Ето го „Цвят продълговат в морето“ от вълшебницата Исабел Алиенде

На 24 януари четем „Цвят продълговат в морето”, трепетно очаквания нов роман на Исабел Алиенде, който вече плени читатели от всички краища на света.

„Цвят продълговат в морето“ (превод: Маня Костова, 352 стр., цена: 19 лв., издателство Колибри) заплита съдбите на прекрасно обрисувани герои, изпитващи любов и омраза, копнежи и покруса, надежди и разочарования. Пред все по-ясно очертаващото се поражение на републиканските сили в Гражданската война в Испания хиляди испанци поемат пътя на изгнаничеството, прекосяват Пиренеите и се отправят към Франция. Оттам около две хиляди бежанци – сред тях младият лекар Виктор Далмау и пианистката Росер Бругера, тласнати от обстоятелствата набързо да сключат фиктивен брак – биват качени на пригоден за пасажери товарен кораб и закарани в Чили. В увлекателен ритъм се редуват мирни промеждутъци с етапи на страдания, на срещи и раздели. В рамките на един живот на героите им се налага да изживеят няколко живота. Неизменни остават само силата и гъвкавостта, с които, подмятани без корен в бушуващия световен океан от връхлитащи ги изпитания, те търсят онзи тих пристан в морето, където с обич и благодарност да пуснат корени. Мечтаят за завръщане в родината, но откриват, че понякога трудно е не да избягаш, а да се завърнеш…

Сравнявана с Маркес и други бележити представители на магическия реализъм, Исабел Алиенде започва литературната си кариера случайно, но днес е сред най-обичаните латиноамерикански писатели на всички времена. Международна известност й носи величествената семейна фреска Къщата на духовете, „Дъщеря на съдбата“ и „Портрет в сепия“. Следват близо 60 милиона реализирани копия от произведения, преведени на 35 езика. Много са темите, които превърнаха Алиенде в една от най-популярните разказвачки на нашето време – любовта, войната, самотата, бремето на спомените и старостта, както и страховете и болестите, които са неразделни от зимата на човешкия живот.

По-долу четете откъс от книгата на Исабел Алиенде – „Цвят продълговат в морето“

ГЛАВА I

1938

Пригответе се, момчета,

пак да убивате, пак да умирате

и с цветя кръвта да покриете.

Пабло Неруда , „Морето и камбаните“

Войничето беше от набора на биберона, тоест от юношите, мобилизирани в армията, когато не бяха останали вече нито млади, нито стари мъже да воюват. Виктор Далмау го посрещна заедно с други ранени, които измъкнаха не особено внимателно, понеже трябваше да се бърза, от товарния вагон, и стовариха като дърва върху постелки на циментово-каменния под на Северната гара в очакване други возила да ги откарат до болничните центрове на Източната армия. Войничето лежеше неподвижно, с кроткото изражение на човек, съзрял ангелите, и без страх пред нищо. Кой знае колко дни го бяха клатили от една носилка в друга, от една полева станция до следващата, от една линейка в още една, докато най-сетне с този влак се бе озовал в Каталония. На гарата неколцина лекари, санитари и медицински сестри посрещаха войниците, най-тежките случаи незабавно изпращаха в болницата, а останалите сортираха според мястото на нараняването: група А – ръце, Б – крака, В – глава, и така по азбучен ред, и после ги насочваха с табелка на шията към съответния пункт. Ранените пристигаха със стотици и се налагаше за броени минути да се преценява и да се поставя диагноза, ала независимо от това бъркотията и суетнята бяха само привидни. Никой не оставаше непрегледан, никой не се губеше. Нуждаещите се от операция се изпращаха в старата сграда на болницата „Сант Андреу“ в Манреса, а подлежащите на лечение се разпределяха в други болнични центрове, но имаше и такива, за които най-добре беше просто да ги оставят на място, тъй като нямаше начин да ги спасят. Доброволки мокреха устните им, говореха им шепнешком и ги приспиваха, както се приспива собствена рожба, с мисълта, че може би друга жена някъде подкрепя техния син или брат. По-късно на носилка ги отнасяха в моргата. Войничето имаше рана на гърдите и след като го прегледа набързо, без да напипа пулс, лекарят реши, че всяка помощ е безполезна и че вече не са му нужни нито морфин, нито утеха. На фронта бяха запушили раната с плат и за да я предпазят от търкане, я бяха покрили с обърната наопаки тенекиена чиния; бяха го превързали през гърдите, ала това се бе случило вероятно преди няколко часа, няколко дни или няколко влака, нямаше как да се разбере.

