Излезе биографията на вечния Трифон Иванов (откъс)

Дългоочакваната биография на големия Трифон Иванов вече е на книжния пазар.

„Трифон Иванов – Железния. Биография на една вечна легенда“ е написана от Георги Иванов, Кристиан Иванов и Добромир Добрев.

Ето какво пишат авторите за книгата:

В последните години от своя пъстър живот Трифон Иванов споделя в едно свое интервю: „Да напиша книга? О, не, не! Това съвсем не е в моя стил. Няма как да стане. Далеч съм много от подобна идея. Аз по същия начин прецених, че и за треньор не ставам и затова и не се опитвам да заемам подобна позиция. По-добре е човек, когато знае, че не го бива за нещо, да не се опитва напразно. Както знаете, аз не обичам и медийните изяви, да се появявам в различни вестници, списания и т.н. и да коментирам някакви неща. Просто не съм такъв…” Е, дано Трифон ни прости, че се заехме с нелеката задача да съберем неговата човешка и футболна история в тази книга. Задача, която в началото изглеждаше дори непосилна. А и едва ли някой може да обяви, че е напълно достоен да описва Железния защитник. Просто защото той е неописуем. Затова, ако ни гледа там отгоре, нека не бъде прекалено критичен към нас, авторите. Трифоне, работихме безкористно.

По-долу четете откъс от книгата:

1. КАК ТРИФОН „ОСВОБОДИ“ РУСИЯ

„Сборная“ се готви за футболна война с България

Националите на селекционера Борис Игнатиев са изолирани от света в базата Новогорск край Москва и тренират зверски за решителната световна квалификация срещу България.

Мачът в София е на 10 септември 1997 г. и се явява последен шанс на „Сборная“ да остане в играта за класиране на Мондиал`98 във Франция. Защото победа за „лъвовете“ гарантира на отбора, воден от капитана Трифон Иванов, участие на финалите.

Нашите са на първо място в групата с 15 точки преди домакинството на Русия, съперникът е втори с 14 точки. След мача на стадион „Васил Левски“ остава да се изиграе само една последна среща. България ще гостува на Русия в Москва. Простите сметки показват, че дори при равен Игнатиев и неговите футболисти ще бъдат доволни, защото всичко ще се реши на техен терен в заключителния двубой от групата. Затова в лагера на Русия цари пълна мобилизация. Играчите нямат никакъв допир с медиите. Целта е да бъдат напълно концентрирани в подготовката. Кратки изявления дава само селекционерът Игнатиев.

Съперникът има самочувствие, защото в исторически план силата е на негова страна. В българските медии се цитира статистика, според която в период от 37 години между 1952 г. и 1989 г. нашите имат само 2 победи над бившия СССР при изиграни цели 23 мача. В сметката са включени всички срещи на ниво „А“ и „Б“ национални отбори, както и тези на олимпийските формации. От тази гледна точка нещата не изглеждат никак добре за нашия отбор, който е воден от селекционера Христо Бонев.

Оказва се, че само срещу Бразилия статистиката ни е по-трагична. Но този тим на България е различен. Голямата заслуга за това е на капитана Трифон Иванов. Железният защитник е страшилище за съперниците.
Туньо взима участие във всички шест квалификационни мача на отбора ни преди директния сблъсък за първото място с Русия. Слага лентата, след като голямата ни звезда Христо Стоичков е изваден от отбора след шумен скандал със селекционера.

„По време на квалификациите за световното във Франция Ицо влезе в конфликт с мен – връща лентата треньорът Христо Бонев. – Спрях да го викам в националния отбор и трябваше да бъде избран нов капитан на тима. Казах на момчетата: „Аз не играя на терена, вие се съберете и решете кой ще носи лентата.“ Футболистите сами избраха Трифон за техен водач на терена.“

За щастие Камата намира сили в себе си да се извини на треньора и е върнат в състава за последните решителни квалификации. Изричното условие на селекционера е, че Стоичков няма да има претенции да бъде капитан и лентата остава на ръката на Трифон. Иванов знае как трябва да се отблагодари за тази чест. Израснал в суровите условия на спортното училище във Велико Търново с почти военен режим, той е наясно, че отборът трябва да бъде сплотен в юмрук, за да мине през Русия.

Туньо вече си е спечелил уважението на футболния свят, след като не трепва и за миг в заредените с огромно напрежение мачове на мондиала в САЩ`94. В Америка България изживява своя звезден миг и играе полуфинал с Италия, загубен след престъпно съдийство на френския рефер Жоел Киню. Но „лъвовете“ се превръщат в голямата сензация на първенството, а Трифон си завоюва място сред най-добрите защитници в света. И безспорно най-страшният. Брадясал и с дълги русоляви кичури. Мрачен поглед, от който в напечените моменти хвърчат светкавици. Туньо знае как да смразява кръвта на противниковите нападатели.

