Фред Варгас се завръща с „Преобърнатият човек“

Тя вярва, че кримките са като приказките – помагат ни да преодолеем страха от смъртта. На 17 януари френската кралица на криминалния роман Фред Варгас се завръща на българския книжен пазар с предизвикателното заглавие „Преобърнатият човек“.

„Преобърнатият човек“ (превод: Росица Ташева, 296 стр., цена: 17 лв., издателство Колибри) е сред най-ярките сюжети на Фред Варгас, плод на неизчерпаемото й въображение и на уникалното й чувство за хумор. В областта Меркантур във Франция се появява глутница вълци, които всяват у местното население и страх, и възхищение. Страхът е за селяните, чиито овце са удушени, възхищението – за Лорънс, канадския журналист, очарован както от дивите животни, така и от спътницата си Камий. Започват обаче да се появяват съмнения – звяр ли е убиецът на домашните животни, или е върколак, човек, който нощем се преобръща и косматата му кожа излиза наяве. Подозренията се засилват, когато неизвестният злодей удушава и една жена. Да не би пък да е най-обикновен човек? Тогава се намесва Адамсберг, призован от Камий. Адамсберг се запознава с Лорънс, който по повод и без повод казва „булшит“, а Адамсберг се пита кой ли е този Булшит всъщност!

Фред Варгас защитава докторска степен по история на тема „Чумата в Средновековието“ – същата тема се появява в един от романите й. Специализира археозоология – която също не е пренебрегната в творчеството й. Работи в Националния център за научни изследвания и участва в археологически разкопки. След успеха на първите си книги се посвещава на писането.  Във Франция само от 2008 г. насам от книгите й са продадени над 2 милиона екземпляра и името й неизменно фигурира сред най-продаваните автори в класацията на в. „Фигаро“. Превеждана е в над 30 страни и има 18 награди, от които няколко международни. Романът „Преобърнатият човек“ е удостоен с наградата „Санг д’анкр“ на гимназистите, с Голямата награда за черен роман на фестивала в Коняк и с Наградата за мистерия на критиката.

По-долу четете откъс от книгата на Фред Варгас – „Преобърнатият човек“

В храсталака лежаха двама мъже.

– Да не искаш да ме учиш как да си върша работата? – прошепна единият.

– Нищо не искам – отвърна другият, висок тип с дълга руса коса.

Казваше се Лорънс.

Неподвижни, с бинокли в ръце, двамата мъже наблюдаваха двойка вълци. Беше десет часът сутринта, слънцето яко припичаше.

– Този е Марк – подхвана Лорънс. – Върнал се е.

Другият поклати глава. Беше местен човек, дребен твърдоглав брюнет. От шест години бдеше над вълците от Меркантур. Казваше се Жан.

– Сибелий е – промърмори той.

– Сибелий е по-едър. И няма жълта козина на врата.

Разколебан, Жан Мерсие още веднъж фокусира бинокъла си и внимателно разгледа мъжкаря, който, на триста метра източно от укритието им, обикаляше около семейната скала, като понякога вдигаше муцуна и душеше въздуха. Бяха близо, прекалено близо, по-добре бе да се отдалечат, но Лорънс искаше на всяка цена да снима. За това беше дошъл, да заснеме вълците и после да отнесе репортажа си в Канада. Но от шест месеца все отлагаше завръщането си под неясни предлози. Честно казано, канадецът се заседяваше. Жан Мерсие знаеше защо. Лорънс Доналд Джонстоун, изтъкнат познавач на канадските мечки гризли, се бе побъркал по няколко европейски вълка. И не смееше да си го признае. Впрочем той и без това говореше възможно най-малко.

– Върна се през пролетта. Създаде семейство. Нея не я познавам.

– Това е Прозерпина – прошепна Жан Мерсие. – Дъщерята на Янус и Юнона. Трето поколение.

– И Марк.

– И Марк – съгласи се най-после Мерсие. – Със сигурност ще имаме съвсем нови вълчета.

– Хубаво.

– Много хубаво.

– Колко?

– Рано е да се каже.

Жан Мерсие записа нещо в тефтера, който висеше на колана му, отпи от манерката си и пак зае позиция, без нито една съчка да пропука. Лорънс свали бинокъла, изтри лицето си. Взе камерата, насочи я към Марк, усмихна се и започна да снима. Бе прекарал петнайсет години от живота си сред мечките гризли, елените и вълците в Канада, където обикаляше сам огромните резервати, наблюдаваше, записваше, филмираше, понякога протягаше ръка към някой от най-старите си диви приятели. Спомняше си една женска гризли, Джоан, която се доближаваше до него със сведено чело и чакаше да я почеше по гърба. Лорънс не можеше да си представи, че клетата износена, опустошена и опитомена Европа може да му предложи нещо прилично. Прие предложението за репортаж в Националния парк Меркантур с много резерви, колкото да не откаже.

