Португалската писателка Дулсе Мария Кардозо: Изкуството като част от живота е прегръдка към този, когото обичаме

Снимка: Даниел Димитров

Дулсе Мария Кардозо е име, което тепърва ще добива популярност в България. Въпреки че творбите й са преведи в 15 държави и се изучават в няколко европейски университета. Романът „Моето опяване“ е първият й досег с българската публика – едно единствено дълго изречение като своеобразен разрез на човешката душа.

Втората й издадена у нас книга „Всичко това е любов“ (Ерго) всъщност не предлага любовни истории, а истории за любов. И доказва по един фантазно-нереалистичен начин, че любовта не е само нежни чувства.

Вдъхновението за този нестандартен подход в творчеството идва от самия живот, споделя Кардозо. Тя е родена през 1964 г. в Северна Португалия, но емигрира с родителите си в Ангола. След края на колониалната война (1975 г.) се завръща в родината и завършва право в Лисабонския университет. Започва да пише сценарии, разкази и романи, някои от които са адаптирани за кино и театър. Сред най-любопитните прочити е 7-часова сценична версия на една от нейните творби, която продължава да се играе с успех.

В интервю за БТА Дулсе Мария Кардозо разказва за „женското“ писане, за любовта, за социалната ангажираност на хората на изкуството, за корените и емигрантския й период, за вещите, които превземат живота ни, и, разбира се, за срещата с българската публика по време на краткия й престой в София.

По-долу публикуваме пълния текст на интервюто на Даниел Димитров от БТА с Дулсе Мария Кардозо:

– Имате ли усещането, че в София Ви върви по вода, но не само заради проливните дъждове, с които Ви посрещна града ни?

– Да, въпреки че много малко време успях да прекарам тук. Срещата с читателите мина много добре. Хареса ми това, че те се раздадоха и ми донеса много хубава енергия. Харесах своя преводач тук, харесах и издателя си, когото не познавах до момента.

– Наричат Ви нетипичен и неженски автор? Това не е ли малко обидно?

– (Смее се.) Издадох първия си роман, благодарение на анонимен конкурс. Всички от журито са били убедени, че авторът е мъж. Когато разбраха, че не е така, останаха много учудени. Първият ми издател дори ме попита: „Сигурна ли сте, че това е писано от Вас, а не от мъж?“.

По никакъв начин не се обиждам, защото за мен писането е универсално. То предава идеята и желанията на автора. Например, в романа ми „Завръщането“, който все още не е публикуван в България, главният герой е едно 15-годишно момче, но аз говоря от първо лице, аз съм това момче. Затова не се обиждам, че някой не е могъл да разпознае пола на автора. За мен закачката в литературата е точно това – до можеш да влизаш в различни образи. А някои припознават стила ми като мъжки и поради това, че засягам теми, които повече вълнуват мъжете.

– Какво е любовта за една португалска писателка? И ако красивата любов в творчеството Ви не съществува, каква е тя в живота през Вашия поглед? 

– Любовта също е универсална, но може да бъде различни видове – между двама души, между мъж и жена, родителска любов, любовта към книгите. Сама по себе си любовта се съдържа във всеки един от нас и всеки има различна концепция за това какво е любов. Но самата идея за любовта не се различава много.

– Не е ли тъжно, че изкуството все по-често иска да наподобява реалността? 

– Изкуството подчертава живота и се превръща в част от него. А това е една прегръдка към този, когото обичаме.

– Когато Ви слушам, имам усещането за Вас като за един много социален човек. Не е ли много тънка границата между социалната отговорност и популизма? 

– Смятам, че и в България, и навсякъде по света, тази граница почти липсва. Казва се, че има корумпиран елит и един подчинен на него чист народ. Аз обаче не смятам, че ние, хората, сме само лоши или само добри. Понякога можем да бъдем по-добри, друг път – по-лоши. Аз самата съм такава. Когато човек засяга тази тема, трябва да е социално много отговорен и да може да поема тази отговорност. Етиката е това, което аз търся, и е важно в моето творчество.