Но ще успее ли да стресне и силната Русия?

Седмици наред страната живее с тръпката на предстоящия мач.

С типичното си чувство за хумор Христо Стоичков заявява, че Русия е освободила България на 9 септември 1944 г, а ние ще я „освободим“ на 10 септември 1997 г. Ицо има предвид, че той и неговите съотборници ще „освободят“ братушките от участие на световното във Франция. Думите му предизвикват вълна от недоволство в Москва и желание да се натрие носа на нахалните българи.

В еуфорията около решителния двубой се включва дори бившият Първи в комунистическа България Тодор Живков. В специално интервю той признава, че ще се моли на Бог за победа на България! Да, точно той, Тодор Живков – вождът на социалистическата идея, която воюваше с религията и вееше знамето на атеизма.

„Като българин ще се моля Богу да спечелят нашите“, признава Тато. И споделя, че ще стиска палци за отбора ни пред телевизора. И ето, че в деня на големия мач Туньо извежда отбора ни пред претъпканите трибуни на Националния стадион „Васил Левски“.

Стадионът се тресе от мощния рев на повече от 50 000 запалянковци, изпълнили до пръсване арената. Футболистите добре знаят какво означава този мач за хората в родината. Народът е преживял ужасяваща зима в края на 1996 г. и началото на 1997 г. Тогава курсът на долара скача до 3000 лв. и галопиращата хиперинфлация изяжда спестяванията на милиони българи.

Работници, които цял живот делят от залъка си, за да имат „бели пари за черни дни“, виждат как граденото от тях се срива като къща от карти. Скатаваните с кървава пот левове се превръщат в ненужни хартийки. Много хора в България гладуват, но имат и една гордост. Че на футболния терен сме велика сила. Ние сме четвъртите в света, същите, които биха световния шампион Германия на първенството в САЩ `94!

Сега сме само на една крачка от участие на втори пореден мондиал и това кара страната да мечтае. На 10 септември 1997 г. в България нищо друго няма да има значение освен футболът. Лошото е, че проблемите за нашия отбор започват още по време на загрявката. Преди да се изиграла и една минута от мача в нашата отбрана се отваря пукнатина.

„Трябваше да започна в мача срещу Русия като титуляр – казва защитникът Ивайло Йорданов. – Имах проблем с контузия и преди мача тренирах лимитирано. Бях признал на селекционера Христо Бонев, че състоянието ми е „на кантар“. Той все пак реши да ме включи в игра от първата минута. Но на загрявката усетих, че не мога да играя… Ако вляза в това състояние, има опасност да предам отбора. Просто не съм сигурен в себе си. Само аз си знам, какво ми беше. Отидох при Трифон и му казах, че не съм в състояние да играя. Неговият отговор беше: „Няма проблем. Не се притеснявай, ще ги бием и за теб.“

Налага се Христо Бонев да прекроява отбраната в движение. На терена за България излизат вратарят Здравко Здравков, защитниците Радостин Кишишев, Трифон Иванов, Милен Петков, Гошо Гинчев. Пред тях застават Златко Янков, Краси Балъков и Йордан Лечков. Нападаме с Емо Костадинов, Христо Стоичков и Любослав Пенев. На терена настава люта битка, в която никой не желае да отстъпи и на сантиметър. Напрежението от епичния спектакъл личи от всяка дума във вестниците, подробно описващи драмата веднага след мача.

„Националният стадион отново приличаше на врящ котел, в който дори и самият дявол не можеше да се спаси – пише вестник „Труд“ . – Руснаците се раздадоха докрай и опитаха всичко. От отчаяна, като при Сталинград, отбрана до опасни контраатаки. Лъвовете обаче се показаха готови на всичко и напомниха за непредсказуемия си стил, с който разтърсват световния футбол вече четири години.

Печатът върху френската виза се сложи с гол шедьовър на игралия за 70-и път с националната фланелка Трифон Иванов след брилянтен пас на Христо Стоичков в 55-а минута. След мача Камата коленичи пред публиката и даде начало на почетната обиколка на тима пред изпадналите в екстаз фенове. Героите на десетки футболни битки се поклониха на вярната си публика, която пак бе незаменимия 12-и играч.

