„Добро момче. Умерено нежно”– първите два романа на Галин Никифоров се появяват в общо издание

Преди екранизацията на „Тяло под роклята” един от най-добрите български автори се завръща към първите си творби

 

След новината, че грандиозният „Тяло под роклята“ от Галин Никифоров ще бъде екранизиран до края на 2022 г., и първите два романа на един от най-талантливите български писатели се завръщат в книжарниците в общо издание с корицата на Дамян Дамянов.

„Добро момче. Умерено нежно” е омнибус, в който привидно коренно различни истории се допълват в прецизен механизъм, трансформиращ дори и тривиалните ежедневни случки в смайващи фрагменти от пъстрия калейдоскоп на живота.

 „Добро момче” излиза за пръв път през 2006 г. и веднага е номиниран за престижната награда „Роман на годината” на  фондация „Вик”. В него един мъж се оказва на ръба на оцеляването навръх Нова година, а в мизансцен на най-тежката битка – тази със себе си – се превръща заседналият между два етажа асансьор. Останал напълно сам, Павел Джоров се изправя пред безнадеждните руини на собствения си живот. Късно ли е да се върнеш към себе си, когато си изправен пред лицето на смъртта? Когато целият свят е забравил за теб – къде търсиш спасението и на кой бог се молиш? А може би между самосъжалението и волята, се крият не само причините за личните ни провали, но и светлината, чрез която да ги превъзмогнем…

„Умерено нежно” е литературна плетеница от безшумни сблъсъци на случайността. Какво общо биха могли да имат застаряващ наемен бияч, изживяващ най-странния ден в живота си, изпаднал комарджия, изиграл двете най-велики игри в живота си – тази, с кент-флош роял в ръката си, и онази – със смъртта, както и  стар театрален актьор, отдаден изцяло на изкуството си и готов да изиграе най-вдъхновяващата си роля, за да спаси една човешка душа? Пътищата на тримата се оказват необратимо преплетени, без да подозират, че една единствена среща може да преначертае съдбите им по хиляди различни начина.

Галин Никифоров успява да размести и разбърка съдбите на героите си така, че читателят да престане да мисли за тях като чужди; да ги превърне в негови лични умерено нежни падения или завръщания към доброто. Защото в стремежа към по-доброто и истината са двигателите на цялото творчество на Никифоров.

А в омнибуса „Добро момче. Умерено нежно” несъмнено издават първите стъпки на безспорния литературен талант, чиято творческа смелост и изобретателност  превръщат книгите му във фуга на живота въпреки самия него.

Галин Никифоров е сред  открояващите се имена в съвременната българска литература. Автор е на романите „Умерено нежно”, „Добро момче”, „Фотографът: obscura reperta”, „Къщата на Kлоуните“, „Лятото на неудачниците”, „Лисицата”. Отличен е с наградата „Роман на годината” за романа си „Лятото на неудачниците”, а през 2011 г. печели националната награда „Елиас Канети” за романа „Къщата на Клоуните”. По новелата му „Нощта на мечтите“ през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов. Предстои екранизацията на последния му роман „Тяло под роклята”, чийто снимки се очаква да приключат до 2022 г.

„Няма значение кой е писателят. Няма значение колко книги е издал и какви награди е спечелил. Няма значение дали е на 17, на 52 или на 90 години; дали е адвокат, хандбален вратар или шофьор на такси, алкохолик, наркоман или сутеньор; няма значение дали е грешник или светец. Нищо няма значение. Освен написаното в книгата. А то винаги е или провал, или една добра история – и това зависи само от читателя.

Галин Никифоров

Из „Добро момче. Умерено нежно” от Галин Никифоров

 „ДОБРО МОМЧЕ”

СРЯДА, 24 ДЕКЕМВРИ

Сам

като вятър

прошумял над прерията.

Сам

като чаша ром

забравена на масата.

Луксозната сграда на местните съд и прокуратура светеше в синкавия зимен здрач като презокеански лайнер, хвърлил котва в тъмно пристанище. Наближаваше краят на последния работен ден за годината и Павел стоеше до входната врата, хванал ръце зад гърба си. Беше уморен от досадните си портиерски задължения повече от обикновено, затова отегчено оглеждаше огромното фоайе и анемичните фикуси край стените, докато чакаше да се появят заместниците на окръжния прокурор, които винаги си тръгваха първи.

Точно в 16:55 вратата на единия асансьор се отвори и двамата млади заместник-прокурори закрачиха към изхода. Бяха нахакани двулични копелета и само чакаха шефа си, който беше с единия крак в пенсия, да се оттегли, за да се сборичкат за мястото му.

Щом наближиха Павел, той разтегли устни в неискрена усмивка и им пожела весела Коледа, а те го подминаха като празно място и излязоха навън, където служебният мерцедес вече ги чакаше.

– Задници… – философски промърмори той и отново се загледа към дъното на фоайето.

След заместник-прокурорите идваше ред на окръжния съдия, когото всички наричаха Опърничавия – дребен мъж, сбръчкан като мушмула, с нервни, отсечени движения, но вечно усмихнат и приветлив. Но този път той бе изпреварен, макар и само със секунди, от другия местен гуру на правораздаването: окръжния прокурор, следван от красивата си секретарка. Двамата слязоха бавно по стълбите и спряха да изчакат Опърничавия, който се изстреля от асансьора с бързи стъпки, придружен от заместничката си.