Но ето че пускаше корени в това планинско кътче и все отлагаше завръщането си. Бавеше се. Бавеше се заради европейските вълци и жалката им сива козина, заради тези кой знае защо заслужили нежността му бедни и задъхани роднини на рунтавите и светли зверове на Арктика. Бавеше се въпреки облаците от насекоми, прегорелите от слънцето храсталаци, цвърчащата жега на средиземноморските земи. „И още не си видял всичко – казваше му Жан Мерсие с леко назидателен тон и с горделивото изражение на свикналите, обръгналите, оцелелите от соларното изпитание. – Още е юни.“

Бавеше се и заради Камий.

Тук казваха „заседявам се“.

– Не че те упреквам – бе отбелязал Жан Мерсие с тържествен тон, – но е по-добре да си го знаеш: заседяваш се.

– Сега вече го знам – бе отвърнал Лорънс.

Лорънс изключи камерата, внимателно я прибра в сака си, покри я с бяло платно. Младият Марк бе изчезнал в северна посока.

– Отива да половува преди голямата жега – обясни Жан.

Лорънс напръска лицето си с вода, навлажни каскета си, пи десетина глътки. Боже мили, какво слънце. Истински ад.

– Поне три вълчета – промърмори Жан.

– Ще се сваря – каза Лорънс с гримаса и прокара ръка по гърба си.

– Чакай. Още не си видял всичко.

 

Комисар Жан-Батист Адамсберг изсипа макароните в гевгира, разсеяно ги изцеди и смеси всичко в чинията си – макарони, сирене, доматен сос. Това щеше да му е вечерята. Прибрал се бе късно, след разпита на един млад кретен, който се проточи до единайсет часа. Защото Адамсберг беше бавен, не обичаше да претупва нещата и да пришпорва хората, дори да са кретени. А най-вече не обичаше да пришпорва себе си. Телевизорът тихо работеше, войни, войни и пак войни. Адамсберг шумно порови из безредието на чекмеджето с приборите, намери си вилица и застана прав пред апарата.

… вълци от Меркантур за пореден път преминават в атака в един досега спокоен кантон в Алп Маритим. Този път се говори за изключително едро животно. Истина или легенда? На мястото…

Адамсберг се приближи до телевизора с чинията в ръка съвсем полека, на пръсти, сякаш за да не подплаши коментатора. Един непредпазлив жест и онзи ще избяга от екрана, без да довърши забележителната вълча история, която тъкмо бе започнал да разказва. Увеличи звука, отстъпи назад. Адамсберг обичаше вълците така, както човек обича кошмарите си. През цялото му пиренейско детство звучаха гласовете на старците, които разказваха епопеята на последните вълци във Франция. И когато обикаляше из планината по тъмно, на девет години, изпратен да събере подпалки от баща си, който не приемаше никакви възражения, му се струваше, че вижда как жълтите очи го следят по цялото протежение на горските пътеки. Като въглени, момчето ми, като въглени са вълчите очи нощем. Сега, когато понякога се връщаше там, в своята планина, поемаше по същите пътища през нощта. Толкова е отчайващо човешкото същество, привързва се към най-лошото. Бе чувал, че преди две-три години няколко вълка от Абруцо са прекосили Алпите. Безотговорни типове в известно отношение. Пияници, тръгнали да обикалят кръчмите. Симпатичен набег, символично завръщане, да кажем „добре дошли“ на трите проскубани звяра от Абруцо. Здрасти, приятели. Оттогава си мислеше, че някой майчински ги отглежда като съкровища сред камънаците на Меркантур. И че от време на време слагат в уста по някое агне. Но за пръв път виждаше снимки. Какво излизаше? Че приятелчетата от Абруцо са проявили тази внезапна свирепост? Докато мълчаливо се хранеше, Адамсберг гледаше как камерата показва разкъсана овца, окървавена земя, сгърченото лице на овчар, поруганото руно на раздробено върху тревата животно. Операторът услужливо се ровеше в раните, а журналистът задаваше все по-провокативни въпроси и все повече разпалваше селския гняв. На екрана се появяваха и други кадри, от документални филми, на вълци с озъбени муцуни, с по-скоро балкански, отколкото алпийски вид. Човек би казал, че цялата област около Ница се свива плахо под диханието на дивата глутница, докато старите овчари вирят горди лица, за да погледнат предизвикателно звяра право в очите. Като въглени, момчето ми, като въглени.

Сега, когато понякога се връщаше там, в своята планина, поемаше по същите пътища през нощта. Толкова е отчайващо човешкото същество, привързва се към най-лошото.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.