 

До изстраданата победа се стигна след невиждана 90-минутна битка. Имаше жестоки персонални двубои като този на Любо Пенев и абхазеца Цвейба, на Стоичков и Кофтун, на Балъков с Онопко. В крайна сметка нашите спечелиха всичко. Доказаха се като колектив, който от години играе на световно ниво и може да води мача със завързани очи.

 

Всички бяха блестящи в мача на годината, в който нашите заработиха минимум 6 милиона долара от класирането на световно първенство. Селекционерът Христо Бонев заложи на миналите през огъня на много битки стари бойци и не сбърка. Здравков беше самото спокойствие. Кишишев бе познатата совалка по целия терен.

 

Трифон Иванов доказа световната си класа дори в атаката. Милен Петков дебютира така сякаш 10 години е бил национал, а Гошо Гинчев не трепна в нито една ситуация. Халфовата ни линия имаше всичко – универсалността на Лечков, силата на Янков и финеса на Балъков. В приличащата на фронтова линия защита на гостите с чест излезе и отдавна обявеното за най-силно нападение в Европа – триото Стоичков – Пенев – Костадинов Така след тази фиеста можем пак да възкликнем: Момчета, световни сте! Вие сте най-хубавото нещо в тази изстрадана държава.“

 

Как се чувства големият герой на футболната ни епопея? Капитанът на България Трифон Иванов говори пред десетките репортери след победата над Русия:

 

– С какво най-вече България успя да спечели срещу Русия?

 

– Всички се раздадохме докрай на терена. Показахме, че сме здрав колектив. Нашата сила е именно в тази сплотеност. Мисля, че за пореден път зарадвахме българския народ с класирането за световното първенство. Ще продължим да радваме хората и занапред. Това поколение не е казало последната си дума.

 

– Откъде намерихте сили за успеха в тази безмилостна битка?

 

– Старши треньорът Христо Бонев каза преди мача една много вярна приказка, че в труден момент българският народ се сплотява и дава всичко от себе си в името на общата цел. Така направихме и ние тази вечер и в това е нашата сила. Ако някой от бъдещите ни противници не го е разбрал, нека го знае занапред и да се съобразява.

 

– Това ли бе най-тежкият мач на четвъртите в света?

 

– Мисля, че това беше най-трудният двубой в групата, но го изиграхме много мъжки. Всеки даде максималното от себе си и това бе решаващото за изстрадания успех срещу много силен и корав противник.

 

– Мачът срещу Русия по-труден ли бе, отколкото в квалификациите за Евро`96 с Германия в София – 3:2?

 

– Това са две коренно различни срещи и съпоставка не може да се прави. Двубоят с Русия ще остане паметен с абсолютното влагане от наша страна. Всеки знаеше, че трябва да се направи само една крачка. И ние я направихме. Точно тук, в най-удобния момент, пред нашите привърженици. Затова трябва да сме щастливи – ние и целият български народ.

 

– Това ли е най-скъпият гол в кариерата ви?

 

– Би трябвало, защото класира тима ни на световно.

 

– Общото настроение от изявленията на всички твои колеги е, че сте го направили главно заради хората, които живеят тежко в България?

 

– Разбира се, че е заради хората. На всички нас ни е приятно да се върнем от чужбина, където изкарваме хляба си и да играем за народа. Защото сме българи!

 

– Какво би искал да кажеш като капитан на този отбор?

 

– Ами, че съм много щастлив. Играхме на едно световно, където станахме четвърти. Отидохме за първи път и на европейско, сега пак сме на световно. С това доказваме, че сме голям отбор.

 

Интервюто на българския капитан обикаля световните медии, които отделят огромно внимание на битката в София. Трифон е големият герой, въпреки че във всички негови изказвания на първо място е отборът, а не победното му попадение във вратата на Русия.

 

„Този гол не е случаен – категоричен е Красимир Балъков. – Туньо имаше вродена футболна интелигентност и знаеше кога и как да се включи в атаката“.

 

Спомените за епичната битка от 10 септември 1997 г. са ярки дори десетилетия по-късно, когато защитникът Радостин Кишишев се връща към изпълнените със страст 90 минути на стадион „Васил Левски“.
„Трифон беше безспорно големият герой – казва Тинката. – Добре, че и Стоичков беше на терена, защото именно той даде уникален пас за гола на Туньо. Атмосферата по трибуните беше неописуема. Аз съм един щастливец, защото останах на терена през целия мач“.

