Иван Кръстев пита „Утре ли е вече?“

Кризата COVID-19 е най-големият социален експеримент, който ще се случи в нашия живот. В „Утре ли е вече?“ (изд. „Обсидиан“) политологът Иван Кръстев отговаря на въпроса как пандемията променя Европа.

В нея той изтъква защо кризата, предизвикана от коронавируса, се различава фундаментално от всяка друга, която е преживявал светът през последните 30 години. Анализирайки безпрецедентната ситуация, известният политолог съзира в нея седем парадокса, които – също парадоксално! – са едновременно тревожни и обнадеждаващи.

Прочетете откъс от книгата по-долу:

Къде е вкъщи?

Повечето от нас не са преживявали война, военен преврат или полицейски час, но инстинктивно знаем, че в момент на крайна опасност импулсът на гражданите е да се съгласят със затварянето на държавните граници. Прибягвайки до такава мярка, политиците заявяват готовността си да поемат отговорност за случващото се в собствените им държави. Както хората търсят убежище в родината си, така търсят убежище и в родния си език. Психолозите доказват, че човек често преминава на родния си език, когато се чувства най-застрашен. От многобройните съветски филми за Втората световна война, които съм гледал в детството си, знам, че един от най-опасните моменти за съветските жени разузнавачи в нацистка Германия е раждането на дете, защото тогава те крещят от болка на родния си руски език.

Посланието „остани си вкъщи“ накара хората да определят къде е техният дом не само в прагматично отношение – като най-доброто място за живот и работа, – но и в екзистенциален смисъл. Домът е мястото, където най-много искаме да бъдем по време на сериозна опасност. Изненадах се, когато нашето семейство взе решение да се върнем в България, щом осъзнахме, че ни предстои продължителен период на социално дистанциране. Решението ни съвсем не беше рационално: живеем и работим във Виена вече десет години и обичаме този град, австрийската система на обществено здравеопазване е далеч по-надеждна от българската и имаме приятели, на които можем да разчитаме в кризисна ситуация. В България обаче ни върна усещането, че трябва „да си бъдем вкъщи“, а за мен и съпругата ми вкъщи означава в България. В този труден момент искахме да бъдем по-близо до хората и местата, които познаваме цял живот. И не само ние: 200 000 българи, които живеят извън страната, постъпиха по същия начин.

Затварянето на границите не е само исторически инстинкт, то е най-естественото средство за борба с епидемиите. Това е начинът, по който държавите практикуват „социално дистанциране“. През 1710 година Йозеф I, император на Свещената римска империя, решава да възпре разпространението на болест от Балканите, като създава санитарен кордон по южната граница на Хабсбургската империя с Османската империя. Действията му са като цяло успешни, макар и да не спасяват собствения му живот – той умира от едра шарка през 1711 година. Въпреки това ограниченията за придвижване в империята остават в сила до средата на деветнайсети век.

В средата на осемнайсети век около две хиляди укрепени наблюдателни кули са се издигали през километър, подсилени от деветнайсет гранични пункта със съоръжения, където са регистрирали, подслонявали и изолирали за минимум двайсет и един дни всеки влязъл в страната, преди да му дадат паспорт за територията на империята. Кварталите се дезинфекцирали ежедневно със сяра или оцет, а търговските стоки се степенували според вероятността да пренасят бацили. Хабсбургските агенти на османска територия донасяли разузнавателни сведения, които давали възможност на служителите да регулират периодите на карантина и дори временно да я прекратяват. Правилата се налагали строго. Един английски наблюдател отбелязва: „Ако се осмелиш да нарушиш закона за карантината, ще те осъдят с военна бързина, съдът ще изкрещи в лицето ти присъда от трибунал на петдесетина метра от теб… а след това ще се окажеш надлежно разстрелян и небрежно погребан“.

