„Кръстникът“ възкръсва в ново луксозно издание с твърди корици

През 1969 г. една книга завинаги променя изкуството. Емблематичният роман „Кръстникът” от американския писател c италиански произход Марио Пузо бележи началото на нова ера в популярната култура и се превръща в една от най-четените следвоенни американски книги, продадена в над 21 млн. тираж в цял свят.

51 години по-късно историята на Вито Корлеоне оживява в достойно луксозно издание с твърди корици (изд. „Сиела”, превод: Елена Юрукова) и с художественото оформление на Дамян Дамянов. Чрез историята на „Кръстникът” автентично се разгръща завладяващ разказ за пътя на едно момче от бедно сицилианско селце до върховете на сенчестия бизнес в самото сърце на Америка.

В света, който Пузо съумява да изгради, злото никога не е било по-привлекателно. От смазания с кръв механизъм на организираната престъпност, през грехопадението и покварата на властимащите до войната с безскрупулни врагове и политически машинации – в тези 552 страници властва друга митология със собствени правила. Митология, която напуска границите на художествената измислица и която и до днес диктува правилата на съвременното литературно и филмово изкуство.

„Кръстникът” е притча, вдъхновена от реалността, която се превръща в непреходен символ на сблъсъка между покварата и честта, смирението и властолюбието, грехопадението и изкуплението.

Марио Пузо  е роден през 1920 г. в семейство емигранти от Сицилия, живеещи в Ню Йорк. По време на Втората световна война служи в Азия и Германия. Най-популярният му роман „Кръстникът” е екранизиран в трилогия, режисирана от Франсис Форд Копола. Трите филма получават общо 9 награди „Оскар” и още 20 номинации.

По-долу четете откъс от „Кръстникът” от Марио Пузо

Първа глава

Америго Бонасера седеше в зала №3 на нюйоркския съд за наказателни дела и очакваше да получи справедливост; да възтържествува възмездието над мъжете, които толкова жестоко бяха осакатили дъщеря му и се бяха опитали да я обезчестят.

Съдията – човек с груби, предизвикващи страх черти – нави ръкавите на черната си мантия, сякаш се канеше физически да накаже двамата младежи, които стояха пред него. Лицето му беше замръзнало във величествено презрение. Но във всичко имаше някакъв фалш, който Америго Бонасера предусещаше, но не можеше да осъзнае.

– Държали сте се като най-отвратителни изроди – рязко започна съдията.

Тъй, тъй, мислеше си Америго Бонасера. Животни. Животни. Двамата младежи с лъскави, късо подстригани коси, чиито гладки и чисти лица изразяваха смирено разкаяние, наведоха чинно глави.

Съдията продължи:

– Държали сте се като диви зверове в джунглата, но имате късмет, че не сте упражнили сексуално насилие над бедното момиче, защото тогава щях да ви тикна зад решетките за двайсет години. – Той поспря за малко, очите му лукаво блеснаха изпод внушителните гъсти вежди към прежълтелия Америго Бонасера, а след това погледът му се сведе над купчината следствени доклади, оставени пред него. Той се намръщи, сви рамене, сякаш действаше против собствената си воля, и заговори отново: – И единствено заради младостта ви, чистите ви досиета и добрите ви семейства, а и защото законът в своето величие не търси отмъщение, аз ви осъждам на три години затвор. Присъдата е условна.

Само четиресетте години служба в погребалното бюро помогнаха на Америго Бонасера да скрие обезсърчението и омразата, които го завладяха. Неговата красива млада дъщеря беше още в болницата със счупена и хваната със скоба челюст – нима сега тези животни щяха да излязат на свобода? Всичко беше фарс. Той гледаше щастливите родители, които се струпаха около скъпите си синчета. Да, сега те всички бяха щастливи, сега всички се усмихваха.

Черна горчива жлъч се надигна в гърлото на Бонасера и преля през здраво стиснатите му зъби. Той извади своята бяла ленена носна кърпа и я притисна към устните си. Още стоеше така, когато двамата младежи минаха покрай него по пътеката, свободни и самоуверени, невъзмутими и усмихнати, без дори да го погледнат. Той не им каза нито дума, стоеше, притиснал чистата ленена кърпа към устата си.

Подминаха го и родителите на животните – двама мъже с жените си, на негова възраст, чието облекло обаче беше по-американско от неговото. Те го погледнаха, по лицата им беше изписан срам, но в очите им имаше странно тържествуващо предизвикателство.

Загубил контрол, Бонасера се наклони към пътеката и извика с предразнял глас:

– И вие ще плачете така, както плаках аз. Ще ви разплача, както вашите деца ме разплакаха. – Ленената кърпичка сега беше на очите му. Адвокатите на обвиняемите вървяха последни и избутаха клиентите си напред в сплотена малка група, заедно с двамата младежи, които се бяха повърнали назад по пътеката, сякаш да защитят родителите си. Грамаден съдебен пристав се придвижи бързо да препречи изхода на реда, на който седеше Бонасера, но това беше излишно.

