Премиерата на „Струни” от Радко Пенев –  разговор за детското насилие и за травмите, които то оставя

Пред около 100 нетърпеливи читатели Захари Карабашлиев, Георги Бърдаров и Радко Пенев представиха третия роман на българския писател.

 

Ражда ли злото зло и могат ли възрастните и времето да излекуват раните на децата от уж безгрижните години? Този въпрос, поставен извън познатите жанрови рамки, задава в своята нова книга писателят Радко Пенев, автор на хитовите „Ритуалът” и „Грехът на Лилит”.

„В наши дни по-скоро сме концентрирани върху овъзмездяването на едно насилие, докато аз се концентрирам върху разпада на една човешка душа, вследствие на чудовищен акт в детството. Проследявам до какво води злото, когато не е спряно навреме.”

С тези думи морският офицер със звание  капитан втори ранг откри премиерата на „Струни”, която се проведе от 18:30 ч. на 9 октомври 2019 г. в Greenwich Book Center.

Пред събралите се около 100 нетърпеливи читатели книгата представиха главният редактор на изд. „Сиела” и писател Захари Карабашлиев и писателят и университетски преподавател Георги Бърдаров.

Тримата дискутираха литературния път, който Пенев преминава, докато завърши романа, влиянието на написаното върху него самия, темата за насилието над деца и между деца, както и мълчанието.

Захари Карабашлиев сподели, че е преживял подобна история, в която в следствие на смекчени свидетелски показания задържаното момче, нападнало негов приятел, в последствие извършва по-голямо престъпление.

„Мълчанието е злато тогава, когато няма какво да кажеш. Иначе е просто престъпление”, подчерта Радко Пенев и допълни:

„Не трябва да се плашите, че децата ви не ви слушат, а че ви наблюдават.”

„Струни” е виртуозен роман, който повдига неудобната тема за сексуалното насилие и раните, които никога не зарастват. И напомня – жестокостта поражда още жестокост. И само собствените избори могат да променят пътя ни и да спасят човешкото в душата ни.

Съдбата не се нуждае от драматична обстановка, за да опустоши нечий живот. Нужен е само един облян от слънцето пазар и случаен поглед към съседната опашка. Един мъж и един поглед стигат, за да се смрази целият свят, времето да се разтегли и от процепите му да изпълзят дълбоко заровени спомени.

Няколко момчета се оказват на грешното място, в грешното време. Години по-късно един мъж се сблъсква с мрачна тайна от миналото си на съседната опашка на пазара. Тази неочаквана среща предизвиква вихрушка от емоции и възкресява спомена за непростимото. Причината се намира само на седем крачки. Разстоянието до жадувано изкупление. И вечността на една вселена, за да вземеш решение.

По професия Радко Пенев е морски офицер със звание капитан втори ранг, но това не му пречи ефикасно да съчетава отговорностите си по планиране на учения и операции с писането на успешни и харесвани книги. Докато морето и корабите са негово призвание по сърце, той намира удоволствие в създаването на заплетени, динамични сюжети с щипка мистика. Щастливо женен, с две деца, той работи и живее в родния Бургас.

Група момчета, улисани в игра, се оказват на грешното място, в неподходящо време. Това, което ще се случи с едното от тях, трябва да остане завинаги в миналото. Но какво е „минало“?

Радко Пенев е различен, психологически дълбок и умел в роман, който ни отвежда в една хем далечна, хем до болка позната чужбина – детството. Там, за разлика от разкървавените колене и пукнатите глави, раните на сърцето не зарастват лесно. А дали въобще зарастват?

Захари Карабашлиев

„Струни“ е роман за възможните ни битиета, за потъването и спасението, за възможните избори и тежестта на миналото, за загубената невинност и детската жестокост, за зрелостта на годините и неизбежната ни връзка с травмите от детството. За струните, по които сами музицираме живота си.

Светлозар Желев

По-долу четете откъс от „Струни” на Радко Пенев

С изключение на един-единствен път, Ники не идваше с нас до вълнолома. Сега знам, че е било, защото минавахме по ди­гата, а за да се стигне до нея, трябваше да се премине каналът. Той никога нямаше да събере сили да го доближи отново, не и след всичко, което се бе случило, затова предпочиташе да про­пусне ден на плажа пред възможността да го зърне отново.

Тогава нямах представа. Едва когато всичко се разлетя на милиони парчета, осъзнах, че всичко е било пред очите ми. Ви­наги е така, осъзнаваш причините чак когато е твърде късно, за да направиш каквото и да било.

Бяхме прекарали по-голямата част от деня на централния плаж, когато някой предложи да отидем до вълнолома и да съберем миди. Ники беше с нас – централният плаж бе твърде далеч и бе по-удобно да хванем автобус – не минавахме през канала и дигата.