Щастлива е и цяла България, която винаги ще помни златния гол на Иванов, пратил ни на световното във Франция. Най-малкото, защото след участието ни на Мондиал`98 повече от две десетилетия не успяваме да се класираме за най-големия футболен форум. А Трифон постига и нещо далеч по-трудно. Той печели обичта и уважението на всички футболни фенове независимо дали клубните им пристрастия са „сини“ или „червени“. Туньо извървява невъзможния път от прашните селски улици на Горна Липница до небосклона на най-големите футболни звезди. Това е неговата история…

2. ДА ИЗРАСНЕШ В ГОРНА ЛИПНИЦА

А там времето сякаш е спряло. В китното селце, недалеч от Велико Търново, всички са горди със своя Трифон. И до днес по-възрастните помнят малкия палавник, който кипи от енергия, тича между къщите и не спира да гони топката.

Роден на 27 юли 1965, малкият Туньо израства на село. Плодородната почва, изобилната изворна вода, буйните дъбови гори са привличали хората от древността в този изключително красив край. В местността са намерени каменен чук, кремъчно длето и шило, което свидетелства за следи на пещерен човек още от новокаменната епоха (3000-2000 г. пр.н.е.).

Съществува предание, че село Горна Липница е получило наименованието си заради някогашните липови гори, които се простирали на юг от него. Сега от тия гори са останали само единични дървета. По откъслечни данни от турски извори за българската история става ясно, че селото датира от средата на ХV век. До освобождението ни от турско робство през 1878 г. в Горна Липница имало 36 турски и 98 български къщи. В селото се оформили две махали – турска и българска, като между тях имало много голямо оставено пространство. Това днес е централният площад.

Сега в селото живеят около 500 души. В крайната къща на Трифон обаче е празно и тъмно. Само майка му Маринка Павлова понякога идва, за да прекопае градинката и да полее цветята. Ако има кой да я докара от Велико Търново. През 2009 година от този свят си отива нейният любим съпруг и татко на Трифон – бай Марин Иванов. Оттогава прекарва повече време в градския апартамент, а на село отскача само през топлите месеци.

„Трифон израсна на село в Горна Липница, – започва леля Маринка. – Моята майка се казваше Трифона и го кръстихме на нея. Тогава на село се празнуваше Трифон Зарезан. Ходеше се по лозята. Ние сме в края на селото и оттам минаваха лозарите да зарязват. Свиреше се музика. Мъжът ми беше категоричен: „Тъй и тъй празнуваме тоя празник, ще си го кръстим Трифон“. До предучилищна възраст той изкара на село с моите родители. С баба си и дядо си. След това го взехме в Търново. Тук, в града, бяха двете му каки – Тотка и Павлина. Голямата носи името на кръстницата си, а другата е кръстена на моя татко – Павел“, добавя още майката на Туньо. Първата мъжка рожба на родителите и трето дете в семейството от бебе дава заявка, че ще бъде буйно и упорито момче.

„Като дете беше много палав. Имаше едно колело с три гуми и не слизаше от него. Той върти педалите, а баба му с хурката подир него да го наглежда. Защото иначе вършеше бели. Все нещо ще направи. Бяхме я освободили изцяло от къщната работа, за да се занимава само с него. Беше толкова буен, че човек каталясваше да ходи по петите му. Мъжът ми имаше мотор и криеше ключовете, защото Трифон се качваше. Спускаше се с него из двора по инерция и после го тикаше нагоре. Чудехме се – какво ти е удоволствието, след като после едва го тикаш по баира“, спомня си леля Маринка.

Единствено топката може да накара малкия Тунчо, както го нарича баба му, да слезе от колелото си или татковия мотор. От малък той обича и животните. На село има любимо свое магаре, което често язди.

„Двама бяхме от моето село, за които говори цяла България. Сега съм само аз!“, ще се пошегува години по-късно Трифон. Другият от Горна Липница е популярният писател Серафим Северняк. Но да се върнем към детството на футболиста.

Когато е едва тригодишен, родителите му напускат село Горна Липница и отиват да живеят в Търново.

„Държахме се малко по-строго, но той не се оплакваше“, признава приживе баща му Марин. Когато взимат Трифон в Търново, за да го запишат на предучилищна, му казват да играе само на стадиона, защото там не минават коли. Оттогава дните на 6-годишното момченце преминават на футболното игрище. След само 15 дни в града малкият Трифон си чупи левия крак, докато скача от дървена футболна врата. За щастие след 2 месеца в гипс костта зараства правилно.

„Казвахме му да ходи на стадиона и да тренира. Тук беше голямо движение, а той не беше свикнал с това.

