„Кацането” от Йордан Колев – по време на полет всичко може да се случи

Въздействащ и плашещо реалистичен, дебютният роман на пилота Йордан Колев напомня, че скучните полети са най-приятни.

 

Всеки полет започва по един и същ начин. Но кацането може да бъде различно…

На 11 октомври 2019 г. на българския пазар излиза „Кацането” от Йордан Колев – напрегнат и завладяващ трилър, който ще изпита смелостта ви.

Един екипаж, няколкостотин пътници и два часа във въздуха, които могат да променят съдбата им завинаги.

Това, което започва като скучен полет към Рим, се превръща в кошмар, от който бягство през вратата няма. Защото мизансцен на ужаса се оказва… небето.

Ще успеят ли капитан Манов и неговият екипаж да овладеят ситуацията, когато животинският страх се просмуква в порите на всеки един от пътниците на полет 2376 на авиокомпания Еър ГО?

Приключението започва с  премиерата на „Кацането”.

Запускаме двигателите по разписание на 15 октомври 2019 г. от 19:00 часа. Излитаме към Grand Hotel Sofia. Полетът ни ще продължи около час и 30 минути, препоръчваме ви да сложите предпазните колани, да се отпуснете и да се насладите  на един полет с нашия екипаж, който включва писателите Благой Д. Иванов („Седем градски гряха”) и Владимир Зарев („Чудовището“), както и една приятна изненада!

Йордан Колев е професионален пилот на Боинг и на Еърбъс. Летял е във Виетнам, на остров Мавриций, в Турция, в Европа и това му е позволило да опознае цялата екзотика на необозримия свят. Първата му книга „От Рио до Кейптаун“ е знаменит документален разказ за една осъществена мечта, за едно плаване на яхта в Атлантическия океан, но и разказ за безнадеждността на свободата, за срещата на един малък, пределно „сгъстен“, пренаселен човешки свят с безкрая и смайващата пустота на океана.

Преди година Йордан Колев приятно ме изненада с новата си книга „Кацането“ роман, който щастливо обединява екшъна с достойнствата на психологическата проза. Професионалният опит на автора му дава възможността да пресъздаде освен пределно драматичната ситуация, неистовите мигове на изпитание, но и да нарисува цяла галерия от художествени образи, всеки изправен пред ужаса, съвършенството и величието на Страха. Романът „Кацането“ е повличаща, на места разтърсваща, написана с професионален замах и в същото време автентична проза.

Владимир Зарев

 

Из „Кацането” от Йордан Колев

Всякаква прилика с истински събития
и хора е случайна!

Образите на героите са събирателни.

Посвещавам този роман на татко,
който вече е в звездната ескадрила
и не успя да го дочака…

 

Пролог

201… година

Индустриална зона Осан
до летище „Тарб-Лурд“
в Южна Франция

Юсуф Хамзи огледа внимателно полупразното хале и реши, че може да отскочи навън за една бърза цигара.

Той обслужваше най-новата преса на „Дайно и синове“. Получи сертификата за квалификация лично от Дайно-младши едва месец по-рано. Шефът благодари за усърдието и му стисна ръката пред всички колеги от смяната.

Юсуф се зарадва като малко дете на лъскавата придобивка. Работата с нея беше чиста, можеше направо да смени синята престилка с бяла. Набързо забрави досадните наушници за големия цех. Задачата му се състоеше в зареждане на машината с указания материал (гранули, които изписваше от склада); сканиране на баркода за поръчката; контрол на производството и накрая – транспортиране на номерираните ванички с уплътнения за разпределяне, маркиране и опаковане. От началото на експлоатацията пресата действаше почти безотказно – в два от трите случая на спиране той сам се справи, като презареди програмата за производство. Само веднъж се наложи да вика на помощ сменния инженер.

Юсуф се роди и израсна в Хай-Сумер – един от югоизточните квартали на Мосул, в Ирак. Наследи от баща си малка гумаджийница, която с много усилия успя да превърне в успешен бизнес, въпреки санкциите след първата американска интервенция в Ирак. Когато Садам падна от власт, Юсуф бързо хвана откъде духа вятърът и успя да вземе добър контракт за обслужване на автомобилите и камионите от съседната база на янките. Помогна му далечен братовчед срещу подобаващо възнаграждение.

Всичко вървеше горе-долу добре до една вечер, когато по време на комендантския час на вратата му се почука. Юсуф нямаше от какво да се страхува и затова стана, обу чехлите, наметна джалабията и отвори на неканените гости.

Беше същият братовчед, осигурил му контракта с американците. Юсуф погледна към двамата пазванти до колата, които внимателно оглеждаха тъмната улица с готови за стрелба оръжия. Нещо не беше наред.

– Кофти работа, Юсуф. Няма да ти губя времето и не ме кани.

– Аллах да е с теб, Анис. Какви лоши новини носиш посред нощ?