През всичките години, прекарани в Америка, Америго Бонасера се бе доверявал на закона и реда. Така бе преуспял. Сега, въпреки че мозъкът му пламтеше от омраза и в главата му се блъскаше страшната мисъл да купи револвер и да убие двамата младежи, Бонасера се обърна към съпругата си, която още нищо не разбираше, и каза:

– Те се подиграха с нас. – Той млъкна и тогава, без вече да се страхува какво ще му коства това, заяви: – За да получим справедливост, трябва на колене да се молим на дон Корлеоне.

 

В един луксозно обзаведен хотел в Лос Анджелис Джони Фонтейн се бе напил от ревност така, както всеки обикновен съпруг. Проснат върху червената кушетка, той пиеше скоч направо от бутилката и после, за да оправи вкуса си, топеше устни в кристална кофичка с вода и бучки лед. Беше четири часът сутринта и в пияната му глава се въртеше желанието да убие безпътната си съпруга, когато тя се върне вкъщи. Ако въобще някога се върнеше. Беше вече много късно да звъни на първата си съпруга да пита за децата, а и чувстваше неудобство да се обади на когото и да е от приятелите си, сега, когато кариерата му рухваше. Навремето щяха да бъдат очаровани и поласкани, че ги търси в четири часа сутринта, но сега това им досаждаше. Той дори се усмихна, като си спомни, че вълненията на Джони Фонтейн по пътя към върха бяха запленявали някои от най-големите кинозвезди в Америка.

Докато гълташе жадно скоч от бутилката, той най-после чу ключа на жена си в ключалката, но продължи да пие, докато тя влезе в стаята и застана пред него. За него тя беше божествено красива, с лице на ангел и одухотворени теменужени очи, с толкова крехка и все пак идеално сложена фигура. На екрана красотата ѝ се открояваше още по-силно и се одухотворяваше. Стотици хиляди мъже от целия свят бяха влюбени в образа на Марго Аштън и плащаха, за да го видят на екрана.

– Къде, по дяволите, беше? – запита Джони Фонтейн.

– По мъже – каза тя.

Зле беше преценила колко е пиян. Той прескочи масичката за сервиране и я сграбчи за гърлото. Но като се намери така близо до това чародейно лице, до тези прелестни теменужени очи, гневът му се стопи и той се почувства безпомощен. Тя сгреши, че се усмихна подигравателно, но като видя как юмрукът му се свива, изкрещя:

– Джони, не по лицето, снимам филм.

Смееше се. Той я удари с юмрук в стомаха и тя падна на пода. Строполи се върху нея. Усещаше благоуханния и дъх и докато тя се мъчеше да си поеме въздух, я удряше по ръцете и по гладките като коприна загорели бедра. Биеше я така, както някога, като малък хулиган, биеше по-малките сополанковци в нюйоркския Хелс Китчън[1]. Болезнени силни удари, които не оставяха трайни недъзи като разклатени зъби или счупен нос. И все пак не я удряше достатъчно силно. Не можеше. А тя се кикотеше. Просната на пода, с брокатената си рокля, вдигната над бедрата, тя му се присмиваше и го дразнеше:

– Хайде, яхвай ме. Яхни ме, Джони, нали това всъщност искаш.

Джони Фонтейн стана. Той мразеше жената на пода, но красотата ѝ беше като магически щит. Марго се претърколи настрани и с един грациозен скок се изправи на крака с лице към него. Заподскача в подражание на детински танц, като си повтаряше: „Джони, мене хич не ме боли. Джони, мене хич не ме боли“. После почти тъжно и с тържествено красиво изражение на лицето каза:

– Ах, ти, жалко глупаво копеле, биеш ме като дете. Ех, Джони, винаги ще си останеш един ужасно романтичен италианец, ти дори се любиш като дете. Още си мислиш, че сексът е като онези скучни песни, които пееше. – Поклати глава и добави: – Горкият Джони. Довиждане, Джони.

Тя отиде в спалнята и той я чу как завъртя ключа в ключалката.

Джони седеше на пода, закрил лице с ръцете си. Обхвана го противно унизително отчаяние. И тогава упоритостта, присъща на децата от улицата, помогнала му да оцелее в джунглата на Холивуд, го накара да вдигне телефона и да поръча кола, която да го закара до летището. Имаше само един човек, който можеше да го спаси. Джони щеше да се върне в Ню Йорк. Щеше да се върне при единствения човек, притежаващ власт и мъдрост, от които той се нуждаеше, и любов, в която още вярваше. Това бе кръстникът му Корлеоне.

 

[1] Италиански квартал на Ню Йорк. – Б. пр.

 

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.