Далмау помагаше на лекарите, дългът му повеляваше да се подчини на заповедта, да зареже момчето и да се погрижи за следващия ранен, но той помисли, че след като това дете бе преживяло продължителното друсане, кръвоизлива и местенето, за да се озове на перона на тази гара, със сигурност изпитваше огромно желание да живее и би било жалко накрая да се предаде пред смъртта. Отмахна внимателно превръзката заедно с плата и удивен установи, че раната зее отворена и напълно чиста, като нарисувана на гърдите му. Не можа да си обясни как точно куршумът бе счупил ребрата и част от стернума, без да пръсне сърцето. С почти тригодишен опит в Гражданската война в Испания – първо на фронтовете в Мадрид и Теруел, а след това в евакуационната болница в Манреса, Виктор Далмау смяташе, че е видял какво ли не и че е имунизиран срещу чуждото страдание, ала за пръв път наблюдаваше живо сърце. Омагьосан, той присъства на последните, все по-бавни и редки пулсации, докато накрая те напълно престанаха и войничето издъхна без стон. За един кратък миг Далмау застина, втренчен в червения отвор, където вече нищо не туптеше. Сред всичките му спомени от войната този щеше да го спохожда най-упорито и най-често – някакъв петнайсет-шестнайсет годишен хлапак, голобрад, оцапан от боеве и засъхнала кръв, лежи проснат на постелка, а сърцето му, открито, се вижда, изложено на показ. Никога не успя да си обясни защо пъхна три пръста от дясната си ръка в страшната рана, обгърна мускула и започна да стиска ритмично, напълно спокойно и естествено, незнайно колко време – може би трийсет секунди, а може и цяла вечност. Изведнъж усети, че сърцето оживява под пръстите му – първоначално с едва доловимо потрепване, а не след дълго със силно и равномерно пулсиране.

– Момче, ако не бях видял с очите си, никога нямаше да повярвам – каза тържествено един от лекарите, приближил се, без Далмау да забележи. Кресна силно два пъти за носилка и нареди раненият веднага тичешком да бъде отнесен като специален случай. – Къде сте научили това? – обърна се към Далмау веднага след като вдигнаха войничето, все още с пепеляво лице, но с пулс.

Виктор Далмау беше пестелив на думи и накратко обясни, че преди да постъпи във войската като санитар, бе успял да следва три години медицина в Барселона.

– Къде сте научили това? – повтори въпроса си лекарят.

– Никъде, но си казах, че нищо не се губи…

– Виждам, че куцате.

– Лявата бедрена кост. Теруел. Напът е да оздравее.

– Добре. От днес ще работите с мен, тук си губите времето. Как се казвате?

– Виктор Далмау, другарю.

– Никакъв другар не съм ви аз. Ще се обръщате към мен като към лекар и през ум да не ви минава да ми говорите на ти. Ясно ли е?

– Ясно, докторе. Така да бъде. Вие пък може да ме наричате господин Далмау, ама другарите направо ще изпопадат от смях.

Лекарят се усмихна през зъби. На другия ден Далмау започна да се обучава в занаята, който щеше да предопредели съдбата му.

Виктор Далмау узна по-късно заедно с целия персонал на „Сант Андреу“ и на други болници, че хирургичен екип се трудил шестнайсет часа да възкресява мъртвец, когото извели жив от операционната. Това е истинско чудо, възкликнаха мнозина. Научният прогрес и здравият като на товарен кон организъм на момчето бяха опровергали всички, отрекли се от Бога и от светиите. Виктор си обеща, че ще посети оперирания където и да е преместен, ала покрай постоянната залисия в онези времена изгуби сметка за срещите и разминаванията, за присъстващите и изчезналите, за живите и мъртвите. За известен период като че ли забрави за сърцето, което бе държал в ръка, тъй като животът му много се усложни и го затрупа с други неотложни дела, ала години по-късно, на другия край на света онова сърце му се яви в някакъв кошмар и оттогава войничето започна периодично да го навестява бледо и скръбно, с безжизненото си сърце на поднос. Далмау не помнеше или може би така и не бе научил името му и по очевидни причини в себе си го нарече Лазар, ала войничето не забрави името на своя спасител. Едва започнал да сяда и сам да пие вода, му разказаха за подвига на фелдшера от Северната гара, някой си Виктор Далмау, който го върнал от владенията на смъртта. Бомбардираха момчето с въпроси, всички искаха да узнаят дали небесата и адът действително съществуват, или са обикновена измишльотина на поповете, за да плашат хората. Хлапето се възстанови преди края на войната и две години по-късно, в Марсилия, накара да татуират името на Виктор Далмау под белега на гърдите му.

Млада доброволка от републиканското опълчение с каскет, накривен на една страна в опит да прикрие грозотата на униформата, чакаше Виктор Далмау на вратата на операционната и когато той излезе с тридневна брада и опръскана престилка, му подаде сгъната бележка със съобщение от телефонистките. Далмау от много часове не беше сядал, кракът го болеше, къркорещият бунт в стомаха му го накара да осъзнае, че не бе хапвал от разсъмване. Работеше като вол, но беше благодарен за възможността да се учи в сияйната аура на най-добрите хирурзи в Испания. При други обстоятелства студент като него не би могъл дори да припари до тях, ала в условията на война дипломите и титлите струваха по-малко, отколкото опитът, а той го имаше в излишък по мнението на директора на болницата, който му позволи да асистира в хирургията. По онова време Далмау беше в състояние да работи четиресет часа без сън, подкрепяйки се с тютюн и кафе от цикория и игнорирайки дискомфорта в болния крак. Заради крака го бяха освободили от фронта и благодарение на него воюваше в тила. Присъедини се към републиканската армия през 1936 година подобно на почти всички свои връстници и замина с полка си да участва в отбраната на Мадрид, който бе окупиран частично от националните сили, както се самоопределяха вдигналите се на бунт срещу правителството военни; там му възложиха да събира ранените, защото като човек, следвал известно време медицина, беше по-полезен по този начин, отколкото с пушка в окопите. По-късно го изпратиха и на други фронтове.

