Жан д’Ормесон е обвиняем и съдник в мемоара „Този мой живот си беше хубав“

Новото заглавие на издателство “Парадокс” е мемоарната книга „Този мой живот си беше хубав“ от Жан д’Ормесон. В сбит, налудничав и завладяващ диалог авторът проследява забележителните моменти от своя живот, започнал между края на Първата световна война и Голямата депресия.

Притиснат от своя строг и милосърден, на моменти безпощадно ироничен свръх-аз в ролята на прокурора, Д’Ормесон се потапя в миналото си и със спомени и размисли обрисува възхитителна, еклектична картина на своето битие. В шеметния танц на събития и образи пристъпват Колбер, Фуке, Босюе, Расин, Франсоа Митеран, Реймон Арон, Пол Моранд и Луи Арагон, чийто стих Жан д’О избира за заглавие на своята лебедова песен.
 
С ироничен, закачлив и изпълнен с въображение стил Д’Ормесон се разкрива пред читателя чрез автентичния и страстен разказ за живота си. Равносметка, в която спомените, разкаянието и мечтите, никога неосъществени от великия писател, са изказани без носталгия или патетизъм, за да оформят всестранния портрет на един век и на целия френски народ.
 
„Този мой живот си беше хубав“ не е просто още един мемоар, а проекция на вътрешния дискурс на автора със своя свръх-аз, разигран в типичния за творчеството на Д’Ормесон стил – с малко тъга и меланхолия и непоколебима вяра в човешкото и доброто.
 

Жан Брюно Владимир Франсоа дьо Пол Льофевр д’Ормесон или наричан още Жан д’О (1925-2017) е френски писател, журналист, философ и актьор, член на Френската академия. Роден от сродяването на две стари благороднически фамилии, той прекарва детството си между семейния замък на майка си и Мюнхен, Букурещ и Рио де Жанейро, където баща му, Андре Льофевр, маркиз на Ормесон, е дипломат и „пълномощен министър“. Младият аристократ завършва Екол нормал и е гласен за дипломат или политик, но литературата и философията се превръщат в негова страст, източник на вдъхновение и в крайна сметка призвание. Връзката му с политиката не е напълно прекъсната и от 1950 г. е главен секретар на Международния съвет по философия и хуманитарни науки към ЮНЕСКО, а от септември 1992 г. е и негов председател. Между 1974 г. – 1977 г. е генерален директор на в. „Фигаро“, където в продължение на години е постоянен колумнист. Следвайки стъпките на чичо си, Владимир Льофевр д’Ормесон, през 1973 г. той е „обезсмъртен“ като член на Френската академия.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.