаврите, тя трябва да е била на колко… четиресет? На същата възраст като мен сега.

− Имам среща с господин Прайс – повтарям. – Аз съм Джо… господин Торн.

Очаквам нещо в погледа й да просветне, но не би. Разбираемо – тя е тук отдавна и е виждала куп ученици да преминават през тези врати. А и аз вече не съм кльощавото хлапе във възголяма униформа, което претичва отчаяно покрай нея, очаквайки да я чуе как излайва името му и го порицава заради разпасаната риза или маратонките, неотговарящи на училищния правилник.

Госпожица Грейсън не беше изцяло лоша. Често съм виждал някое от по-слабите или срамежливи деца да седи в малкия й кабинет. Тя слагаше лейкопласт на ожулените им колене, ако сестрата случайно отсъстваше, оставяше ги да поседят и да пийнат сок, докато чакат учител или родител – изобщо предоставяше им спокойно убежище от изпитанията на училищния двор.

И все пак ме плашеше до смърт.

Осъзнавам, че все още е така. Тя въздъхва по начин, даващ ми да разбера, че губя време – нейното, своето и на учебното заведение, – и се пресяга към телефона. Чудя се защо е тук днес. Тя не е от преподавателския персонал. Макар че от друга страна, не съм изненадан. Като дете никога не съм си представял госпожица Грейсън извън тази сграда. Тя беше неразделна част от нея. Вечно присъствие.

− Господин Прайс? – изрича отсечено. – Господин Торн ви очаква за среща. Да. Добре. Разбрах. – Тя оставя слушалката. – След малко ще дойде.

− Чудесно. Благодаря.

Взорът й се свежда обратно към компютъра и напълно ме игнорира. Няма предложение за чай или кафе, а тъкмо сега аз отчаяно се нуждая от доза кофеин. Настанявам се върху пластмасовия стол, полагайки всички усилия да не приличам на провинил се ученик в очакване на директора. Коляното ми пулсира от болка. Сплитам пръсти върху него и започвам тайничко да го масажирам.

През прозореца виждам група хлапета, без униформи, да се мотаят из двора. Те пият „Ред Бул“ от кутийки и се кискат, разглеждайки нещо на телефоните си. Обзема ме чувство на дежа вю. Отново съм на петнайсет, мотая се из същия този двор и смуча безалкохолно от бутилка. На какво ли сме се кискали тогава, преди появата на смартфоните? На крадени порнографски списания, предполагам.

Навеждам глава и се вторачвам в обувките си. Кожата е леко изтрита. Трябвало е да ги лъсна на тръгване. Наистина ми се пие кафе. На път съм да се предам и да си изпрося проклетата напитка, когато по застлания с линолеум коридор се чуват стъпки и двойната врата се отваря.

− Джоузеф Торн?

Изправям се. Хари Прайс напълно отговаря на очакванията ми. Слаб, невзрачен, прехвърлил петдесетте мъж в безформен костюм и с мокасини на нозе. Прошарената му оредяла коса е сресана назад, а изражението му е такова, сякаш всеки миг очаква да получи ужасяващи новини. Дух на морно примирение се носи около него като евтин афтършейв.

Той се усмихва. Зъбите му са криви и пожълтели от никотин. Което ми напомня, че не съм пушил, откак съм напуснал Манчестър. Като се добави липсата на кофеин, не е чудно, че ми иде да се катеря по стените. Вместо това протягам ръка и се постаравам да си лепна приятна усмивка.

− Добре дошли.

Виждам как бързешком ме оценява. По-висок съм от него с пет сантиметра. Гладко избръснат. С хубав костюм, който дори е бил скъп като нов. С тъмна коса, макар и леко посребрена. С тъмни очи, макар и доста кръвясали. Казвали са ми, че имам честно лице. Което показва колко малко знаят хората.

Той поема ръката ми и я стиска здраво.

− Заповядайте в кабинета ми.

Нагласям ремъка на чантата върху рамото си и като полагам неимоверни усилия да вървя нормално въпреки болката в крака, тръгвам подире му. Време е за шоу.

 

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“.