Филип Аврамов: Театърът последен ще излезе от извънредното положение

Даниел Димитров, БТА

Филип Аврамов е от актьорите, които стрелят направо, без заобикаляне, помпозност или маски. Думите му винаги звучат искрено и зареждащо – дори когато тонът му е песимистичен или с неизбежната за този съвременен рицар лека меланхолия, разпиляна в огромно сърце. А това сърце е способно да трепне и от лекия бриз на романтиката, и от бурята на любовта, но и на неправдата, и от соления вкус на болката, и от стъписващия удар на безразличието.

Сега, когато светът уж се оживява, Аврамов е в разгара на градеж, който съвсем немногозначително нарича и дом „Аврамов“, и арт пазар, но всъщност името няма значение. Защото в същността на тази мечта е вярата, че изкуството се прави от хора, които са заедно, които се пресичат, без да кръстосват шпаги, отдадени на театъра, музиката, литературата и изобразителното изкуство, далеч от егоизма, с чеховски патос и шекспирова емоция.
А Филип Аврамов, с усмивка и откритост, продължава да бъде строителят на съвременната визия на българския творец и на жизнено необходимия синтез между предприемчивост и артистизъм. И така, думите му, събрани в изречения с отворен край и много поводи за размисъл, полагат основите не просто на един „дом“, а на нов усет и нова етика в присъствието на артиста сред хората.

Пред БТА Филип Аврамов разказва за „София моно“ и спектакъла „Аз обичам, ти обичаш, тя обича“, който е част от програмата на десетото юбилейно издание на фестивала, за проекта дом Аврамов, за подкрепата и съмишлениците, за романтиката и любовта, за ефекта от извънредната ситуация, за доброволческата инициатива да носи храна на възрастни хора, за спомените от първата роля през 1997 г., за телевизията и за огорченията през годините.

По-долу четет цялото интервю:

– На „София моно“ играете в „Аз обичам, ти обичаш, тя обича“ спектакъл на Теди Москов, вдъхновен от филма на Еторе Скола „Обичахме се толкова много“. С какво Ви спечели образа на лудия киноман Филипо Филмини?

Оказах се в малко ощетена роля, защото навремето това е било война, нещо като агитки на „Левски“ и ЦСКА. Единият отбор е поддържал Еторе Скола, а другият отбор – друг режисьор. Този ренесанс в италианското кино е било нещо зашеметяващо. Хората са били привърженици на режисьори – нещо, което сега не може да се случи. И затова моят образ е малко неразбираем, но все пак, човек, задълбал се в тези неща, няма нужда от допълнителна подкрепа, за да бъде такъв какъвто иска да е. А моят персонаж е малко идиотичен. И то не заради друго, а защото обича киното. И не просто го обича, а направо го обожава. В този смисъл, другите персонажи са по-благосклонни… Но каквото и да си говорим, това е едно от най-добрите представления на Теди Москов.

– Да очакваме ли Ваш моноспектакъл скоро, и защо не с рок музика във Ваше изпълнение?

Надявам се скоро и това да стане – когато отворя едно ново културно място, което ще се казва дом „Аврамов“ и се надявам до 22 август да е готов. Проектът се казва „Надежда 2“, защото не ни останаха много надежди… Там ще се изявяват артисти, музиканти, писатели, художници. Мисля да направя един арт пазар в къщата, която строя. Ще разкажа за моите деди, за моите родственици, за това откъде идвам… А за това накъде съм тръгнал няма да мога да разкажа все още. Като стигна, ще Ви кажа… (Смее се – бел. а.)

– Имате ли съмишленици за този проект, или пък партьори?

Засега се справям сам. Отправих искане към общината, обещаха да помогнат, но не знам с какво. Искам да отворя пространството колкото се може по-бързо…

– Говорите за материална подкрепа, а чисто духовна, съпричастна подкрепа – от приятели и колеги, има ли?

До голяма степен, става дума не само за материална подкрепа, но и за духовна. Защото част от моите колеги помогнаха с труд. Получих помощ от неподозирани хора, което е …. (Замисля се – бел.а.) Това е положението.

– Романтиката важна ли е за Вас?

Важна е, но не само тя, а любовта най-вече. Романтиката е началното ниво на любовта. Няма как без нея, но дойде ли любовта, вече се появяват и някои други проблеми (Смее се – бел. а.). Особено когато делиш една жена с двамата си най-добри приятели (Аврамов има предвид историята в „Аз обичам, ти обичаш, тя обича“ – бел.а.)

