Колко сложна може да бъде връзката между майка и дъщеря – романът “Жажда” от Естер Херитсен

“С измамно семплия си, но изключителен език и изтънчен хумор, Жажда е малко съкровище в съвременната нидерландска литература.”

Херман Кох
 
Свикнали сме да поставяме хората в категории и често лепим етикети за свое улеснение. Тази майка е “сърдечна” или “любяща”, или пък “жестока”… А нима не може да бъде всичко това – и още много – едновременно?
Романът “Жажда” от писателката, определяна като един от обещаващите литературни таланти на Нидерландия – Естер Херитсен – описва една необичайна връзка между майка и дъщеря и разкрива пласт след пласт дълбоко заровени травми и страхове от миналото. Книгата е петият роман в колекцията “По пътя” на издателство ICU, която чертае картата на новия литературен свят.
 
Още с първите редове на романа читателят разбира, че го очаква необичайно пътешествие. Елизабет скоро ще умре, но не е споделила с никого от семейството си тежката диагноза. Осъзнава това, едва когато случайно среща на улицата Коко – дъщерята, с която се виждат само с предварителна уговорка и по график. Срещата е неловка и приключва бързо, но най-забележителна е липсата на мелодрама – както в тази уводна сцена, така и в цялото повествование.
 
Коко приема шокиращата новина така, както нейният емоционален свят позволява. Без подкрепата на своя баща, с когото Елизабет отдавна е разведена, нито на своя партньор, тя взема решението да се премести да живее при майка си. Вродено чувство за дълг или нужда да изясни неясните фрагменти от своето минало я карат да постъпи така – това остава недоизказано. Всеки читател ще намери различен отговор и неминуемо бързо ще почувства близки противоречивите герои, чиито образи са далеч от идеализацията.
 
Сюжетът е динамичен, действието е разкрито основно посредством диалози, а загатнатите тайни са витаят като бледи призраци и те подтикват да продължаваш да четеш, докато стигнеш до финала. Наред с това емоционалният тон е хладък, нехарактерен за нашите ширини, и това прави “Жажда” изключително провокативна и интересна за българската публика.
 
Лишена от предразсъдъци и страхове в писането си, Херитсен изследва сенките на човешкия разум – педантично и с око за красотата на детайла. Елегантната ѝ проза принадлежи към нова вълна в литературата, създавана от автори, които се стремят да уловят човешките тревоги и безпокойства, без да будят фалшив драматизъм. “Жажда” може да отприщи буря от емоции, но го прави по нестандартен начин, като докосва скрити кътчета на нашата душевност, прозиращи в наглед прозаичното ежедневие.
 
Мрачен, въздействащ и запомнящ се, “Жажда” е психологически роман за семейството, за чупливата обвивка на човека и за пукнатините в отношенията.
 
Българското издание е съфинансирано по програма Творческа Европа към Европейската комисия и е част от проект на ICU, озаглавен „Книгите, които оставят следа“.
Eстер Херитсен (1972) е нидерландска писателка, определяна като един от обещаващите литературни таланти на Нидерландия още от дебюта ѝ през 2000 г., когато излиза сборникът с разкази Bevoorrecht bewustzijn (Привилегировано съзнание).
 
Херитсен води популярна седмична колонка в телевизионния справочник VPRO и е удостоена с честта да напише текста подарък за нидерландската Седмица на книгата през 2016 г. с тираж 700 000 екземпляра.
 

В последно време набира популярност и като автор на телевизионни и филмови сценарии. Неин е сценарият на “Инстинкт” (2019), с който се открива Нидерландският национален филмов фестивал и който привлича сериозно внимание на международни филмови фестивали, а също така е и нидерландската кандидатура за “Оскар” през 2019 г.

По-долу четете откъс от книгата

За първи път в живота си Елизабет среща дъщеря си, без да са се уговаряли. Идва от аптеката на Овъртом и тъкмо се кани да пресече платното, което я дели от трамвайната спирка, когато забелязва дъщеря си на колело от другата страна на улицата. Дъщеря ѝ също я вижда. Елизабет се заковава на място. Дъщеря ѝ вдига стъпала от педалите, но не забавя скоростта. Дели ги цял Овъртом: две велосипедни алеи, две автомобилни платна и двойни трамвайни релси. В този миг Елизабет осъзнава: трябва да съобщи на дъщеря си, че умира. Разсмива се като човек, който се готви да разкаже виц.

