„Щефица Цвек в челюстите на живота“ от безподобното перо на Дубравка Угрешич

Изобретателното перо на Дубравка Угрешич този път ни предизвиква с ироничен и духовит роман пачуърк, който няма аналог в световната литература. От 30 юли в българските книжарници!

„Щефица Цвек в челюстите на живота“ (превод: Русанка Ляпова, художник: Кирил Златков, цена: 16 лв., стр. 156, издателство Колибри) свободно обиграва клишета и стереотипи на тривиалната литература и култура. В този виртуозен постмодерен роман кълни онова уникално зърно находчивост, съчетано с мощно въображение, което избуява щедро в по-късните творби на неуморимо провокативната хърватска писателка. На пишещата шевна машина с „изрезки от женска проза“ Дубравка Угрешич съшива баналната история на непохватна в житейските дела, неудовлетворена и вечно депресирана млада жена, диреща мъжа на живота си и занимания, които да запълнят сивото й съществуване. А в „изделието“ се открояват авторските бодове и шевове, едри, смешновати и автоиронични, напомнящи за техниката на сглобяване на пачуърк. Един нестандартен подход към писателското изкуство – напълно в стила на Угрешич!

Дубравка Угрешич е родена през 1949 г. в Кутина, Хърватия, в семейство на хърватин и българка. По време на етническите конфликти в бивша Югославия в началото на 90-те избира доброволното изгнаничество и интелектуална свобода и емигрира в Холандия. Творчеството й не пести критики към съвременното общество, често поднесени шеговито и иронично, разнищва проблемите с идентичността и имиграцията, както и порочното, често снизходително отношение към жените писателки. Преведени на повече от 20 езика, произведенията й са удостоени с престижни отличия, сред които наградата на Берлинската академия по изкуствата „Хайнрих Ман“, Международната литературна награда „Нойщадт”, наричана още „Американската Нобелова награда за литература“, и номинация за Международната награда „Ман Букър“.

Дубравка Угрешич – „Щефица Цвек в челюстите на живота“

Роман пачуърк

КАК ЩЕФИЦА ЦВЕК, ДОКАТО ЧИСТЕШЕ ПРЕСЕН ГРАХ, ОСЪЗНА, ЧЕ НЕЩО В ЖИВОТА Й НЕ Е НАРЕД (тропосване) 

………………………………………………………………………………………………………………………………….

Чесънът в килера ви е тръгнал да прораства. За да му попречите, сложете го с главите надолу в консервени кутии или в някакви други съдове и го посипете обилно с морска сол. ……………………………………………………………………………………………………………………………

– Да ши ми виждала жъбите? – запита леля й, като влезе в кухнята. 

– Не. 

– Ох, пак шъм ги дянала някъде! – въздъхна тя. 

Заклатушка се насам-натам, мърмореше си нещо, отваряше и затваряше чекмеджетата, а после внезапно спря, сякаш осенена от някаква забележителна мисъл, въздъхна пак, отвори вратата на килера, измъкна оттам торбичка с пресен зелен грах и го изсипа на масата. 

– Я очишти тоя грах, пък аш ще ши потършя жъбите – поръча тя. 

– Огледай по-хубаво в леглото. Последния път ги намерихме в калъфката. 

Леля й присви устни в беззъбата си уста и излезе от кухнята. „Като смокиня! – помисли си Щефица. – Изсъхне ли, смокиновият плод и той така засмуква дръжчицата си навътре.“ 

Взе една купа и се зае да чисти зеления грах. Кухнята пулсираше равномерно, обляна цялата в светлина. Откъм двора долиташе детска глъч и гукане на гълъби. Щефица чистеше граха мудно, лениво, като на забавен кадър, и за момент й се стори, че би могла да остане в тази поза завинаги, стига някой, все едно кой, по някаква причина да спреше филма. 

– Жнаеш ли – подхвана леля й, след като отново влезе в кухнята, – една нашенка от Бошаншка Крупа, не я пожнаваш, шъщо ши ижгубила жъбите и тъй и не могла да ги намери. И жа шешт мешеча ши отишла! 

– Умряла ли? 

– Умряла. 

– Ех, какво да се прави – въздъхна Щефица. 