През декември 1937 година в мразовития студ по време на битката за Теруел Виктор Далмау оказваше първа помощ на ранените, придвижвайки се с героична линейка, чийто шофьор Аитор Ибара, безсмъртен, вечно тананикащ си и гръмко смеещ се, за да пропъжда смъртта, баск, успяваше като по чудо да кара по разбитите пътища. Далмау вярваше, че късметът на преживелия хиляди перипетии мъж закриля и него. За да избегнат бомбардировките, често пътуваха нощем; при безлуние някой вървеше отпред и с фенер осветяваше за Аитор пътя, когато изобщо го имаше, а в това време на светлината на друг фенер и с подръчни средства Виктор се грижеше за мъжете в линейката. Бореха се с осеяния с препятствия терен и с доста под нулата минусови температури; пълзяха бавно като червеи по леда, затъваха в снега, с бутане придвижваха линейката по нагорнищата или я вадеха от дупки и зейнали от експлозиите кратери; заобикаляха прегънати железа и вкаменени мулешки трупове под картечните откоси на националистите и под бомбите на легиона Кондор, свистящи в бръснещ полет над тях. Нищо не беше в състояние да разконцентрира Виктор Далмау, съсредоточен да поддържа живота на поверените му мъже, чиято кръв изтичаше пред очите му; той беше изцяло отдаден на своята мисия, заразен от безразсъдния стоицизъм на Аитор Ибара, който невъзмутимо караше и се шегуваше с всичко.

От линейката Далмау бе прехвърлен в полева болница, настанена в пещери край Теруел и защитена от бомбите; там работеха на светлината на свещи, на напоени с машинно масло факли и на керосинови лампи. Бореха се срещу студа с мангали под операционните маси, ала това не пречеше на замръзналите инструменти да залепват по ръцете. Лекарите оперираха набързо, колкото да закърпят ранените, и веднага ги насочваха към болничните центрове с пълното съзнание, че мнозина щяха да издъхнат по пътя. Останалите, неподлежащи на никаква помощ, изчакваха смъртта с морфин, когато го имаше, но винаги в малки дози; етерът също се пестеше. При липса на друго, с което да облекчи мъжете, виещи от болка заради страшните рани, Виктор им даваше аспирин с обяснението, че е мощно американско лекарство. Бинтовете се перяха с вода от разтопен лед или сняг и отново се ползваха. Най-неблагодарната задача бе да разчистват купищата ампутирани крака и ръце; Виктор така и не можа да свикне с миризмата на опърлена плът.

В Теруел той отново срещна Елизабет Айденбенц, с която се бе запознал на фронта в Мадрид, където тя работеше като доброволка по линия на Асоциацията за подпомагане на деца през войната. Беше двайсет и четири годишна швейцарска медицинска сестра с лице на ренесансова дева и храброст на изпечен войник; почти се влюби в нея в Мадрид и би хлътнал до уши, ако тя му бе дала и най-малкия шанс, ала нищо не бе в състояние да отклони младата жена от нейната мисия да облекчава страданието на децата в тези сурови времена. През месеците, в които не беше я виждал, швейцарката се бе разделила с онази невинност, която излъчваше като наскоро пристигнала в Испания. Характерът ѝ беше закоравял в битки с военната бюрокрация и с глупостта на мъжете, ала тя бе съхранила състраданието и нежността си към поверените ѝ жени и деца. В някакво затишие между две вражески атаки Виктор я срещна при един от камионите, които разкарваха храни. „Здрасти, приятел, помниш ли ме?“, поздрави го Елизабет на своя испански, озвучен с гърлени немски звуци. Как да не я помни, ала при вида ѝ той онемя. Стори му се по-възрастна и по-красива отпреди. Седнаха на някакви бетонени отломки от строеж – той, за да пуши, а тя да пие чай от манерката си.

– Как е твоят приятел Аитор – попита го тя.

– Ами както винаги – под картечен дъжд, но без драскотина.

– Няма страх от нищо. Поздрави го от мен.

– Какви са ти плановете за след войната? – попита я Виктор.

– Ще ида другаде. По всяко време все някъде има войни. А твоите планове?

– Ако искаш, може да се оженим – подметна той, задавен от смущение. – Тя се засмя и за миг отново се превърна в предишната ренесансова девица.

– Няма как да стане, дори чавка да ми изпие ума. Не възнамерявам да се омъжвам за теб, нито за когото и да било. Нямам време за любов.

– Може пък да си промениш мнението. Мислиш ли, че ще се срещнем пак?

– Със сигурност, стига да оцелеем. Можеш да разчиташ на мен, Виктор. Ако с нещо мога да ти помогна…

– Ти също. Разрешаваш ли да те целуна?

– Не.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.