В дните на европейската криза с бежанците през 2015 година национализмът беше под маската на културна война. Нагласата беше „ние“ срещу „тях“, а тонът стана агресивен и изключващ. Националистите разтревожено твърдяха, че чужденците застрашават националната им култура. Българите, които живеят извън България, бяха част от това „ние“, а малцинствата в страната – много от които са тук от векове – бяха третирани като чужденци.

COVID-19 замени този културен национализъм с национализъм, ориентиран към общественото здраве и с преобърната ксенофобия – териториална по своята природа и по-инклузивна. Чужденецът вече не е човек, който не е роден тук, а онзи, който не е тук сега – значение има по-скоро местожителството, отколкото паспортът.

Португалия е чудесен пример в това отношение. В деня, в който португалското правителство затвори страната, то оповести, че всички чужденци, подали молби за гражданство, ще бъдат смятани за постоянни жители на страната поне до 1 юли.

По време на бежанската криза общественият дебат в редица държави беше предизвикан от хората, които още не са дошли, но може да дойдат. В сегашната криза значение имат само мигрантите, които вече са в страната.

В книгата си „Веднъж вече в граници“ историкът от Харвард Чарлс С. Майер твърди, че територията е социо-политическа категория, която позволява хората да бъдат управлявани и им дава самоличност, различна от тази, която е определена от произхода им. Той пише:

Ето защо територията е място за вземане на решения. Тя установява границите на действие на законодателството и колективните решения. В същото време територията формира силни колективни лоялности. … В епохата на глобализма територията изгубва част от важността си като „място на решението“.

Много от нас са се преместили да работят и да живеят извън нашата територия, но въпреки това тя е запазила привлекателността си като извор на идентичност. Национализмът „остани си вкъщи“, предизвикан от COVID-19, преутвърди политическото значение на територията.

Както твърдя в книгата си „След Европа“, истерията срещу чужденците, белязала реакцията на кризата от 2015 година в Централна Европа, се корени в травмата от емиграцията: много млади източноевропейци заминаха да живеят и работят на Запад след края на Студената война. Опасенията от обезлюдяване и усещането за изоставеност са очевидни и в настоящата криза. Коронавирусът направи масовото изселване на медицински специалисти от Централна и Източна Европа болезнено видимо. Неслучайно България е страната с най-малко медицински сестри в Европа на глава от населението, а почти половината лекари и медицински сестри в държави като България са над петдесетгодишни.

Но ако българите, румънците и поляците копнееха съгражданите им да се завърнат по време на бежанската криза, в мрачните дни на COVID-19 надеждата стана различна: да се върнат едва след като вирусът бъде победен. Съгражданите, завръщащи се от заразени места, не бяха добре дошли като всеки друг чужденец, а правителствата ясно дадоха да се разбере, че по време на пандемията те ще поемат отговорност само за гражданите, които са решили да останат зад стените на града. Българските граждани, които по някаква причина бяха предпочели да останат извън страната, вече не бяха отговорност на своето правителство.

В този смисъл ранните етапи на кризата с коронавируса бяха белязани не от критика към чужденците от страна на „местните“, а от гнева на жителите в провинцията поради нашествието на хората с втори дом. Медиите редовно съобщаваха как богатите граждани масово напускат епицентровете на кризата и се отправят към другата си къща, където близостта до морския бряг или планината ще смекчи неудобството от ограниченията, а приличната интернет връзка ще им позволи да работят от разстояние. Появата им обаче предизвика гнева на местните жители. Те се страхуваха, че новопристигналите ще разпространят вируса в области с по-малко болници, неспособни да издържат при наплив от болни сред тяхното по-възрастно население с ограничени средства и изложено на риск.

Франция със своите 3,4 милиона души, притежаващи втори дом, е ярък пример за държава, където решението на заможната средна класа да избяга от големите градове бе възприето като поредното доказателство за арогантността и себичността на хората с пари.

