„Последната дворна разпродажба на Фейт Бас Дарлинг” – прелестен роман за историята на няколко поколения от виден тексаски род

Искате за един долар да си купите лампа „Тифани“? Непременно посетете „Последната дворна разпродажба на Фейт Бас Дарлинг”!

Последната дворна разпродажба на Фейт Бас Дарлинг”(превод: Надежда Розова, 352 стр., цена: 18 лв., издателство Колибри) е прелестен роман за историята на няколко поколения от виден тексаски род, за пропуснати възможности и нови шансове, за великодушие и изкупление. В навечерието на новото хилядолетие и непосредствено преди края на своя живот ексцентричната и заможна Фейт Бас Дарлинг решава да разпродаде старинните вещи, съхранили историята на пет поколения от рода ѝ и един куп съкровени семейни тайни. Защо? Защото „Бог ѝ е пошушнал да го стори”. Жителите на скромното тексаско градче се стичат на моравата пред красивата къща от ХIХ в., където ги очаква изящна колекция от антики, предлагани на безценица. Обрисувани с добросърдечен присмех и в живописни подробности, хора и предмети се търсят и намират, разказват злокобни, трогателни и вдъхновяващи истории, пресичат пътищата си и се отправят в нови посоки. Романът поставя немалко въпроси: Притежават ли ни нашите притежания? Какво е човек без своите спомени? Как общуват нашите лични вселени?

Линда Рътлидж  живее, пътува и публикува като журналист на свободна практика в редица големи национални и международни издания. Нейните литературни произведения, първата ѝ любов, печелят стипендии и награди от Съвета по изкуствата на Илинойс, Писателската лига на Тексас, фондация „Рагдейл“, Атлантическия център по изкуствата и други. Заедно със съпруга си живее край град Остин, щата Тексас. „Последната дворна разпродажба на Фейт Бас Дарлинг“ е дебютният ѝ роман – една история за почтеността и храбростта, за обичта и отчуждението, за дребнавостта, щедростта и взаимната толерантност.

По-долу четете откъс от книгата на Линда Рътлидж „Последната дворна разпродажба на Фейт Бас Дарлинг

С лишено от грациозност сумтене Фейт Дарлинг стовари часовника слон на предната веранда по цялата дължина на къщата. Оправи широкополата си шапка, вирна брадичка срещу топлия ветрец рано сутринта, слезе по стълбите на верандата и повика симпатичните и услужливи съседски момчета. Обещала беше на юношите да им покаже парите, ако започнат да изнасят вещите от голямата къща. И го направи. Бръкна в джобовете на лятната си рокля, измъкна шепа „двойни орли“ и ги протегна към момчетата.

Всеки от двамата колебливо взе по една златна монета.

– Нещо не е наред ли? – попита жената.

Момчетата се спогледаха и накрая едното, вестникарчето – викаха му малкия Еди, – се престраши:

– Госпожо, нямате ли истински пари?

Фейт за малко да се усмихне.

– По-истински от тези едва ли ще видиш някога, млади човече.

– Ама не влизат в автомата за безалкохолни!

– Да, май не влизат – съгласи се тя. – Чакай малко.

Върна се в къщата за портмонето си. Влезе в кухнята и изобщо не се смути от състоянието, в което завари помещението. Навсякъде беше осеяно с купчини. Плотовете, подът и дори уредите бяха отрупани с камари списания и вестници, които Фейт все не се наканваше да изхвърли. Същинска кула от телефонни указатели се мъдреше под телефона на стената до страничната врата, защото Фейт забравяше да ги разчисти. Десетки пакети със захар „Импириъл“, консерви със супа „Камбъл“, бутилки с кетчуп „Хайнц“ и метални кутии с чай „Липтън“, с които тя излишно се презапасяваше, бяха струпани навсякъде край мивката – единственото чисто, спретнато и лъснало нещо в стаята, като че ли я търкаха ежечасно и ежедневно.

Фейт откри портмонето си върху купчина ненужна поща: брошури, каталози и писма, които тя все пропускаше да прочете, и извади отвътре няколко банкноти.

Докато връщаше портмонето на мястото му, погледна към писмото най-отгоре и то сякаш ѝ напомни за нещо важно. Върху плика имаше червени печати „Спешно“ и „Официално“. Точно в този момент обаче климатикът на прозореца рязко се включи, затрака и забуча раздразнително както винаги. Затова Фейт се приведе и хубавичко го цапна, моторът затихна, затихнаха и мислите ѝ за писмото.

Я чакай, ще ми трябва касичка за разпродажбата, помисли си тя.

Измъкна зад купчина консерви със супа богато украсената си кутия със сребърните прибори, изсипа приборите върху плота, като половината се посипаха на пода, но Фейт тръгна обратно към момчетата, които я очакваха.

Докато слизаше по стълбите към тях, тя отклони очи за миг, а щом погледна отново, момчетата ги нямаше.

Разпродажбата също…

 

Фейт крачи по коридора на болницата с лекаря си.