Всички си кимнаха мълчаливо и поеха към изхода, където Павел ги поздрави и искрено им пожела весели празници, най-вече заради секретарката на окръжния прокурор, която му се усмихна мило, преди да излезе навън. Гърлото му пресъхна, докато я гледаше как слиза по стълбите. Прекрасно знаеше, че тя живее в света на тузарите с юридическо образование и никога не би обърнала внимание на един простосмъртен портиер с мижава заплата и прозаична външност. Но поне приятното и неприлично зяпане никой не можеше да му отнеме. За самотник като него, който вече гонеше петдесетте, това удоволствие, наред с алкохола, старите филми и музиката от 70-те, бе едно от малкото неща, които все още можеше да си позволи.

Щом шефовете напуснаха сградата, дойде ред и на редовите чиновници. По стълбите и от двата асансьора заприиждаха жени с небрежно сресани коси и мацнати набързо червила, които вече мислеха за празничната вечеря, и мъже с наболи бради, бързащи към вкъщи, за да вдигнат крака на някоя табуретка и да позяпат на спокойствие телевизия, преди да ги повикат на масата. Вече на улицата, всички вдигаха яки, мушваха ръце в джобовете си и се стопяваха в мразовитата вечер, бълвайки кълбета пара пред себе си, подобно миниатюрни локомотиви.

Само за двайсетина минути сградата опустя. Евстати – дежурният по поддръжката, чието работно време изтичаше след два часа, се промъкна покрай колоните на фоайето с гузна физиономия и приближи до Павел:

– Аз такова… изчезвам.

– Хубаво.

– Ти си мой човек, нали знаеш.

– Знам, знам! – засмя се Павел.

– Е, ако не друго, поне се насвяткай по Коледа като хората – каза му с половин уста Евстати, несвикнал да любезничи. Стигна до входа, огледа улицата като крадец и бързо изчезна в тъмното.

Павел постоя още малко във фоайето, след това се прибра в портиерската си стаичка.

Самотните дни, които му предстояха, не го плашеха. От малък бе свикнал да живее сам, да се рови с часове из мислите си, да говори наум с познатите си и да си измисля различни занимания. Смяташе да обиколи етажите, после да почете малко „Вдовица за една година“ на Джон Ървинг, а накрая може би щеше да подремне час-два. За нощта и следващите дни от дежурството не искаше още да мисли. Всяко нещо с времето си. 

Разлисти списанието, на чиято корица Яна Маринова се опитваше да изглежда фатална, но бързо се отегчи от клюките. Пусна радиото, сложено на вътрешния перваз между саксиите с повехнали цветя, и започна да върти станциите. Натъкна се на Рита Ора, после на Поли Генова, хвана разговор за качествата на гранулираните фуражи, после и пресконференция на екоактивисти, а накрая Алис Купър, който крещеше как стените на ада го обгръщат, изпепели окончателно надеждите му, че ще послуша нещо свястно.

– Никъде никакъв джаз… – каза на глас и изключи с кисела усмивка радиото. Разтъпка се из стаичката и разбра, че няма желание да чисти фоайето (както беше обещал на чистачката, за да може тя да излезе по-рано за празника), нито да оправя текстилните пътеки из коридорите или да сменя двете изгорели луминесцентни лампи на третия етаж. Затова претупа набързо едно от рутинните си задължения, като блокира електронно външните врати, после се обади на дежурния в полицията, който според инструкциите трябваше да включи алармената система на сградата.

Цели три дни щеше да бъде дежурен, защото се беше наложило да поеме смените на колегата си Мимо (Мариян), който – както винаги по празниците – намираше причина да изклинчи от работа (този път оправданието беше една „шавлива сервитьорка, готова на всичко, ако се намери кой да я заведе на планина“). Щяха да бъдат спокойни дни – тези трите и следващите, защото нямаше да има никого в сградата. Съдът и прокуратурата щяха да заработят отново едва на пети януари, като рекордната им „ваканция“ се дължеше на удобните дати в календара, на два дни платен отпуск за всички служители и един извънреден работен ден, който току-що беше свършил.

От седмица не се бе чувал със Стела – разведената барманка, с която от няколко месеца експлоатираха взаимно телата и душите си, и без да се замисля, набра номера ѝ.

След секунди, на фона на яко дънеща музика, един превзет женски глас каза:

– Здравей, Павле.

– Здравей. Доскуча ми и рекох да ти се обадя.

– За какво?

– Просто така – да те чуя.

– Е, чу ме. Нещо друго?

– Как я караш? Доста време не сме се виждали. – Павел вече съжаляваше, че се е обадил.

– Добре я карам. Няколко приятелчета наминаха да ме видят.

– Ще ми се и аз да съм с вас. И да си поговорим. Последната ни среща не беше от най-приятните.

– Не мисля, че вината беше моя.

– Вече няма значение. – Вината беше нейна и имаше значение, но Павел не искаше да спори. – В събота до обяд съм на смяна, после съм свободен. Ако искаш, мога да мина вечерта да се видим.

– Утре заминавам с компанията за Пловдив. Ще се върна чак след Нова година.

– Къде в Пловдив? – попита Павел по инерция.

Последва неловко мълчание, после Стела каза колебливо:

– Не съм сигурна още къде.

„Страхува се да не се домъкна и да ѝ разваля удоволствието“ – помисли си огорчено той.

– Добре… Обади се, когато се прибереш.

– По-добре ти се обади. Знаеш колко съм разсеяна.

– Горе-долу кога?

– След Нова година, нали ти казах! – тросна му се тя.

– Юли, август?…

– Виж, не ми е приятно да остроумничиш на мой гръб! Ако искаш да ме намериш, ще ме намериш.

– Разбрах. – Павел стисна зъби. – Всичко хубаво тогава. Дано си изкарате добре.

– Дано – отвърна Стела и затвори.

Павел хвърли телефона на бюрото и приглади куртката си.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.