„С такси в страната на чудесата“ на Стан Рашков: Малко политика, малко социология, малко утопия и много чувство за хумор

В разгара на лятото в поредицата „Нова българска проза“ на издателство „Ерго“ ще намерите едно забавно, смешно и актуално четиво, сатирично-философския роман в разкази „С такси в страната на чудесата“ от Стан Рашков.

Гениално чувство за хумор, жив диалог, приключения из българските бели и черни пътища, малко политика, малко социология, малко утопия…

Стан Рашков идва на този свят във възрожденското градче Трявна на 27 март 1957 г. и си тръгва от него в мегаполитния Ротердам на 11 април 2018 г. Живее и твори в България до 1991 г. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ и работи като журналист и главен редактор на тогавашния областен вестник „Кремиковски металург“. Същевременно публикува хумористични разкази в различни вестници и списания. През пролетта на 1991 г. напуска България със семейството си и се установява да живее и работи в Холандия, но не се отказва да твори на български език. Основава фирма за графичен дизайн и визуални комуникации Pressure Line в Ротердам през 1997 г., в която със семейството си работи с много жар и вдъхновение до последния си дъх.

„С такси в страната на чудесата“ е сборник от хумористични разкази, които постепенно прерастват в приказно-абсурден „таксиметров“ роман. Тази книга е своеобразно продължение на първия сатирично-философски роман на Стан Рашков „Отпушени мисли“, излязъл през 2014 година.

Още навремето сатирикът Стан (тогава Станимир) Рашков търсеше, откриваше и описваше абсурдите в нашата Страна на розите (и на склерозите). По-късно той замина за Страната на лалетата, но запази сатиричния си поглед към „милите ни, родни картинки”, които от оня „нормален” край на Европа изглеждат още по-абсурдни. В своята последна книга сатирикът се връща у нас, в Страната на чудесата, наблюдавайки живота от седалката на такси – като чужденец, пристигнал отдалеч, но и като българин, който никога не е напускал „своята мила, родна страна”.

Но докато „Такси”-то му стигне до българския читател, Стан си тръгна завинаги – в онова далечно пътуване, от което никой не се е върнал.

Сигурен съм обаче, че присмехулните му очи продължават да ни наблюдават, сега пък от небесната гледна точка – колко ли нелепо му изглеждаме оттам?

Михаил Вешим

По-долу четете откъс от книгата

Мачване

Живко Живков беше сладкодумен таксиметров шофьор. Пълничък, с доста дебел врат и с оплешивяло теме. Беше леко запотен и ме оглеждаше хитро с очичките си. 

– Значи ти живееш вече двайсет и четири години в Холандия? –попита ме той след краткото ни запознанство. – То и аз, може да се каже, живях известно време в Холандия. Преди да се хвана в такситата, прекарвах коли от пазара в Утрехт. Не беше лош бизнес, ама свърши. Бях понаучил доста холандски думи… Абе много хъркат тези холандци! Като че ли всички думи започват с “хъ”.
– Да, така е – съгласих се аз, – “гъ”-то навсякъде се произнася “хъ”.

– Странен народ са тия – произнесе се Живко Живков. – И жените са странни. Има такива хубави млади холандки… ама като минат четирийсет и петте, повечето от тях се остригват и загубват всякаква женственост. Заприличват на мъже. Не хващат око…
– Прав си, да. Аз затова се заглеждам по по-млади.
– Чакай, сега ще ти разкажа една история – продължи той, спирайки на поредния светофар. – Нали знаеш какво значи думата “мач”? Английска е, не е холандска. Има я по сайтове за запознанства. Означава “съответствам”, “подхождам”.
– Е, разбира се, че знам – прекъснах го аз.
– Добре де, знаеш. Но не знаеш, че аз вече съм я вкарал в българския език. Слушай сега. Веднъж викам на съпругата си: 

