Ново издание на „Хладнокръвно“, жалон в творчеството на Труман Капоти

Шедьовърът „Хладнокръвно“, емблематичният за творчеството на Труман Капоти документален роман, излиза с ново оформление, дело на художника Дамян Дамянов. 

 „Хладнокръвно“ (превод: Катя Гончарова, 370 стр., цена: 20 лв., издателство Колибри) е забележително произведение, което издига Капоти на най-високото стъпало, може да се каже, на пиедестала на американската литература и дори за писател от неговия ранг се превръща в жалон – всяка негова книга вече ще се съизмерва с „Хладнокръвно“. Произведението е забележително също с това, че се превръща в образец на документално-художествената проза и поставя в световен мащаб началото на нов жанр. Завладяващият разказ на Капоти навлиза в непознати дълбини на престъпния ум и запознава читателя с психологическите и емоционалните аспекти на безсмисленото избиване на едно семейство в сърцето на Америка.

Труман Капоти набира популярност едва двайсетинагодишен с ранните си разкази, а първият му роман „Други гласове, други стаи” и новелата „Арфата на тревите” затвърждават репутацията му на неповторим стилист и един от най-ярките гласове на следвоенното поколение.  Сред коронните му творби са екранизираният роман „Закуска в Тифани”, сборникът с разкази и очерци „Музика за хамелеони” и шедьовърът „Хладнокръвно”, дал тласък на нов жанр –  true crime. По повод навършването на 90 години от рождението на писателя „Модърн Лайбръри” представи „Събрани разкази”, първата пълна колекция с неговата изящна кратка проза, също издадена у нас от „Колибри”.

По-долу четете откъс от книгата на Труман Капоти – „Хладнокръвно“

ПОСЛЕДНИТЕ, КОИТО ГИ ВИЖДАТ ЖИВИ 

 

Селището Холкъм е разположено сред високите житни поля на Западен Канзас, самотна област, която другите канзасци наричат „ей там“. Тя се намира на около седемдесет мили източно от колорадската граница и с металносиньото си небе, с чистия си пустинен въздух напомня повече на Далечния, отколкото на Средния запад. Местният говор е наситен с акцента на прерията, с носовия говор на работника от фермите. Много от мъжете носят тесни каубойски панталони, широки каубойски шапки, ботуши с високи токове и заострени носове. Земята е равнина и пътникът отдалече вижда необятния простор с коне, стада, бяла редица от житни хранилища, издигнати изящно като гръцки храмове. 

Холкъм също се вижда отдалече. Всъщност той не представлява нищо особено – просто едно безразборно натрупване на къщи, разделено по средата от железопътната линия за Санта Фе. Обикновено селище, граничещо на юг с една кафява лента – реката Арканзас, на север с шосе номер 50, а на изток и запад с прерия и житни поля. След дъжд или когато се топи снегът, по безименните, голи, непавирани улици дълбокият прах се обръща в непроходима кал. В единия край на селището стърчи гола постройка. На покрива ѝ има електрически рекламен надпис „Танци“, но там отдавна не се танцува и рекламата е тъмна от няколко години. Наблизо има друга сграда със странен надпис от избелял бронз върху мръсен прозорец – „Холкъмска банка“. Банката е затворена от 1933 година и предишните канцеларии са обърнати на апартаменти. Това е една от двете жилищни кооперации на Холкъм; втората е едно старомодно здание, наречено „учителската“, защото голяма част от учителите живеят в него. Останалите къщи в Холкъм са едноетажни, дървени, с веранди отпред. 

Долу, до гарата, полуразрушената пощенска станция се управлява от началника на пощата – висока, суха жена, която носи яке от нещавена кожа, каубойски панталони и ботуши. Самата гара с нейната сярножълта боя, която се лющи, също прави унило впечатление. Бързият, експресът и Ел Капитан минават през селището всеки ден, но тези известни влакове никога не спират тук. Не спират и пътническите – само товарни… понякога. Горе по шосето има две бензиностанции. В едната от тях е уредена и мизерно снабдявана бакалница, а в другата – кафене. Това е кафене „Хартман“, където собственицата, мисис Хартман, предлага сандвичи, кафе, безалкохолни напитки и бира три градуса. Холкъм и целият останал Канзас спазват „сухия режим“. 

И това всъщност е всичко. Не бива, разбира се, да се забравя и училището в Холкъм – голяма модерна постройка. То изтъква едно обстоятелство, което не личи от общия вид на селището: че родителите, които пращат децата си в това модерно, единно училище (от забавачница до гимназия включително, с добри преподаватели, с автобуси за превозване на ученици – около 360 на брой – някои от тях живеят на шестнадесет мили далеч), са, общо взето, заможни хора. Повечето от тях са фермери от най-различен произход – германци, ирландци, норвежци, мексиканци, японци. Те отглеждат едър рогат добитък, овце, сеят жито, сорго и захарно цвекло. Фермерството винаги е свързано с риск, но в Западен Канзас хората, които го практикуват, смятат себе си за „родени комарджии“, защото трябва да се справят със сушата (валежите средно годишно са не повече от 46 куб. см) и с отчайващи напоителни проблеми. Но последните седем години бяха години на благоденствие, фермерите от окръга Фини, към който принадлежи и Холкъм, забогатяха. Парите бяха спечелени не само от фермерство, но и от експлоатацията на обилни източници на естествен газ и придобивката личеше от новото училище, от удобната вътрешна уредба на фермерските къщи, от високите, пълни със зърно силози. 

Малцина американци, фактически и малко канзасци, бяха чували за Холкъм до сутринта на 14 ноември 1959 година. Както водите на реката, мотористите по шосето, летящите жълти влакове по релсите на Санта Фе, така и драматичното – във формата на изключително събитие – не бе спирало тук. Жителите на селището, 270 на брой, бяха доволни, че животът им протича в кръга на обикновеното: да работят, да ходят на лов, да гледат телевизия, да присъстват на училищни и селски забави, на хорови репетиции и събрания на местния клуб. Но в онази ноемврийска неделна утрин, призори, обикновеният нощен шум в Холкъм – острите истерични писъци на койотите, сухото драскане на подгонените от вятъра степни бурени, бързо заглъхващите в далечината писъци на локомотивните свирки – се сблъска с някакви необичайни звуци. По това време нито един човек в заспалия Холкъм не ги чу – четири изстрела от ловджийска пушка, които в крайна сметка съкратиха живота на шест души. Но по-късно холкъмци, които до този момент не си правеха труда да се заключват, защото не се страхуваха един от друг, откриха, че въображението им постоянно пресъздава тези зловещи експлозии, които почнаха да подклаждат пламъци на взаимно недоверие, в чиято светлина дългогодишни съседи се гледаха накриво и като непознати.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.