– Какъв е цветът на Вашето творчество? 

– Знам, че творчеството ми е доста тъмно, защото засяга теми като насилието. Но ми се иска да е по-цветно.

– По повод романа Ви „Моето опяване“ се сещам за една мисъл на нашия голям писател Йордан Радичков: „Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки“. Сигурен съм, че пишете с любов, но откъде идва вдъхновението?

– Вдъхновение за мен е идеята да стигна до другите. Аз пиша, за да ме обичат. Преди 20 години, още когато започнах да пиша, осъзнах, че чрез литературата успявам да стигна до другите и да принадлежа на обществото. И това е моето вдъхновение.

– С лекота ли Ви се отдава целият този процес?

– Трудно е, но ако не беше трудно, нямаше да си заслужава.

– Много хора намират спасение в четенето. Дали пък един писател не намира спасение в писането?

– Да, така е. За мен това е едно от спасенията. Не съм от писателите, които ще кажат, че не могат да издържат и ден без писане. Точно обратното – мога да изкарам месеци без да пиша. През това време аз живея, общувам с други хора, създавам отношения. И всичко това е свързано с писането. Аз живея по този начин, защото знам, че след това целият този опит ще бъде превърнат в литература.

– Пазите ли още пишещата машина, заради която станахте писател?

– Не, за съжаление. Моите родители имаха навика да изхвърлят всичко непотребно. Когато компютърът е бил донесен у нас, двете ни пишещи машини са отишли на боклука. А аз по това време не съм била у дома. Иначе за нищо на света не бих позволила това.
От друга страна, това беше едно освобождаване. Защото тогава усетих, че съм много привързана към различни предмети. Много важно е да не се свързваме с предметите, а да съумяваме да запазим спомените за тях.

 – Това означава ли, че вече не сте роб на вещите?

– (Смее се.) Опитвам се да не бъда. Освен към нещата, свързани с любимите ми хора.

– Как си представяте къщата-музей „Дулсе Мария Кордизо“? Какви вещи бихте искала да има в нея? Как би изглеждал този музей без пишещата машина?

– (Смее се.) Не бих могла да си представя и дори не ми е хрумвало такова нещо. Аз не се вземам много насериозно, защото това би повлияло негативно на писането ми. Дори когато ходя на лекар, в данните за професия посочвам юрист, а не писател.
Мисля, че моята най-добра работа и творчество тепърва предстоят. Не обичам да си правя планове за бъдещето, свързани с работата. Предпочитам да мисля за всяко писане като за нещо, което се случва за първи път.

– Какво е Португалия за Вас? Тупти ли още у Вас сърцето на емигранта?

– Да… (Замисля се) … В Португалия има две дървета, които са пренесени от Бразилия. Любопитното е, че през пролетта те цъфтят в Португалия, но имат още едно цъфтене – по-меко, по-нежно и по-деликатно, и то е по време на пролетта в Бразилия. Тоест, тези дървета в корените и в съзнанието си пазят този спомен. Аз се чувствам като тези дървета, защото цъфтя през пролетта в Португалия, където се намирам, но корените ми пазят и пролетта на Африка. И аз усещам това влияние.

Може би, защото загубих много рязко и много бързо моята втора родина, аз не мога да се асоциирам с никоя държава, дори с Португалия. В момента там е моето семейство и домът ми, но никъде по света не мога да намеря държава, в която бих живяла. Езикът е това, което ме свързва най-силно с Португалия, защото нашият език е свързан с нашите мисли.

– И все пак, има ли място в Португалия или в Лисабон, където се чувствате най-добре?

– Отговорът ми на този въпрос е много лесен, защото имам много любими места. Любимият ми плаж е Гуинчо. Той беше любим и на моя баща, който обичаше да се разхожда там. И това място е свързано с много лични емоции.

Харесвам Траз уж Монтиш – регионът, в който съм родена. Там има много типични неща за хората от този край в Северна Португалия. Но, от друга страна, Югът е място, където бих искала да остарея.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.