За първи път в България: Дебютът на Дино Будзати „Бàрнабо от планината”

Корицата на книгата е дело на Кирил Златков

Романът проследява историята на горски стражар, изправен пред житейски избор

 

„Бàрнабо от планината“ – първият роман на големия италиански писател Дино Будзати, неиздаван досега у нас, вече е факт и на български език. Писан преди 87 години, когато бъдещият велик автор е само на 22, той отгръща страниците към голямата тема и любов на Будзати – планината. Сюжетът и героите на романа се оглеждат в зъберите на Доломитите, бродят по тайни пътечки и превеждат читателя през света на Барнабо – млад горски стражар с безметежен живот между величествените върхове. Един ден обаче той се оказва пред избор, който не е готов да направи.

Преводът на романа е на Нева Мичева, изтъкната познавачка на творчеството на Дино Будзати, натрупала опит от превода на стотици негови страници – „Шейсет разказа”, „Коломбър”, „Тайната на Старата гора”, „Чутовното нашествие на мечките в Сицилия”. Тя посяга към историята на Барнабо по покана на издателство „Лист”, в чийто каталог влизат най-популярните творби на Будзати – „Татарската пустиня”, „Големият портрет”, както и детската „Тайната на Старата гора”.

„Когато за първи път прочетох „Барнабо“, книгата ми се стори мълчалива и трагична. С това впечатление започнах да я превеждам. Записах си неща от сорта на: „Барнабо“ е историята на един вътрешен прелом, в която има много повече форми на релефа, отколкото душевни състояния“; или „героят поддържа собствена легенда за света и периодично установява, че тя не значи нищо за другите… което не му пречи да продължава да я живее с най-висша сериозност“. Чак след третия прочит осъзнах: книгата е за една състояла се среща – тази на човека със самия себе си – и завършва с мир и конкретно назовано щастие. Върнах се в началото и прередактирах цялото – вече с мисията да не пропускам наличното щастие в този високопланински преход между трагичната и щастливата самота.”, отбелязва в своя послеслов към книгата преводачката. 

От 1933 г. насам романът е приеман радушно от няколко поколения читатели, а през 1994 г. режисьорът Марио Брента снима по него едноименния си филм „Барнабо от планината”.

САМО ФАКТИ

Журналист, писател, поет, драматург, либретист, сценограф, художник и графичен дизайнер – Дино Будзати не е човек само с едно призвание. Роден през 1906 г., той живее бурно и умира тихо през 1972-ра. Опознава ужасите на Втората световна война, но описва не само онова, което се случва на бойното поле, а и живота на моряците от военния флот, страховете и мечтите им.

Световна слава му носи романът „Татарската пустиня”, сред произведенията му са сборниците „Шейсет разказа”, „Коломбър”, „Трудни нощи”.

Дино се ражда във вилата на семейство Будзати в Белуно в подножието на Доломитите през 1906 година. Живее с родителите и братята си в Милано и прекарва ваканциите си в планинската вила. Затова и бъдещият писател обиква Алпите за цял живот. Майка му произхожда от патрицианско семейство със седем върховни магистрати. Баща му, професор по международно право в престижен университет в Павия, е от старо белунеско семейство. Той умира от рак на панкреаса, когато Дино Будзати е на четиринадесет години. 

През 1924 г. Дино се записва в Юридическия факултет на Милано, тъй като братята му избират различни професии от бащината, а се очаква, че все някой трябва да продължи традицията. Още преди дипломирането обаче, той започва работа в „Кориере дела сера” и повече не се връща към правото. Будзати издава пет романа, девет сборника с разкази и поезия и много театрални и радио пиеси. Има четири либрета за опери. Негови картини и рисунки са включвани в много изложби. 

На 8 декември 1971 г. Будзати напуска дома си, за да отиде в болницата. С диагнозата и изхода е наясно още когато баща му умира от рак – Дино е убеден, че и той ще си отиде от същата болест. Затова в този зимен ден прави последна обиколка на стаите, а в кабинета си взима лист хартия и молив и скицира празното си кресло.

Писателят не е религиозен и дори на смъртния си одър не иска да се види със свещеник. Край него бдят само медицинска сестра и монахиня, която го запомня като тих, непретенциозен пациент, който нито веднъж не ги повиква да облекчат страданията му.

Към края Будзати казва на монахинята: „Имате късмет, защото имате вярата си”, а тя му отвръща: „Вие имате стремежа, а това е началото на вярата.” И тогава, в началото на 1972 година, идва смъртта, за която той пише цял живот. 

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.