„Да се изгубиш нарочно” с Крис Захариев

На 26 юли ще се изгубим нарочно в най-дивите и дивни кътчета на България заедно с Крис Захариев и неговите герои от плът и кръв. Защото, както казва Камий Писаро, „благословени са тези, които виждат красота в скромните места, там, където другите не виждат нищо“.

Да се изгубиш нарочно” (224 стр., цена: 18 лв., издателство Колибри)  е толкова книга, колкото е и фотоалбум, пътепис, дневник със спомени и скок назад във времето, в което стартира пътешествието, променило живота на автора и неговите приятели и съмишленици. Без план, хотели и GPS те прекарват цяло лято в най-затънтените кътчета на родината. Това е книга приключение за тези, които искат да се върнат на село, и за тези, които нямат село. За тези, които цял живот са спали на палатка, и за тези, на които предстои да им се случи. За тези, чието сърце трепва при мисълта за непознато място, но и за тези, които предпочитат топъл чай вкъщи. Всичко започва с една тъмносиня книга с красиво илюстрирана корица – личен дневник на френския биолог Ален Бомбар. Неговата история вдъхновява проекта „Да се изгубиш нарочно“!

Крис Захариев е роден през 1998 година, студент по кинорежисура в НАТФИЗ и един от популярните влогъри в България с близо 75,000 абонати и 5 милиона гледания на клиповете. През 2018 година печели престижната наградата „Будител на годината“ на БНР и БНТ за документалния уеб сериал „Да се изгубиш нарочно“, а през 2019 година е отличен с приза „Най-изявена млада личност на България“ от TOYP International. „Да се изгубиш нарочно“ е дебютната книга на Крис, в която той описва пътешествията си из България.

 

Премиерата на книгата ще бъде съпроводена с прожекция на филма на 29 юли от 19:00 ч. в кино Cabana, елате да се изгубим нарочно с Крис, Ясен и Стас!

По-долу четете откъс от книгата на Крис Захариев – „Да се изгубиш нарочно”

КАК ЗАПОЧНА ВСИЧКО

7:30 сутринта. Макар и ранен час за пролетен съботен ден, навсякъде около мен имаше доволни хора с препълнени торби и находки. Е, голяма част от тях вероятно им бяха ненужни, но излизаха с усмивки от огромните заграждения на съкровищницата на София – битака. Винаги ми е било трудно да кажа къде точно започва и къде завършва битпазарът. Импровизираните сергии от опънати черги и чаршафи може да се видят по тротоарите на всички квартални улици. В онзи ден времето беше хубаво и изглеждаше, че денят е в разгара си.

Помня, че влизайки през един от входовете на металното заграждение, рязко ме удари миризмата на скара и навсякъде наоколо се чуваха опитните продавачи, които викаха: „Само сега! Само тук! Всичко по левче за твоето кефче!“. Макар и всичко на битака да изглежда хаотично, всъщност има определена структура. По краищата на металните огради бяха по-луксозните, но изключително ръждясали сергии, на които видни продавачи предлагат стоки „пӝ така“: стари картини, кожени якета, бинокли за опера, строителни инструменти, грамофонни плочи, чорапи, бабешки очила и тук-там немски велосипеди.

В сърцето на битака обаче беше истинският екшън – стотици опънати чаршафи с всичко останало, което може да мине под категорията „стока“, и множество хора наоколо, готови да се пазарят за цените.

Бях чувал легенди и слухове за хора, купили на безценица истински съкровища на тези съботни пазари. Картина на Майстора, факел от Олимпийските игри ’88 от Южна Корея, мистично появил се на битака, или картички, подписани от Робърт де Ниро. Макар все да звучат невероятно, стъпвайки на отворения пазар, тези истории оживяват и те обсипват с мисли, че именно ти имаш шанса да си следващият откривател.

И така, насред тази гладиаторска битка за находки се разхождах и аз. Без идея за конкретна покупка и с джоб, който натежаваше от металните стотинки и левчета. На битак се ходи така – с дребни пари. В противен случай много често се случва продавачът да няма да ти върне ресто и да те накара да си вземеш още някой от изложените му върху чаршафа артикули. Свободно мога да споделя, че половината вещи в моята стая са именно от битака. Развален грамофон за десет лева, който брат ми оправи; диплома за завършен с отличен четвърти клас от трийсетте години на миналия век и стари театрални плакати.

Някъде извън центъра на пазарлъка аз се намирах пред купчина изсипани върху асфалта книги. Повечето от тях бяха мръсни и в много лош вид, но бяха по левче бройката, така че си заслужаваше да се поразровя. Около тяхната сергия беше сравнително спокойно, нямаше много хора. Докато се ровех из различни книги за бита, градинарството и други трудове, видях нещо, което веднага грабна вниманието ми. Съвсем запазена тъмносиня книга с красиво илюстрирана корица. В ръцете си държах „Доброволният корабокрушенец“.