Често се случва да не знае за какво да си говори с дъщеря си. Този път обаче има тема. В следващия момент ѝ хрумва, че не е редно да поднася подобна новина твърде ентусиазирано; може би не му е сега времето. Докато пресича Овъртом, Елизабет се сеща за личния си лекар, който всеки път я пита: Смяташ ли да кажеш на близките си? Хубаво би било при някое от следващите посещения да има готов отговор. Тя се провира между два автомобила. Дъщеря ѝ натиска спирачка и слиза от велосипеда. Елизабет държи найлонова торбичка с морфинови лепенки и сироп за кашлица. Торбичката е доказателството за болестта ѝ, сякаш думите не биха били достатъчни. Тя е и нейното извинение. Понеже Елизабет не би искала да го съобщи така, на улицата, но торбичката и бездруго я е издала. Нали? Или пък не? Елизабет пресича Овъртом безразсъдно, току пред един трамвай, понеже не бива детето ѝ да е отсреща, а тя – тук. Не е редно да виждаш детето си, без да сте се уговаряли.

Едно време дъщерята си беше непрекъснато вкъщи, а когато напусна дома им, Елизабет лично я откара до новото жилище. Още по-късно си съставиха негласен график на посещенията. През последните години не се срещаха често, но поне им останаха рождените дни. Отношенията им бяха кристално ясни и Елизабет беше свикнала да не мисли за дъщерята, когато дъщерята я няма. Дъщерята съществуваше само по уговорка. Но ето я сега на колелото, въпреки че не са се уговаряли. Нещо не е както трябва, нещо трябва да се разреши, промени, събере; на Елизабет ѝ остава да прекоси още една трамвайна линия и да се шмугне след таксито, което надува клаксона и развява шлифера ѝ. Дъщерята избутва велосипеда на тротоара. Последното платно е празно.

Елизабет тутакси забелязва, че дъщеря ѝ пак е надебеляла, затова бърза да попита:

– Пак ли си се подстригвала?

Умира от страх дъщеря ѝ да не предположи мислите ѝ. Елизабет обича да говори за коси. Двете с дъщеря ѝ ходят при един и същ фризьор.

– Не – отвръща дъщеря ѝ.

– Тогава си си сменила цвета. – Не.

– Още ли си при онзи фризьор? – Да.

– И аз – казва Елизабет.

Дъщеря ѝ кимва.

Започва да ръми.

Накъде си тръгнала? – звучи твърде дразнещо, затова

Елизабет пита:

– Ти нали живееше в Изток?

– Ще се изнасям.

– О! – възкликва Елизабет. – Не знаех.

– Че откъде да знаеш!

– Ами… не знам.

– Дори аз не знам.

– Права си, нямаше откъде да знам.

Дъждът се усилва.

– Ще се намокрим – подхвърля Елизабет.

Дъщеря ѝ понечва да яхне велосипеда. Обещава:

– Ще се чуем, става ли?

– Малкото ми чудовище… – въздъхва Елизабет. Мъжът ѝ наричаше дъщеря им така. И все още го прави. От неговата уста звучи закачливо. Дъщеря ѝ я зяпва учудена. После устните ѝ се раздвижват. Тръгвай, казват те без звук. Дъщерята не е имала намерение майка ѝ да я чуе и Елизабет мълчаливо ѝ благодари. Стомахът я боли, но иначе не е чула нищо. Късата коса на дъщеря ѝ се е слегнала от дъжда. Елизабет си представя хавлиена кърпа, иска ѝ се да подсуши дъщеря си, но дъщеря ѝ отвръща очи от нея и поставя крак върху педала.

Време е Елизабет да каже: Имам новина. Успява. Дъщеря ѝ я поглежда пак.

– Каква?

– Извинявай. Не я поднасям както трябва. Не е добра. – Каква е?

– Но не искам да се тревожиш прекалено… – Тя бавно повдига найлоновата торбичка от аптеката. Изпъва я с две ръце пред гърдите си, за да се види логото. – Сигурно се чудиш защо не съм на работа, нали?

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.