– Ох… – въздъхна и лелята и добави: – Пошле обели и картофи! 

И отново излезе. Щефица разтваряше шушулките, прокарваше пръсти по издутинките, издърпваше зелените конци, отделяше граха от обвивката и зърната падаха. Грахът се търкаляше из купата и поглъщаше слънчевата светлина. Щефица го сграбчи в шепа, зелените топченца заизскачаха между пръстите й и затупкаха по дъното на съда като ситни дъждовни капки. „Ех, млад грах…“, въздъхна Щефица и пъхна едно зърно в устата си. 

– Не го яш! – появи се отново леля й. 

– Защо? 

– Имаше един в Бошаншка Крупа, викаха му лудия Миле, веднъш жа един бас ше натъпка шъш шуров желен грах, като тоя, нешготвен, и пошле взе че умря. 

– От суровия грах ли?! 

– Аха – потвърди леля й. – Грахът трябва винаги да е добре жадушен ш лук. След като се повъртя още малко из кухнята, отвори и затвори две-три чекмеджета, попита: – Швършваш ли вече? 

– Почти, ей сега… 

Леля й излезе, а Щефица продължи да прокарва пръсти по зелените шушулки, да дърпа конците, сякаш пореше. Ненадейно й се стори, че около нея се е надигнала някаква топла мараня, обгръща я и се степва като вълна, застигна я мисълта, че някога вече е чистила грах така, по същото време, в същата кухня, на същата маса… „А може би – помисли си Щефица Цвек – цял живот седя в тази кухня и чистя грах, само че не го съзнавам?!“ 

Вълната постепенно я обвиваше и омотаваше като пашкул. „Като някаква гъсеница –  помисли си Щефица и се поразмърда. – Като зелена гъсеница…“, предеше кротко мисълта й. Издърпа и последния конец. От шушулката се търкулнаха четири едри зърна. Щефица вдигна купата от масата, но тя се отплесна от ръцете й и тупна на пода. Граховите зърна се разхвърчаха на всички страни. Щефица се наведе, коленичи и започна да ги събира едно по едно. Слънчевите лъчи пълзяха по пода и на него като под лупа ясно се различаваха прах, драскотини, грах… И изведнъж я връхлетя необяснимо отчаяние… 

Боже мой, помисли си Щефица, ще си остана завинаги заточена в тази кухня и ще събирам грах, зърно по зърно, заплака тя, през целия си живот, мислеше си Щефица, с леля ми, която постоянно си губи ченето, сълзите й закапаха по пода, и ще събирам ли, събирам безспир, плачеше тя, на всички им е по-добре, нареждаше мислено Щефица, и на Марияна, и на Ела, и на Анушка, търкаляха се граховите зърна, те поне си имат някого, изплъзваха се грахчетата изпод пръстите й, мъж, деца, приятели, ридаеше Щефица, само аз си нямам никого, вайкаше се тя, от къщи на работа и от работа пак вкъщи, ронеше сълзи тя, никога нищо няма да се промени, търкаляха се сълзите й, все ще изтървам купата и всеки път ще събирам зърната едно по едно, грахът плуваше в сълзите й, като в несекващ кошмар, давеше се Щефица, защо Ела не е в кошмарен сън, хлипаше тя, защо на Марияна не й се отплесва купата от ръцете, люшкаше се подът, удавен в сълзи, защо Анушка не събира грах, отмяташе Щефица зелената броеница, защо се случва все на мен, трябва да направя нещо, нижеше граховия наниз Щефица, само да събера тоя грах, бършеше сълзите с ръка попивателна… 

На перваза на прозореца бяха кацнали два сиво-бели гълъба, въртяха глави и наблюдаваха Щефица Цвек. В кухнята влезе леля й. 

– Къш, гадини! – викна тя и гълъбите отлетяха. Неочаквано лицето на старата жена светна. – Жъбите ми! 

В същия миг Щефица зърна точно до крака на масата ченето на леля си. Хвана го с два пръста и й го подаде. Леля й я погледна съчувствено как е коленичила разплакана на пода, старческото перде на очите й сякаш изчезна и тя понечи да каже нещо, но се отказа, поклати глава и се запъти към вратата. 

На пода бяха останали още само две-три зърна.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.