Бях намерил своето съкровище.

След като вкъщи старателно я поизчистих, потънах в историята, написана върху страниците ѝ . Книгата представлява личният дневник на френския биолог Ален Бомбар. Той силно вярвал в теорията, че ако човек корабокрушира, може да оцелее за неопределено време, стига да се храни под режим и да пие дори солена морска вода при определен интервал от време.

За жалост, той не успял да намери подкрепа и финансиране в научните среди и единственият начин Бомбар да докаже своята теория бил, ако сам се превърне в Доброволния корабокрушенец. Така и направил, преплавайки Атлантическия океан сам в своята спасителна лодка, превръщайки се в легенда в целия научен свят. Днес всяка спасителна лодка на всеки кораб съдържа пакет от запаси, стриктно избрани според неговото изследване.

Тази история не вдъхнови идеята за „Да се изгубиш нарочно“, която се беше родила случайно преди няколко седмици в купе на влак, но определено ме накара да запретна ръкави и да действам. Мотивира ме. Ако теорията ми бе, че в България има терен за приключения и красота както в историите на хората, така и в заобикалящата ни природа – имаше само един начин да я докажа…

Трябваше да скоча в дълбокото и да се пусна срещу течението.

 

ВЪПРОСИ

 

Какво трябва да правя? Откъде трябва да започна? Имах толкова много неизвестни, че може би щеше да е по-добре да стартирам с онова, което знаех. А какво беше то? Единственото, което ми беше ясно, бе какво точно искам да направя… И тук се прокрадва първият важен въпрос:

 

КЪДЕ?

 

Искам да се изгубя там.

Там, откъдето хората бягат.

Там, където са останали само десетина баби с общо шест крави.

Там, където „Москвич 408“ все още е най-новият автомобил.

Там, където хляб се докарва само в сряда и петък.

Там, където обхватът се губи.

Там, където никой не вижда светло бъдеще, защото времето е спряло отдавна.

Там, където красотата на природата, на къщите и на хората е сякаш толкова обикновена, че никой не си прави труда да я забележи.

Там, където животът не се движи по течението.

Там!

 

КОГА?

 

Помня, че беше есен и вече се бях впуснал в рутината на университета, едва ли октомври щеше да е най-подходящият момент за приключения. Пък и зимата се задаваше. Но лятото! Тогава щях да съм вече на деветнайсет години. Последното ми лято като тийнейджър. Е, или поне така се предполагаше… може би след това щях да се причислявам към т.нар. възрастни. Пък и кой знае накъде ще ме поведат пътеките в живота. Представях си, че вероятно с всеки следващ сезон ще ставам все по-ангажиран и по-ангажиран, както обикновено става с възрастните хора. Ами ако никога не намеря време за мечти и пътешествия? Или по-страшно… да стана зает човек… Тази мисъл ме уплаши и моментално реших. Лятото ще бъде!

 

С КОГО?

 

Може би най-важният въпрос от всички. Има ли смисъл да пътуваш сам, ако няма с кого да споделиш изживяното? Все пак щастието е истинско само когато е споделено. Абсолютно винаги съм вярвал в тази максима.

Започнах веднага да си мисля кого мога да взема със себе си. Това не е като да идеш до Витоша уикенда. Самият аз не знаех изобщо какво предстои, но бях наясно, че при всички положения ще е екстремно за всички замесени. Знаех, че трябва да открия някого. Чудех се дали да не се опитам да мисля рационално, създавайки в главата си профил на идеалния пътешественик. Какъв човек щеше да ми трябва в дивото приключение? Някой здрав, който да служи за охрана? Или някой с богат опит в туризма, който може да посочи добрите ресторанти и хубавите гледки наоколо? Вероятно беше добра идея да взема някоя популярна личност, че да ни приютяват гражданите по-лесно?

Заживях с идеята за този суперсъпътешественик. Добре сложена знаменитост с туристически наклонности. Не, не… звучи нелепо. Замислих се дали да не повикам някой приятел от чужбина и мислите ми започнаха да летят много далеч. Бързо след това си дадох сметка, че това също е абсурдно по много причини.

Друга максима, в която абсолютно вярвам до ден днешен, е, че човек винаги има всичко, от което се нуждае, за да направи първата крачка. Хората много рядко виждат, осъзнават и ценят това, което имат. Клише е, но не е ли вярно? Давид, изправяйки се в двубой срещу Голиат, използва и побеждава именно с това, което е в ръцете му – прашка и няколко камъка. Така че реших да се опитам да използвам наличното и ето че отговорът се оказа доста близко. Почти пред носа ми.

