По желание на читателите: Преиздават „Преследване на дива овца” на Харуки Мураками

На 9 април, по желание на читателите, „Колибри“ преиздава един от култовите романи на Харуки Мураками – „Преследване на дива овца”.

Японско юпи нагазва в хаоса, след като попада на снимка, изобразяваща уникална кръстоска на овца. Повествованието ловко лавира между криминалния роман, баснята, реализма и модерния абсурдизъм, за да ни въвлече в едно озадачаващо преследване на донякъде мистична овца. Лаконичният стил на „Преследване на дива овца” (превод: Емилия Л. Масларова, 288 стр., цена: 18 лв.) напомня за романите на Реймънд Чандлър и Дашиъл Хамет с примеси от абсурдността на един Джон Ървинг, но във всички случаи читателят е хипнотизиран от играта на котка и мишка, в която Мураками размива границите между реално и въображаемо и рисува портрета на съвременна Япония, разкъсвана между западната модерност и силата на вековните японски традиции. Според критиката „Преследване на дива овца“ носи удоволствие заради умелия баланс на „шантава комедийност, детективски мотив и героичен рицарски романс.“

За Харуки Мураками писането на романи е като засаждане на гора, докато създаването на разкази наподобява оформянето на градина. Сборниците „Мъже без жени” и „Изчезването на слона” са свидетелство, че неговият талант вирее в различни жанрове. От няколко десетилетия Мураками е съвършеният посланик на Япония – книгите му са литературни събития за Америка и Европа, и се продават в милионни тиражи. Той е носител на няколко световни литературни награди, изтъкнат преводач и „маниак” на тема джаз. Последното навярно обяснява ониризма и полифоничната красота на произведенията му. „Гардиън“ определя автора на „Спутник, моя любов“, „Норвежка гора“ и „Кафка на плажа” като един от най-авторитетните представители на постмодернизма.

По-долу четете откъс от книгата на Харуки Мураками – „Преследване на дива овца“

Пикник в сряда следобед

Съобщението в сутрешния вестник беше кратко, само един абзац. Един приятел ми се обади по телефона и ми го прочете. Нищо особено. Можеше да го е писал и стажант-репортер, който току-що се е дипломирал и се упражнява. 

Датата, някакво кръстовище, човек, който кара камион, прегазена пешеходка, разследване дали не е станало по невнимание.

Звучеше като стихчетата от вътрешната страна на корицата на списание. 

– Къде е погребението? – попитах аз. 

– Нямам представа – отвърна приятелят ми. – Тя имаше ли роднини? 

Разбира се, че е имала роднини. 

Звъннах в полицейския участък, за да издиря адреса и телефона им, после им се обадих да разбера подробности за погребението. 

Майка ѝ и баща ѝ живееха в стар квартал в Токио. Извадих картата и отбелязах с червено карето. Навсякъде имаше линии на метрото, на трамвая и на автобуса, които се застъпваха като разкривена паяжина, целият район представляваше лабиринт от тесни улици и канавки. 

В деня на погребението взех трамвая от Васеда. Слязох малко преди последната спирка. Картата се оказа точно толкова полезна, колкото глобус. Накрая се наложи да купувам пакет след пакет цигари и всеки път да моля да ме упътят. 

Къщата беше обкована с дърво и бе с кафява дъсчена ограда. Дворче с малък изоставен керамичен шадраван, пълен със застояла дъждовна вода. Пръстта беше тъмна и влажна. На шестнайсет години тя беше напуснала дома на родителите си. Сигурно затова погребението беше толкова мрачно. Присъстваха само роднини, почти всички по-възрастни. Ръководеше го по-големият ѝ брат, който едва ли имаше и трийсет години, или това може би беше зет ѝ. 

Баща ѝ, възнисък мъж на около петдесет и пет, носеше на ръкава си черна траурна лента. Стоеше на входа и почти не се помръдваше. Заприлича ми на улица, умита от проливен дъжд. 

На тръгване наведох мълком глава, в отговор той също я наведе, без да каже и дума. Запознах се с нея през есента преди девет години, когато бях на двайсет, а тя – на седемнайсет. 

Недалеч от университета имаше малко кафене, където се заседявах с приятели. Не беше нищо особено, но винаги предлагаше някои неща: хардрок и лошо кафе. 

Тя седеше все на едно и също място, облакътена на масата, и четеше. Изглеждаше някак трогателно с очилата – които наподобяваха ортодонтия – и кльощавите ръце. Кафето ѝ винаги беше студено, пепелникът винаги преливаше от фасове. 

Единственото, което се променяше, беше книгата. Тя четеше ту Мики Спилейн, ту Кензабуро Ое, ту Алън Гинсбърг. Все едно какво, само да е книга. Студентите, които влизаха и излизаха от кафенето, ѝ даваха за малко книги, които тя изчиташе от кора до кора. Изгълтваше ги като пуканки. В ония времена хората с лекота си преотстъпваха за малко книгите и тя не страдаше от липса на четиво. 

Това бяха дните на „Дорс“, „Стоунс“, „Бърдс“, „Дийп Пърпъл“ и „Муди Блус“. Във въздуха витаеше живот, макар че всичко сякаш беше застинало на ръба на краха и само чакаше някой да го побутне. 

Ние с нея си разменяхме книги, разговаряхме до припадък, пиехме долнопробно уиски и правехме с нищо незабележим секс. Нали се сещате, ей такива делнични неща. През това време завесата се спускаше с трясък върху опустошението на шейсетте години.

Можете да поръчате „Преследване на дива овца“ ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.