– Как се чувства душата на артиста след този неколкомесечен затвор?

През цялото време бях зает с моя проект, така че времето за мен мина в разни мисли, които бяха почти невъзможни.. Така или иначе, използвах времето рационално, а когато хората дойдат, след 22 август, ще кажат как съм се справил.
Не мога да кажа, че през цялото време съм бил оптимистично настроен. Защото ме удариха много лошо. Къщата вече трябваше да е готова… Но не трябва да се съжалява нищо.

– Това означава ли, че си извадихте някакви поуки?

Да, но в моята професия поуката не е да я отделиш, а така да си направиш нещата, че хората да си вземат поука, а не да им я казваш. Защото поуката в моята професия означава, че си много слаб актьор. Поуката идва накрая – ако изпитате катарзис, дай Боже, ако пиесата е сериозна, тогава вече няма нужда и от поука. Поуките са предимно за децата, в приказките, където накрая им казваш: „И, така, мили деца, поуката е…“ (Смее се – бел.а.)

– По време на извънредното положение бяхте сред доброволците, които носят храна на възрастни хора. Как се чувствахте – тъжен, полезен, състрадателен?

Доброволческата мисия беше повече от нужна, защото това време изискваше такива ходове. И това ти дава чувство за полезност, защото се разбра, че без нас може. Колкото и да твърдят, че не може, някак си могат и да ни съкратят – във всеки един момент. Ние, всъщност, приключихме една седмица преди да се въведе извънредното положение и може би последни ще излезем от него. Ако въобще излезем тази година. Има много ако-та. Отсега ни подготвят за септември-октомври, но ако това стане, не знам в какво разположение на духа ще съм. Може би пак ще отида като доброволец – това е положението.

– Какво си спомняте от първата си роля през 1997 г. в спектакъла „Шапката на клоуна“, в театър „Сълза и смях“?

Спомням си едно огорчение, което настъпи в мен. И разбрах, че нещата не са свързани само с изкуство… Защото ние работихме дълго време, а се оказа, че кавга между един настоящ и един бъдещ директор провали цял спектакъл. И той не се игра повече от четири-пет пъти. Тогава си дадох сметка, че не всичко е изкуство и хората не се движат само по такива убеждения. Но горчивият опит е някакъв опит… Но никой не е по-висок и от най-глупавата пиеса.

– Това огорчение, за което говорите, връщало ли се е отново през годините, или повече са били хубавите моменти?

Връща се при всяка една несправедливост, която се случва и за която е ясно, че е несправедливост. И огорчението няма как да се скрие, то е част от живота, няма как да го избегнеш. Но някои са наистина много горчиви, много… И не могат да бъдат забравени.

– Липсва ли Ви телевизията, но не със сериалите, а с шоу като „Царете на комедията“, например?

Засега предпочитам да правя кино, защото телевизията предполага една бърза известност. Но там всичко приключва с края на проекта. Оттам нататък, тичаш, ставаш някакъв творец, който може да прави това, това, това и това. Мога да правя и кино, и телевизия, и радио, и пиеси, и каквото дадат. Не се ограничавам в стил или жанр.

– Как трябва да забавлява телевизията?

Телевизията се оказа доста ненужно зло, но затова пък хората доста я гледат. Не знам как трябва да забавлява… (Замисля се – бел.а.) Време е да се появят някакви образователни програми – за дечицата. Те трябва да знаят какво трябва да се прави в природа и какво не бива да се прави. Защото никой не ги учи на това. Бих въвел едни предмет как да се отнасяме с хората и как да се отнасяме към природата. Когато аз отида в природата, я напускам така, сякаш никога не съм бил там. И това е единственият изход за нас, хората. Няма да Ви разправям какво съм виждал в природата, оставено от хора, какви неща! И на всичкото отгоре, аз съм изхвърлял тези неща, защото няма кой. А това е свинщина и състояние на духа, което говори само едно – след мен и потоп…

– Казвате, че любовта и здравата храна са Вашия лек за спокойствие. Каква обаче трябва да е любовта и каква – храната?

Любовта трябва да е велика, храната трябва да е великолепна. Нищо друго не би ме впечатлило. Защото, каквото и да си говорим, с годините човек опитва все по-малко, а винаги трябва да има място за изненади.

1 Коментар

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.