– Влошава ли се положението с белите петна?  – пита той.

– Да – признава Фейт, – и виждам хора, които не би трябвало да виждам, поне докато още съм на този свят.

– Нарича се синдром на залеза, госпожо Дарлинг – обяснява лекарят. – Постарайте се да страните от зрителен хаос, защото нерядко той предизвиква синдрома.

– Ама вие не сте доктор Фридел! – намръщено установява тя.

Лекарят се усмихва с вбесяващата си лекарска усмивка.

– Аз съм доктор Пийбоди, нали помните? Доктор Фидел почина преди десет години.

– И двамата не ви харесвам – осведомява го тя. – Винаги сте адски любезни. Дразните ме. И неговото тупе, и вашето са грозни…

Усмивката му расте, тупето също.

– Спомените ви избледняват и сигурно ви се струва, че размесвате тесте карти, но според медицинските данни някои хора са щастливи.

– Целината може ли да е щастлива? – пита тя. – Не се ли нуждае от спомени душата на едно тяло? Ако не е така, защо живеем? А ако небето е за покойниците, къде отиваш, когато не си тук, но и не си умрял? Я ми обяснете!

– Не се тревожете, ще се погрижим добре за вас – уверява я той и тупето му бавно се превръща в черна каубойска шапка, докато двамата минават през вратата на хосписа. – Както и за тези симпатяги.

Фейт съзира познат  – Харолд Фръдигър, член на Ротари Клуб и баптистки дякон – седи, блее и върти палци. После Фейт забелязва, че горнището и долнището на пижамата му са разкопчани и че всъщност той не си играе с палците. Ужасена, отвратена от играта на пръстите, от хосписа, от бъдещето си, Фейт се люшва назад от вратата.

Няма да умра, преди да съм мъртва… Няма…

* * *

– Госпожо Дарлинг?

– Да не вземе да пукне? – прошепна едно от момчетата.

А, това е онзи млад симпатяга Еди, моето вестникарче, осъзна Фейт, когато се опомни… Къде съм?

– Госпожо Дарлинг? Озърна се замаяно – зрителен хаос.

– Откога чакаш, Еди? – попита тя, като се постара да прозвучи достолепно.

– От няколко минути, госпожо. Да повикам ли татко?

Фейт се вторачи в него и изведнъж си спомни, че баща му е нейният лекар, д-р Пийбоди, който замести д-р Фридел.

– Не, момчето ми – отговори му. Той вече знаеше. – Ето ти няколко банкноти. – Подаде му ги. – И задръжте златните монети. След двайсет години ще ми бъдете благодарни.  – Тя забеляза, че държи нещо под мишница – кутията за прибори. Отвори я, беше празна. И слънцето грееше право в лицето ѝ. – Трябва да си сложа шапката – промърмори Фейт.

– На главата ти е, майко – обади се синът ѝ Майкъл.

Красивото момче извика сълзи в очите ѝ, сърцето ѝ се качи в гърлото.

– Майкъл?

– На главата ви е, госпожо. И се казвам Били – обади се по-големият брат на Еди, футболистът.

А, да, Майкъл не е тук, осъзна Фейт. Преглътна.

– Днешната сделка не е да си спомням – напомни тя на Бог.

– Госпожо? Каква сделка?  – чу Фейт въпроса на добрия малък Били. – Искате ли да изнесем всичките столове? Може да се върнем по-късно. Ще доведа приятели от отбора и ще свършим за нула време.

– Много хубаво. А сега вървете! – Махна им да си ходят, а заедно с тях отпъди и прежната тъга.

– Госпожо!

Фейт се озърна. Впечатляващо закръглена жена с две малки хулиганчета стоеше до високия шкаф и я викаше.

– Колко искате за този сандък? Плащам в брой!

Стиснала под ръката си превърналата се в касичка кутия за прибори, Фейт Дарлинг вирна брадичка, нагласи шапката си и отиде да направи първата си продажба за деня.

 

Отсреща Мод Куотълбом, дългогодишната съседка на Фейт Дарлинг, надникна през прозореца и видя кресло с висока облегалка, което сякаш се придвижваше на собствен ход по тухлената пътека откъм голямата предна веранда на къщата на Дарлинг.

Разбира се, обикновено Мод не забелязваше какво правят съседите ѝ, особено толкова рано сутрин. Не беше от хората, дето все си врат носа, но се беше събудила плувнала в пот и не беше успяла да заспи отново. (Уж декември, а беше горещо като в пъкъла. И всички дрънкаха глупости за края на света, който щял да настъпи през 2000 година, само че тук беше Тексас, за бога!) Затова тя си сложи слуховото апаратче и се запъти към кухнята. Отпи глътка от своя „Д-р Пепър“, надникна през венецианските щори на предния прозорец и едва не се задави, като зърна носещото се във въздуха кресло. След това креслото тупна шумно и кого да види – самата Фейт Дарлинг, и то издокарана с колосана бяла рокля и с широкопола шапка, раздаваше нареждания на юношата, който мъкне креслото.