– Федайините[1], Юсуф. Взели са те на мушка. Спасявай се по най-бързия начин. Повече нищо не мога да…

Това бяха последните думи на братовчеда. В следващия миг мозъкът на Юсуф регистрира как от горната част на черепа на Анис не остана нищо. Пръски кръв и някаква гнусна пихтия го плиснаха в лицето. Безжизненият труп се стовари с пълната си тежест върху него. Едва после до слуха на Юсуф достигна трясъкът от автоматичния откос… И още един, и още един. Мъртвият вече Анис му спаси живота. От нивото на пода Юсуф видя под светлината на мъждивата улична лампа как единият от телохранителите се гърчи зад колата, паднал настрани. Бронираната жилетка не го спаси. Простреляха го в гърлото. От дупката бликаше и се пенеше струя гъста алена кръв. В сивата улична прах бързо се образува тъмна локва. Другият беше залегнал зад варела за боклук и отговаряше на стрелбата с къси редове. Нов откос проши стената само на сантиметри от главата на Юсуф. Той опита да отвори уста, да извика нещо… Безумният страх беше сковал напълно гласните му струни ведно с ръцете и краката. Замириса на изпражнения, изронена мазилка, барут. И на друго – абсолютно непознато; тежко, лепкаво и сладникаво. Замириса на смърт. Някой проточи в далечината: „Аллах акбар“…

Месец по-късно Юсуф, олекнал с десет хиляди долара, жена му и трите деца стигнаха лагера до Диарбекир[2]. Семейството му остана там, докато Юсуф прекоси Европа и след много неволи спря в Осан. Изпращаше им всяко спестено евро. Не оставаха кой знае колко, но делото за бежанския им статут в градския съд на По отиваше към очакван край. Главата на семейството се надяваше до няколко месеца да прибере любимите при себе си във Франция.

Погледна още веднъж дисплея на пресата. Работните параметри бяха „на зелено“. Броячът показваше, че до края на поръчката има още деветдесет и седем детайла. Максимум 45 минути. С това иракчанинът приключваше за деня, и то четвърт час преди края на смяната, но не беше пушил от сутринта. Бездействието около новата машина позволяваше на никотиновия глад сериозно да го тормози. Юсуф захапа цигара, без да я пали, с надежда, че ще му мине. Не помогна.

В момента, когато Юсуф припалваше на мястото за пушене до входа на малкия цех, програмата за управление на пресата подаде сигнал за вдигане на температурата със сто градуса. Никой не бе виновен за тази грешка. Просто една къса върволица от нули и единици завършваше с неправилна последователност. Незначителен пропуск на инженерите, написали и проверявали многократно програмата. Докато Юсуф се върне, пресата изкара седем уплътнения. Той мигновено забеляза проблема, изключи автоматиката и намали ръчно температурата. Пресата продължи да работи нормално.

– Merde – незнайно защо на френски изпсува Юсуф.

В този случай трябваше да бракува цялата вана – близо петдесет бройки. Да уведоми сменния инженер за брака. Да получи ново нареждане за материал – първоначалното количество можеше да не стигне за няколко детайла и тогава, тъй или иначе, щеше да ходи до склада. И да пусне допълнителни петдесет уплътнения. Всичко това щеше да го забави с около час, а Юсуф си бе направил сметка да хване намаза[3] на залез в малката джамия на Осан, преди да си тръгне за дома. Разбира се, щяха да му платят извънредния труд след края на смяната, но Рамаданът почваше съвсем скоро и Юсуф много държеше да се помоли на Аллах за здравето на семейството си. Нямаше ни дом, ни родина – за него те бяха всичко на света.

Той извади последните десетина парчета от ваната и докато машината продължаваше производството, внимателно ги огледа. На външен вид нямаха никаква разлика нито помежду си, нито с мострата, която работникът взе от една от другите вани. В крайна сметка реши да си замълчи. Независимо че по време на молитвата и после – по време на скромната вечеря, та чак докато не си легна, едно малко съмнение или може би угризение не преставаше да го гложди.

Преди да заспи, Юсуф по навик потърси в паметта си лицето на любимата жена, гъстите ѝ черни като катран коси, леко извитите надолу огромни очи, пълните гърди. Опита да усети дъха на бадемово масло от свежата ѝ кожа. Протегна неволно ръка… Как му липсваше! И отправи поредната молитва към Аллах. С това окончателно забрави за инцидента с пресата отпреди няколко часа.

Фатална грешка.

Първо – защото Юсуф не съобрази, че проверката на външния вид и механичните свойства на уплътнението не може да открие промените в структурата на детайла, настъпили след обработка със сто градуса по-висока температура. Колкото и опитно да беше окото му на гумаджия и оператор на най-модерната преса на „Дайно и синове“.

Второ – защото Юсуф не знаеше, че уплътненията ще бъдат вложени в хидравлични цилиндри за авиационната промишленост…

 

На другия ден роботът, който нанасяше серийните номера на уплътненията и ги пакетираше, отдели по две от всяка вана. Те щяха да се тестват в лабораторията на „Дайно и синове“ според изискванията на клиента. Резултатите заедно със самите проби щяха да бъдат съхранявани в склада на лабораторията до края на гаранционния срок. Роботът направи избора на съвсем случаен принцип и нито един от седемте дефектни детайла не попадна сред отделените. Така партидата премина първия контрол за качество.

В следващите месеци механизми с уплътнения от поръчката на Юсуф в „Дайно и синове“ бяха проверявани четири пъти. Най-близко до хващането на дефекта се оказаха от фирма доставчик на хидравлични цилиндри за елероните[4] на няколко модела леки транспортни самолети. Но човекът, отговарящ за теста, кихна, докато се пресягаше към дефектното уплътнение, и вместо него, ръката му се отклони и попадна върху съседното, нормално.

 

[1] Федайин, Fedayeen (англ.) – бивши военни и поддръжници на Садам, борещи се срещу американската окупация на Ирак. Всички бележки под линия са на автора.

[2] Диарбекир – голям град в Източна Турция, близо до границата със Сирия и Ирак.

[3] Намаз – петкратна дневна молитва при мюсюлманите.

[4] Елерони – плоскости за управление в задния край на крилата на самолет.

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“. 

С радост съобщаваме, че поради големия интерес рубриката ни Нещо за четене ще прерасне в отделен сайт!

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.