Над 200 уникални фотографии на „Планините на България” в луксозното издание от Иван Панкев

Пътешественикът и фотограф представи своите приключения при изкачванията на родните първенци на 30 септември

Без значение кой сезон е настъпил, сякаш винаги е подходящо време човек да оправи поглед към планините.

На пазара вече може да откриете красивото издание на „Планините на България” от пътешественика Иван Панкев, съчетаващо в себе си над 200 уникални фотографии, както и 54 пътеписа, включващи приключенията на автора по време на изкачванията му на техните първенци, както и някои емблематични им върхове.

В книгата ще откриете неподозирани местности, скрили се между склоновете на Стара планина и Родопите, ще видите България, погледната от най-високите върхове на Рила, Пирин и Средна гора и ще научите повече за планини, чиито имена може дори да не сте чували. 

На премиерата на „Планините на България”, провела се на 30 септември в бар SODA, фотографът разказа малко повече около работата по изданието, обхванало 2 месеца, 2 години или 20 години от живота му. 

Пред пътешественика и журналист Николай Н. Нинов („Намерени от чудесата” и „Повторени сънища” и „Времето гледа с десет очи”) той призна, че първоначалният снимков материал, с който е разполагал, е включвал над 100 000 фотографии и е било изключително трудно да подбере окончателните над 200.

Николай Н. Нинов

Ултрамаратонецът Ивайло Атанасов, който е автор и на предговора на изданието, изтъкна, че е отраснал между три планини, но сякаш хората около него не обръщали внимание на това богатство. Затова и намира за изключително важно начинанието на Иван, което има за цел да разкрие неповторимата дива красота на планината.

Иван Панкев и Ивайло Атанасов

Там, където небето и земята се срещат, Иван Панкев открива любовта – в планината той се запознава със своята съпруга и открива неподозирани страни на живота. Но в изданието на  „Планините на България” ще откриете и нещо много повече – магията на  един вълнуващ, непредвидим и почти мистичен свят. 

Из „Планините на България“ от Иван Панкев

Земенска планина е част от Милевско-Конявската планинска редица и е още една от множеството планини в област Краище.

Най-достъпната изходна точка е гр. Земен, откъдето до най-високата ѝ точка води рядко използвано асфалтово шосе. За съжаление, самият първенец вр. Тичак (1295 м) е забранен за посещение, защото на него има действаща военна база.

 

Отново съм във влака за Земен – през есента на 2017 г. сякаш съм абониран за него. Сутринта едва ли не съм се самопринудил да изляза от вкъщи. В началото на ноември над София тегне сива пелена от мъгла, смог и депресия, която се просмуква в мен с всяка глътка свеж столичен въздух, ухаещ на запалени камини и изгорени газове, и постепенно ме изпълва с апатия.

На гарата в Земен нещата не са кой знае колко по-различни. Поемам нагоре, като се стремя да избягвам асфалта, доколкото е възможно. Гледката на местната каменна кариера, разкъсала снагата на планината, въобще не помага за разсейването на налегналите ме тягостни чувства. Самото движение обаче разпръсква здрача вътре в мен и пейзажът вместо потискащ, вече ми се струва мистичен.

Това не ми пречи да мрънкам:

– Уф, гората е прегоряла и хубавите цветове са преминали. Закъснял съм!

Натъквам се на малка като кръпка група дъбове, които все още съхраняват слънцето в златистите си листа. И тази тяхна светлина осветява вътрешния ми мир и настроението ми съвсем се оправя.

Крача бодро с една мисъл в ума: „Корабът потъва не когато е във водата, а когато водата е вътре в него“. В пълен синхрон с нея мъглата се разнася и ме обливат меките лъчи на есенното слънце. Сред шубрака притичва сърна. Очертава се един съвсем нелош ден.

Понапуканото като крокодилска кожа шосе лъкатуши през гора с опадала шума, но аз въпреки това се опитвам да си открадна някой кадър с последните нюанси на есента. Финалният участък е открит и просторен. Оградата от бодлива тел с табели „Военен обект“ не ме огорчава.

Тръгнал съм със знанието, че няма да успея да измина оставащите 100 м.

За по-интересно на връщане се спускам към село Калотинци по преплитащи

се черни пътища. Решавам да посетя и праисторическото светилище Вранъ камък. Големият проблем с този род места е тяхното намиране. Обикновено информацията в интернет е доста схематична и този случай не прави изключение:

„намира се на източната страна на село Враня стена“. Много полезно, няма що! Въпросното село е съставено от 22 махали, разхвърляни из северния склон на Земенска

планина и южния склон на Рудина планина.

Прибягвам до нещо, което правя само при крайно отчаяние – искам информация от

местните. Опитът ми показва, че тя често е подвеждаща. 

Днес е щастливият ми ден! В този все по-обезлюдяващ се край си е цяло чудо

да намериш постоянно обитавана къща, а аз попадам директно на правилния човек. 88-годишният дядо Спас от половин приказка разбира какво търся и веднага ме упътва натам. Не ме пуска обаче да продължа толкова бързо – рядко има възможност да си поговори с някого, комшиите му живеят далече. Изчезва за миг в къщата си и излиза с кутия шоколадови бонбони и пакет бисквити. Почерпва ме и се впуска в дълъг разказ за местни легенди и партизански истории.

Разбира се, не пропуска и най-често задавания ми въпрос:

– Ама защо сам, бе, младеж? Намери поне един за компания! И вземи една тояжка!

На сбогуване се опитва да ми набута в ръцете оставащите лакомства:

– Да си имаш, път те чака!

Обикалям около Вранъ камък, търся, но описваните елементи на светилището като цяло ми убягват. За сметка на това съм там точно по залез, а високите скали са обърнати на запад. Трудно бих могъл да попадна на по-подходящо място за изпращането на този съвсем нелош ден.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.