– Жена ми, напоследък си мисля, че ние с тебе все още не сме се мачнали. Още не знаем дали си подхождаме. Дали имаме общи интереси, дали можем да решаваме заедно проблемите си, дали се привличаме или се отблъскваме…
– Абе, скъпи каза жена ми, – ние сме се мачнали много отдавна!
– Да, ама то сега има нови сайтове по интернет, които изчисляват до абсолютна точност дали си допадаме – викам й аз.
– Ти пък, та ние вече трийсет години живеем заедно, без никакви семейни скандали, без проблеми…
– Да, ама представи си, че ние… Не е ли по-добре да се мачнем на някой сайт. Все едно, че сега се запознаваме. Ще ни освежи релацията! – упорствам аз.
– Че какво ни е на релацията? – заинати се жена ми. – То не само че сме се мачнали, ами сме се омачнали и намачнали!
– Да, ама ако се мачнем отново, ще е официално!
– Та ние официално сме бракосъчетани!
– Да, ама не сме мачнати…
– Я си мачвай майка си – жена ми не издържа…
Не казах нищо. Оставих я да ходи да спи. Включих компютъра и си направих подробен профил в един сайт за запознанства. Качих си и подходяща снимка. Написах на английски match, запалих си цигара и изчаках да видя с коя ще се мачна… Изведнъж на профила ми изскочиха снимки, не знам защо, ама само на холандски жени – късо остригани, обути с алпинистки чепици, с ранички на гърба, вървящи с щеки по велосипедни алеи, жени на колелета – с яки мъжки бедра, жени на неопределена възраст и с неопределен пол, невероятно дебели жени, ужасно тънки жени… Появиха се и мъже. После дойдоха и травестити. Следваха няколко лесбийки, които от време на време харесваха и мъже с профил като моя. После се мачнаха с профила ми и няколко травестита, които искаха да бъдат нещо повече – например да достигнат физическото състояние между женски вълци и мъжки хлебарки. 

– Живко, тук малко прекаляваш – прекъснах го аз. – Това е доста измислена история.
– Не бе, истината ти говоря! Слушай сега. Мачването си е сериозна работа. Докато скролвах надолу, се появиха няколко профила на овце, все още на млада възраст, които търсеха сериозни партньори с цел свободен секс. Попаднах и на една пенсионирана циркова тигрица, която желаеше да сподели живота си с пенсиониран, но все още енергичен лъв, с цел пътувания, разходки из природата, културни развлечения, танци и бинго. Но най-интересен беше профилът на женска кобра от зоологическата градина в София, която търсеше мъж да й изцежда отровата… Как мога да се мачна с всичко това? Направо се ужасих и тихо, за да не събудя жена си, отидох да спя. А на другия ден й викам:
– Скъпа, никога повече няма да искам да се мачваме.
– Да, ама аз тази нощ се мачнах! – отговори ми тя. – И то с теб! Аз отдавна имам профил в този сайт, скъпи. Я сега вземи ми изцеди отровата… 

– Страхотен разказ, Живко! – казах накрая аз. – Сега спри ей там, да сляза. И един съвет от мен. Изцеждай всеки ден отровата от змията! – Да бе, това правя! Иначе нямаше да съм жив! Хайде, приятен ден!

Платих му и проследих таксито. На петдесет метра по-нататък той спря и в колата му се качи руса, много късо остригана жена с раничка на гърба, която изглеждаше като слаб, висок мъж с алпийски обувки, тръгнал да покорява Черни връх. Стори ми се, че жената имаше и брада. Полата й се развя от вятъра, но аз веднага си преместих погледа, за да не видя това, което може би бих видял.

“Е, научих поне една нова дума в българския език”, казах си. “Не че не я знам, но е нещо ново в езика. Мачването си е наистина мачване! Майтап няма!” 

Редактор Петър Величков
Рисунки Веселин Зидаров
Графичен дизайн и предпечат Делян Рашков
164 стр., цена 14,00 лв.
ISBN 978-619-7392-39-5 

www.ergobooks.eu

 

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“.

Анкетата на vEvesti.bg