Стигнахме в късния следобед и южният вятър диплеше празния морски бряг на ситни пясъчни къдри.

Вълноломът представляваше купчина огромни камъни, ко­ито започваха от пътя, пресичаха пясъчната ивица, навлизаха двайсетина метра във водата и напомняха грубия изплезен език на заровен в пясъка трол. Една част от тайфата беше изоста­нала назад и се щураха наоколо, за да съберат плавеи за огъ­ня, а други се канеха да влязат във водата, за да стигнат до най-отдалечения край на вълнолома, където беше достатъчно дълбоко и мидите нямаха пясък.

Огнището се намираше от отсрещната страна на вълноло­ма, между два големи камъка, на закътано от вятъра място. Ние с Ники трябваше да измъкнем тенекията, скрита преди повече от седмица в тръстиките по края на солниците.

Когато заобиколихме камъните, видяхме, че не сме сами.

Разбира се, знаехме, че и други ползват огнището, защото никога не го заварвахме по същия начин, както го бяхме оста­вили. Намирахме празни бутилки от бира, мидени черупки на необичайни места, а няколко пъти – и използвани презервати­ви, които разглеждахме с отвращение и огромен интерес. Само че никога до този момент не се бяхме натъквали на хора, раз­лични от летовниците, които се припичаха по плажа.

Бяха трима и изглеждаха по-големи. Уж същите като нас, почернели хлапаци с дръзки очи, само че година или две по-големи. Клечаха до огнището и подготвяха дървата. Върху един от камъните бяха оставили издута найлонова торба, пълна с миди. Помня, че беше синя.

Подпряна на единия камък на огнището, ръждееше нашата тенекия.

Видях как Ники се стегна, преди дори да успея да реагирам. Аз също спрях. Трима, при това по-големи от нас – това накара всички аларми в главите ни да светнат. Обърнах се назад и мах­нах на другите от тайфата. Макар и едва дванайсетгодишни, ние бяхме седем. Само че останалите бяха твърде далеч, заети с друго, и изобщо не ни обръщаха внимание.

– Да се връщаме – прошепна Ники. Гласът му трепереше.

– Ами тенекията?

Преди да успее да ми отговори, един от тримата ни забеля­за и се изправи.

– Ей, к’ви сте вие, бе?

Другите двама скочиха на крака.

– Я елате тука, бе!

Една особена, добре позната лекота се спусна от корема ми, изля се в краката ми и накара коленете ми леко да потрепе­рят. Устата ми внезапно пресъхна.

– Ние само искахме да проверим как е огнището – казвам и не мога да позная гласа си. – Махаме се. Ще си намерим друга тенекия.

Онзи, който ни забеляза пръв, тръгва към нас.

– Ти чуваш ли ме какво ти казвам, бе, да ти еба майката? Идвай веднага!

Отстъпвам. Не виждам Ники зад себе си, не мога да отделя очите си от приближаващата фигура. Искам да се обърна и да хукна с всички сили, но краката ми са толкова леки и трепере­щи, че трудно ги контролирам. Едновременно ми се иска Ники да успее да избяга и в същото време да остане, да не допусне да се случи онова, което е ясно, че ще се случи.

Онзи приближава и аз виждам релефните мускули по ръце­те му. Далеч по-силен е от мен. Върви разкрачено, с ръце, из­несени встрани от тялото, нещо невидимо под мишниците му пречи да ги отпусне.

– Махаме се – повтарям и отстъпвам. Не смея да обърна гръб.

Той спира. Гледа някъде зад нас. Най-накрая е забелязал, че не сме сами. Коленете ми треперят толкова силно, че почти се удрят едно в друго. Очите му се свиват. Преценява новата си­туация. Чуди се дали си заслужава. След това взима единстве­ното възможно решение. Никога не показвай страх, агресията отблъсква, нападай.

Хуква към нас, а аз стоя и не мога да помръдна. Стига до мен и ме удря с отворена длан. Ухото ми писва, но го чувам да казва:

– Аз какво казах бе, майка ти проста? На отворен ли ми се правиш?

Посяга отново и аз вдигам ръка да се предпазя. Не удря силно, несигурен е. Не знае какво да прави. Просто иска да ме стресне. Успял е.

Зад гърба си чувам приглушени гласове, но ме е страх да се обърна. Примигвам и се мъча да кажа нещо.

– Ама, бате, аз нищо не съм направил… Само търсех тене­кията…

Той вдига ръка за нов удар, но се спира.

– К’ва тенекия, бе? – казва, но гласът му звучи различно, не толкова уверено. – Ник’ва тенекия нямате тука.