Когато започвах дискретно да споделям идеята (разбира се, правех го съвсем предпазливо) на близки и приятели, се случваше да срещам неодобрение. Сякаш почти никой освен моето семейство не ми вярваше. Не знам защо. Страхуваха ли се за мен? Смятаха, че няма да мога да оцелея ли? Безразсъдно ли им се струваше? Може би наивно. Нямах ни най-малка представа на какво точно се дължат тези студени реакции. Започнах наистина да се чувствам като Доброволния корабокрушенец. Слава богу, стигнах до разговор с човек, в когото моментално повярвах, защото и той моментално повярва в мен. Ако досега бях се наслушвал на различни „Защо“-та, е, от него чух първото „Защо не?“.

Не бях осъзнал, че вече е пролет. Не помня кой ден беше, но помня, че след лекциите в НАТФИЗ се озовах в близкото кафене с един от близките ми колеги там – Стас. Връщам лентата няколко месеца назад до следобедните часове на 15 септември. Първият учебен ден на първи курс. От университета бяха организирали двуседмично пътуване за всички първокурсници във факултета, за което аз, естествено, закъснявах. Връхлитайки в автобуса, точно преди да затвори врати, започнах бавно да се разхождам по пътеката между седалките на новите ми колеги. Всеки разказваше на другарчето си за себе си, докато аз се оглеждах за място, на което да седна. И там, по средата на автобуса, беше единственото свободно място – до момче, нахлузило големите слушалки – Анастас Шипков, накратко Стас.

Не че искам да се оправдавам за това, че обикновено закъснявам, но вярвам, че в живота няма случайни неща. След това се оказа, че хотелските ни стаи на екскурзиона са една до друга, и третият знак дойде в момент, в който имах сериозно нараняване на крака – ударих си палеца със скейтборд, при което някои течности отидоха на места, където не са желани. Той шеговито ме попита дали искам да ми направи операция. На шегата отвърнах с шега, но се оказа, че Стас освен за оператор учи и парамедицина. Не се шегуваше. Развълнувано извади аптечка, скалпел и ръкавици и така мигом разбрах, че това запознанство ще прерасне в приятелство… Но нека се върна обратно към следобедното ни кафе.

Хрумна ми, че мога да му разкажа цялата ми идея за пътешествието. Ей така, съвсем между другото. Изглеждаше заинтересован. Каза, че ще помогне с каквото може. Учудих се. За какво помагане става въпрос? Нима не мога сам да се справя с организацията на такова нестандартно пътуване? Не знам дали имах нужда от помощ, но все още имах сериозна нужда от спътник! Стас винаги ми се е виждал изключително сериозен, отговорен и добър. Опознавайки го, научих, че от малък има опит да се справя сам, обича природата, може да се ориентира по звездите и общо взето има всички необходими качества, които трябва да притежава идеалният приключенец. Той беше пътувал къде ли не по земното кълбо, но виждаше нещо много чисто в това да отдели лятото, за да опознае преди всичко своята родина. И така на борда се качи Стас – нашият оператор, фотограф, доктор и катерач! Един от хората, без които пътешествието ни нямаше да бъде това, в което се превърна.

Е, вече на борда бяхме двама, но ми се искаше да вземем още някого. Разбира се, историята с третия член също е особена и напълно (не)случайна. С Ясен се срещнахме по модерния начин. Беше ми изпратил съобщение някъде из социалните мрежи, в което споделяше колко харесва проектите, в които участвам. Макар и да звучи малко нескромно, трябва да призная, че на ден четях по много такива коментари за себе си и както винаги бях радостен да го чуя. Той обаче искаше да се срещнем и да обсъдим някои взаимни проекти, при което аз все отлагах, защото не го познавах. Докато един ден… не се срещнахме случайно в центъра на София. Е, поне се надявам да е било случайно, а не да ме е преследвал. Магазинът, от който излизах, се оказа залепен до входната му врата. Имах някакво време, така че веднага започнахме да си говорим за всичко, което ни вълнува. Ясен сам започна да ми споделя колко много харесва малките кътчета в България. Онези, които хората пренебрегват. С искреност говореше за българското село и неговата красота, без въобще да съм му разказал за пътешествието, което планувах. Лампата в ума ми светна на секундата и остана просто да го попитам дали има шофьорска книжка и дали е свободен лятото.

Защо се спрях на него ли? Защото трудно може да имаме сериозен разговор. Истински забавен и душата на компанията. Макар да не е виден пътешественик, е готов на приключения и не се страхува да излезе от комфортната си зона. Определено и до днес не мога да си представя приключението без него.

Екипажът е събран.

 

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“.

1 Коментар

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.