Какво си е наумила тази жена? – запита се Мод. Къщата на Дарлинг беше притихнала толкова отдавна, че всеки признак на живот там предизвикваше огромна изненада. Един бог знае кога за последен път беше виждала отколешната си съседка да подава нос от голямата резбована врата. От години се мяркаха само доставчици, разносвачи и чистачки. Напоследък красивият ѝ двор беше толкова занемарен, че в квартала започваха да се тревожат. Мод изсумтя – Фейт Дарлинг открай време беше порядъчна, благопристойна, спретната. Всички знаеха, че тя не е наред, откакто Клод умря най-неочаквано преди години. Разбира се, жената преживя големи трудности, напомни си Мод. Беше изгубила чудесния си син в онази ужасяваща катастрофа с баща му и с онова цветнокожо момче. А дъщеря ѝ беше палавница още когато Мод ѝ преподаваше в неделното училище – голяма беля, докато не избяга от къщи. Не това правеше Фейт специална обаче. „Всички си имаме проблеми“, промърмори Мод под венецианските щори и ги разтвори, за да вижда по-добре.

И тогава забеляза саморъчно направената табела „Разпродажба“, която висеше на олющената фигурка на жокея на Фейт отпред на тротоара.

Разпродажба ли?

Мод изхвърча на улицата по чехли. На осемдесет и две години съм, оплака се. Твърде стара съм да търпя такива глупости! Мод повдигна леко халата си и стъпи на голямата поляна пред къщата.

– Фейт Дарлинг, да не си откачила? – провикна се тя през двора. – Знаеш ли какви хора ще подмамиш в квартала?

Фейт се извърна и видя старата си съседка да приближава по тухлената пътека по пухкави чехли и розов плюшен халат. Изгледа я кисело.

– Какви ги дрънкаш, Мод?

– На дворните разпродажби пазарува само най-долна измет! Виж, онази мърлява палавница току-що отмъкна нещо. Видях те, хлапе!  – провикна се Мод на момиченце с чорлава руса коса, мръсна фланелка и гуменки без връзки, което стискаше чифт детски червени каубойски ботуши и припкаше в другата посока. – Къде е майка ѝ? Я виж и онзи хлапак! – Размаха пръст към младите помощници на Фейт.  – Веднага остави този кашон, млади човече!

Фейт вдигна ръце на кръста – трудно понасяше Мод Куотълбом, все още най-досадната жена, която имаше неудоволствието да познава.

– Остави го на мира, Мод. Помага ми да изнасяме мебелите. Не че ти влиза в работата. Мод изсумтя – трудно понасяше Фейт Дарлинг, все още най-досадната жена, която имаше неудоволствието да познава. Вгледа се по-внимателно в момчето и какво да види, оказа се най-малкият син на д-р Пийбоди, нейното вестникарче. Нищо чудно, че днес още не беше получила вестника си. Когато отново се обърна към Фейт, тя я измерваше с поглед изпод извитите си вежди, какъвто Мод не беше виждала от години: смесица от високомерната Бас и всемогъщата Дарлинг. Мод мразеше този поглед.

– Стига, Фейт! Дворна разпродажба!  – възкликна Мод и се постара да измери с най-възмутения си поглед ала Куотълбом. – Как така ще продаваш красивите си вещи? Да не си откачила?

– В процес съм.

В процес съм ли? Веждите на Мод се сключиха на челото. Това пък какво означава?

– И предвид факта, че това е последният ми ден на тази земя, Мод, не възнамерявам да губя повече време в разговори с теб – додаде Фейт и се отдалечи.

– Хубаво де! – възкликна Мод, но въпреки слуховото апаратче не чу за „последния ми ден на тази земя“. – Не бъди толкова рязка!

– Трябва да запаля – внезапно обяви Фейт, спря и отупа джобовете си.

Без да се смущава от втренчения поглед на Мод, измъкна пакет цигари без филтър „Лъки Страйк“ и красива запалка от месинг и сребро, изтръска от пакета цигара, както би направил работник на полето, пъхна я между устните си, запали и дръпна силно от вонливото нещо, докато щракна запалката и я затвори – всичко това в плавна поредица от движения. Все едно го е правила цял живот.

На Мод ѝ идеше да вдигне ръце към небето от отчаяние. Клод пушеше, не Фейт – баптистките не пушат.

– Мили боже, Фейт – простена Мод, – какво ста…?

Вместо да довърши отчаяния си вопъл обаче, тя прехапа език. Защото в този момент още едно момче се запрепъва по стълбите, понесло най-прелестната лампа, която бяха виждали очите ѝ. Мод не допускаше, че ще дочака края на света, но сега се запита дали не е настъпил точно той.

– Продаваш лампите си „Тифани“?

И без нито дума повече Мод отърча обратно вкъщи да си вземе портмонето.

 

 

 

 

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.