Вече различавам гласовете на приятелите си. Приближа­ват, но не знаят какво да правят. Присъствието им накланя вез­ните в обратна посока и стига на онзи, за да вземе решение.

– Айде, изчезвай. Махайте се и да не съм ви видял повече. – Опитва се да говори с нисък тон, за да изглежда по-мъжествен, и донякъде успява.

Другите двама стоят малко по-далеч и мога лесно да раз­лича, че по лицето на единия колебанието се смесва с уплаха. Седем сме. А Сашо и Петко могат да се броят за трима. Онази лекота в коленете ми е напът да изчезне.

Страхът ми преминава в срам. Срам от това, че ме е страх. Да те нарекат страхливец, беше най-голямата обида за нас тогава.

– Ами тенекията? – питам.

Той се обръща и посяга отново. Трябваше да го очаквам, но ударът дойде изневиделица. Този път ме удря по-силно, осъ­знава, че няма какво да губи и трябва да покаже надмощие. Да внуши сила, да ни стресне. Свивам глава между раменете и хва­щам бузата си.

Той се обръща и с все така разперени ръце се отдалечава. Крачките му обаче са една идея по-провлечени, за да са есте­ствени.

Тогава Ники излетя иззад гърба ми. Бил е там през цялото време. Не е обърнал гръб, не ме е изоставил.

Безмълвен като нападаща кобра, той настигна момчето и го изрита с всичка сила изотзад.

Предполагам, че е успял да го уцели в бедрото, защото онзи извика и се изви настрани. Ники го ритна отново и се нахвърли върху него. Момчето се помъчи да отстъпи, но нямаше накъ­де. Лицето му беше сгърчено не толкова от болка, колкото от страх. Вдигна ръце да се предпази, но това не му помогна.

Ники изстрелваше юмруците си с безпощадна прецизност. Блъскаше с всичка сила в сляпа ярост и всеки път намираше целта си. Дребното му, кльощаво тяло се бе превърнало в жила­ва топка мускули, която подскачаше към по-високия противник и го обсипваше с ураган от удари.

Засилих се към него и понечих да се включа точно когато онзи падна върху горещия пясък. Ухото ми още пищеше и ис­ках на всяка цена да му го върна, да защитя честта си, макар и по този недотам честен начин. Хванал главата си в ръце, хла­пакът лежеше свит на кълбо, признал напълно поражението си. Ники скочи отгоре му и продължи да го налага. Другите двама викаха нещо отстрани, но не се намесваха. Страх ги беше да се приближат. Когато Сашо тръгна към тях, те загърбиха всичко и хукнаха.

Успяхме да спрем Ники едва когато непознатото момче за­почна да хлипа. Наложи се да го смъкнем със сила от него, бях­ме уплашени повече от набития. Никога преди това не го бях виждал такъв. Не беше на себе си от ярост, удряше със злоба, сякаш искаше с юмруци да смаже чернилката в душата си. Она­зи, за която никой от нас не подозираше тогава.

Момчето се изправи и побягна, накуцвайки, след прияте­лите си, докато Ники продължаваше да диша тежко дълго след това. В този ден не ядохме миди. Прибрахме се с автобуса, вме­сто да минем по дигата, защото се опасявахме, че онези може да са извикали подкрепление и да ни причакат на връщане.

По пътя обратно осъзнахме, че сме победили и страхът се замени от тържествуващото усещане за непобедимост. Целият свят беше в треперещите ни крака. Тупахме се по раменете, хвалехме Ники и се убеждавахме колко сме велики. Първобит­ният импулс, който движи света открай време, се бе настанил в сърцата ни и ни караше да говорим на висок глас, с още повече дързост в погледите. Защитихме територията си и онова, което смятахме за наше.

Само Ники стоеше притихнал.

Онези бяха трима и спечелихме тенекия, само че бяха не­обходими само двама, за да изгубим много повече.

Особено ако единият има различни очи.

Примигващи очи…

 

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“. 

С радост съобщаваме, че поради големия интерес рубриката ни Нещо за четене ще прерасне в отделен сайт!

1 Коментар

  1. Обичам книгите. Много. На това ме научиха Оливър Туист, Хвърчащата класна стая, Емил и детективите, Антон и Точица, Двойната Лотхен, Деца играят вън, Убийството на Моцарт, Йо-хо-хо, Анини приказки … да продължавам ли? Вие ми предлагате сега да чета за злоба, ярост и чернилка, за „майка ти проста“, за „дребното, кльощаво тяло“ … за тенекия?! И то с превзето неестествено дълги изречения, които никое момче няма да намери в ума си, камо ли да ги изговори? Леле.

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.