Все се страхувахме да не го блъсне нещо. Тренировъчното игрище е съвсем близо до нас, през улицата отсреща. Всеки ден отиваше с деца от квартала. Там имало една тараба с накована мрежа. Качват се по това нещо и се надпреварват кой ще скочи най-далеч. Деца са, знаете ги на тази възраст. Нашият се качва и скача, обаче там долу се изкопало някакво трапче. Пада в него и си чупи две кости на крака. Децата го донесоха тук“, връща спомените си за инцидента леля Маринка.

„Когато откриха училището „Бачо Киро“, го записахме там, за да му е по-близо. Футболният треньор Васил Матев търсеше деца на неговата възраст по училищните дворове. Трифон беше луд по топката, спеше с нея. В коридора у нас бягаше, за да се изпоти. Ние с баща му не бяхме съгласни да тренира футбол. Счупеният крак вече се беше възстановил, но за футбола се иска сила, за да се рита топката“, убедена е майката.

По това време бай Марин не изпуска мач по телевизията. Той е голям запалянко по ЦСКА. Предава тази страст и на малчугана. Въпреки това е против синът му да се захваща с големия спорт. Единствените, които подкрепят Тунчо, са двете му сестри. Тотка и Павлина настояват пред родителите да изпълнят желанието на малкото братче и да го запишат на тренировките. „Какъв футболист ще ставаш с тоз счупения крак“, шегуват се с него майка му и татко му. Но Трифон не спира да мечтае!

Когато става втори клас, започва да тренира лека атлетика. Два последователни пъти печели кроса „Ивайло“, когато е на 8 и на 9 години. Първото пророчество за бъдещите спортни успехи на момчето прави дружинната учителка по време на пионерски лагер в град Копривщица. Тогава Трифон се качва без страх на високо дърво, за да върже лагерното флагче. Нито един от съучениците му преди това не посмява да се покатери на върха заради силния вятър, който духа. Когато родителите на Трифон отиват да го видят, учителката им казва, че това момче е родено само за спортист.

„Като родител винаги съм учила Трифон да бъде коректен, да не лъже и да не краде. Когато е нужно, да признае, че е сгрешил и да се извини“, свидетелства леля Маринка.

„Беше особен по характер и саможив, но винаги готов за майтап“, разказва съученикът му Христо Димчев пред вестник „24 часа“. Той учи с Трифон от първи до единадесети клас. Двамата живеят и в една махала във Велико Търново. После се записват заедно в търновското спортно училище „Г. С. Раковски“ при треньора Васил Матев. „Беше страшно слабо момченце с кривички крака. Направо ще се счупи! Помислих, че нещо е болен или рахитичен“, спомня си Христо. Когато Туньо се уволнява от казармата, приятелите и съучениците му не могат да го познаят – бил качил доста килограми.

И до днес съученици на Трифон разказват как в час по география прави гаф, че на полуостров Индокитай се намират Индия и Китай. Най-култовата случка с него е в 5-ти клас в час по пеене. За домашно учениците трябва да научат възрожденска песен.

„Влиза учителят, вдига едно момче, то реве като магаре. Вдига втори, трети, същата работа. Стига до Трифон, кара го само да изрецитира текста, той мълчи“, разказва Димчев. Тогава учителят се вбесява.

Решава да накара с бой класа да пее. Изпраща Туньо да донесе от двора пръчка. Бъдещият футболен национал се бави 5 минути и се появява с една хилава клечка. Учителят го изгонва. След половин час на вратата на класната стая се чука и Трифон влиза с огромен клон. Чак на третия път намира подходящата пръчка, с която първи отнася бой от строгия даскал.

Най-големите номера Трифон прави по време на тренировъчните лагери. В седми клас отива с класа през зимата в село Вонеща вода – известен балнеологичен курорт тогава. След крос в снега момчетата трябва да се приберат в станцията, тичайки през баирите. В края на една поляна групата се натъква на планинска река. Треньорът Васил Матев нарежда на футболистите да хвърлят камъни във водата, за да си направят брод.

Трифон обаче се разхожда с ръце в джобовете, иска да се скатае. Забелязва до реката наклонено дърво и започва да се катери. „Изведнъж се чу изпращяване и Трифон цопна с целия клон в реката“, разказва съученикът му Христо. Налага се останалите да дават сухи дрехи на мокрия до кости палавник. След този случай на Трифон му лепват прякора Маймунката за известно време.

Първоначално Иванов мечтае да стане вратар, но треньорът му е категоричен, че това буйно синеоко момче не може да стои на едно място. Още като деца се запознават Трифон и друг футболен герой от региона – Илиян Киряков. Години по-късно двамата ще бъдат част от най-великата футболна приказка на България.

Можете да направите предварителна поръчка на книгата ТУК.