Простащина, грубиянство и безумия: когато ме прибраха в казармата

Снимки: Личен архив

Точно на този ден преди 44 години ме прибраха в казармата. Никога преди и никога след това не ми се е случвало нищо по-потискащо. Време на бездуховност, насилие, простащина и безсмислие. Александър Андреев разказва пред Дойче Веле

Принудителната военна служба е престъпление срещу човешките права. Така смятам аз. Точно на този ден преди 44 години ме прибраха в НРБ-казармата. Никога преди и никога след това не ми се е случвало нищо по-тъжно, по-потискащо, по-страшно.

Моят спомен за казармата

През онази есен исках да следвам. Исках да чета книги, да слушам музика, да пътувам – и всичко останало, от което се вълнува един 19-годишен човек. Вместо това ме напъхаха в груба вълнена униформа и ме подгониха в подкованите ми обуща по един безотраден плац, където на всичко отгоре трябваше да марширувам и да пея налудничави и кръвожадни песни. Пък аз изобщо не мога нито да марширувам, нито да пея. Не мога и „коремно“ да правя, заради което изядох доста бой.

Александър Андреев на плацаНа плаца

Апропо – бой. Всекидневието в НРБ-казармата беше наситено до гъст разтвор с деяния, които са подсъдни по Наказателния кодекс и са низвергнати от Всеобщата декларация за човешките права. Виждал съм убийство, осакатяване, изтезания и какви ли не „извращения“, както ги наричаха тогава. А докато в съвременна България все още имаше наборна военна служба, нещата си бяха почти същите, доколкото ми е известно. Защото войската и казармата са бавни, тежки, инертни и назадничави структури, които не се променят толкова бързо – нито от демокрацията и пазарната икономика, нито от членството в НАТО и ЕС. Слава Богу, че днес в България вече няма принудителна военна служба. Искрено се надявам, че предложението на г-н Каракачанов тя бъде възобновена преследва само краткосрочни политически цели, а не действителното ѝ възстановяване.

Преди 44 години не разбирах, не го разбирам и досега: защо внезапно пълна власт над мен получиха неколцина груби, необразовани и крадливи хора, които се наричаха един другиго „Бате“, „Баджо“, „Боце“, „Таце“ или „Ку*e“? По-късно, с настъпването на мутренските времена, поне разбрах за прякорите, популярни между грубите, необразовани и крадливи хора.

Защо трябваше да пропилявам две от най-ценните си години?

Сигурно ще прозвучи претенциозно, но в опушеното помещение, вмирисано на човешка физиология и паркетин, аз смехотворно се опитвах да чета Пруст и Лукреций. Иначе бях длъжен да зубря малоумия за кръвожадната турска армия, остарели информации за структурата на артилерийския снаряд или нелепи указания какво да правя, когато зад ъгъла падне атомна бомба. Всичко това – в смрадливи помещения, в лепкава атмосфера от въглищен дим, алкохолни изпарения и грубиянщина. И без никаква следа от легендарните войнишки приятелства, които уж били възвишени, всеотдайни и за цял живот. Не, такива нямаше, защото всеки гледаше да се погрижи за себе си, да се добере до малко повече (храна, привилегии, отпуска), отколкото имаха останалите. Може ли някой да ми даде смислено обяснение защо трябваше да пропилявам две от най-ценните си години с подобни идиотски занимания?

Александър Андреев в казармата с Шпигел в ръкаВ казармата, с „Шпигел“ в ръка

Да, да, знам наизуст монотонния напев за придобиването на мъжественост и за защитата на отечеството. И дори сам мога да добавя един-два (макар и не безспорни) аргумента в полза на казармата: в такива сфери като ограмотяването и битовата хигиена тя наистина може да се окаже напредничаво място за част от новобранците. Но, извинявайте, нима трябва да нахлузиш униформа и да грабнеш калашник в ръка, за да се научиш да си миеш зъбите? Та нали обществото разполага с други институции, които имат грижа за образованието и хигиената – например семейството и училището.

Когато почти провалих учение на Варшавския договор

Колкото до мъжествеността и защитата на отечеството: мъжественост човек може да си натрупа и във фитнес-залата, стига да иска. А защитата на отечеството по-добре да поверим на професионални войници, отколкото на неопитни млади момчета, които само чакат момента да захвърлят пушките в някой храст.

Какво помня 44 години по-късно? Бездуховност, насилие, простащина, безсмислие – това помня. А, и още нещо. Когато, поради пълна непригодност за задачите в армията, един хубав ден почти провалих учение на Варшавския договор, въпросният деец с прякор Ку*ето извади пистолет и произведе човеколюбивото съобщение, че вътре има шест патрона – пет за мен и един за него. Е, изстрели не произведе, аз оцелях, попаднах в карцера, а накрая и в Трудови войски. И напълно заслужено се уволних без нито една нашивка.

3 Comments

  1. Сашко,подтискащо или вдъхновяващо беше да си партиен секретар на програма Хоризонт?

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.