Иронията е, че притежанието на втора къща в Европа е наследство от чумата. По време на първите няколко вълни на Черната смърт през четиринайсети век много жители на градовете в ренесансова Италия започват да купуват имения в провинцията отчасти за да си осигурят надеждно снабдяване с храна по време на криза. Те прекарват все повече време там, особено през летните месеци, когато чумата е в най-тежката си фаза, и сред богатите семейства става популярно да живеят по вилите си. При сегашната пандемия вторият имот отново се превърна в сигурен пристан и този път местните жители пак не са никак доволни.

Засилването на предизвикания от пандемията национализъм допринесе съществено за завръщането на националната държава. След фалитите на „Леман Брадърс“ и „Беър Стърнс“ много наблюдатели смятаха, че недоверието към финансовите пазари неизбежно ще засили вярата в правителството. Това очакване стъпваше на историческия опит: през 1929 година, след началото на Голямата депресия, хората са искали силна правителствена намеса, която да компенсира сривовете на пазара. През 70-те години се случва обратното: хората се разочароват от ефикасността на правителствената намеса в икономиката и обществата възлагат надеждите си за по-добър живот на динамизма на пазарната икономика. Парадоксът на Голямата рецесия от 2008 – 2009 година е, че недоверието в пазара не доведе до натиск за по-голяма държавна намеса. Въпреки исканията на активистите от движението „Окупирай“ по цял свят политиката и обществото да бъдат преосмислени тази отговорност не беше възложена на правителствата.

Европейският идеологически опит с икономическата рецесия ни припомня една история от прочутия сборник на Джовани Бокачо „Декамерон“. Джаното ди Чивини започва да увещава приятеля си Авраам, парижки евреин, да приеме Христовата вяра, за да спаси душата си. Един ден Авраам заминава за Рим и обещава на Джаното, че ще вземе окончателно решение дали иска да се покръсти, когато види висшите духовници. Наясно с покварата на католическите свещеници, Джаното губи надежда, че приятелят му ще стане християнин. След завръщането си обаче Авраам наистина приема християнството, защото е стигнал до извода, че щом тази религия продължава да печели влияние и слава въпреки покварата на църковната йерархия, то най-вероятно е истинското Слово Божие.

Нещо подобно сякаш се случва с неолиберализма след световната финансова криза от 2008 – 2009 година. Много европейци решиха, че щом неолиберализмът по някакъв начин остана невредим след икономическата катастрофа, която предизвика, то той има магическа сила. Само десетилетие по-късно COVID-19 принуди хората да преоценят ролята на държавата в своя живот. В резултат на пандемията се оказа, че те разчитат на държавата да организира колективната им отбрана в ситуация на глобална криза. По силата на интересен обрат ефективността на правителствата сега се измерва не със способността им да не пречат на пазара, а със способността им да променят всекидневното поведение на хората. В контекста на тази криза бездействието е най-видимото действие. Хората демонстрират склонност да толерират значително ограничаване на своите права, но не са склонни да търпят правителства, които не са готови да предприемат действия.

При възприемането на пандемията от COVID-19 като сходна на бежанската криза в Европа остават незабелязани два аспекта на днешната криза. Първият е, че макар политиката на социално дистанциране да дава изключителна власт на националните правителства, тя също така засилва присъствието на местните власти и регионалните идентичности. Вторият е, че затварянето на европейските граници сигурно ще открои ограниченията на национализма. Във време, когато икономическата тревожност започва да доминира публичния дебат, европейците вероятно осъзнават, че за разлика от деветнайсети век днес национализмът е икономически несъстоятелен. Съединените щати и Китай може и да хранят илюзията за самодостатъчност на своите икономики, а Европейският съюз може и да извлича полза от предпазливата „деглобализация“, но малките европейски национални държави нямат шанс сами. Европейците скоро ще проумеят, че единствената защита, с която разполагат, е онзи вид протекционизъм, който им осигурява връзка с останалата част от континента.

1 Коментар

  1. Докато не се продаде на последните избори,може би имаше някакъв авторитет.Но сега вече е късно за китка…

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.