„Дневникът на Ноел“ – сгряваща коледна история от Ричард Пол Еванс

Авторът на „Пътешествието“ създава топла коледна история, в която чудесата са възможни

Звездата на бестселъровия автор на New York Times Ричард Пол Еванс изгрява на литературния небосклон с разтърсващата книга „Пътешествието“, в която той разказва историята на мъж, загубил всичко и открил себе си на най-неочакваното място. Сега писателят се завръща на български език с трогателна коледна история, която съвсем скоро ще оживее и на малкия екран като едноименната екранизация на Netflix с режисьор Чарлз Шайър („Бащата на булката“, „Обичам неприятностите“ и др.).

„Дневникът на Ноел“ е топла и докосваща история за силата на прошката, сбогуването с оковите на миналото и втория шанс.

Всеки има право на своето коледно чудо. Дори и Джейкъб Чърчър – писателят на романтични романи, за чиято самота не подозира никой, а очакванията, които щастливите му истории създават, обричат на провал още в самото начало всяка негова връзка.

Дни преди Коледа Джейкъб научава, че майка му е починала, и му се налага да се завърне в дома, който е напуснал преди повече от 20 години. Както и да се изправи отново пред миналото си, горчивите спомени от което се опитва така старателно да забрави.

В един от прашните кашони с непотребни вече никому вещи 34-годишният мъж открива дневник, в който Ноел – жена, която е прекарала време при родителите му, когато той е бил дете – споделя най-съкровената си тайна. Тайна, която поставя много въпроси, но докато търси отговорите им, Джейкъб ще получи възможност да пренапише страниците на своя живот и да открие щастието и любовта. 

Но може ли едно ранено сърце да бъде излекувано и бъде залепено това, което отдавна е счупено? Може ли написаното на хартия да промени съдбата? Случват ли се наистина чудеса на Коледа?

С изящния си и откровен подход Ричард Пол Еванс  плете красива  и драматична история за истинското значение на празниците.

В духа на „Пътешествието“, „Дневникът на Ноел“ е трогателна и мъдра книга,  която ни припомня, че колкото и изгубени в проблемите си да се чувстваме, винаги можем да намерим пътя към дома и щастието.

А Коледа винаги идва.

Из „Дневникът на Ноел“ от Ричард Пол Еванс

1

Репортерката от Ю Ес Ей Тудей влезе в Дънкин Донътс с изтерзан и омаломощен вид, сиреч изглеждаше кажи-речи като всички останали хора в центъра на Чикаго. Пиарката ми беше уговорила интервюто за два следобед в заведението за понички близо до Милениум парк. Журналистката беше пресрочила уговорката с десет минути.

Огледа помещението, видя ме и се втурна към мен.

– Извинете ме за закъснението, господин Чърчър. – Тя изпухтя, пусна чантата си на празния стол между нас и размота вълнения шал, увит около врата и брадичката ѝ. Бузите и носът ѝ бяха поруменели от хапещия студ. – Трябваше да взема метрото. Да намериш паркинг в центъра на Чикаго, е почти толкова трудно, колкото да откриеш честен политик в града.

– Няма проблем. – Хвърлих ѝ бърз поглед. Изглеждаше на двайсет и две-три, най-много на двайсет и пет. С годините репортерките ми се струваха все по-млади или може би просто остарявах. Докато тя си смъкваше външната зимна обвивка, аз си сръбвах от кафето.

– Навън е студено. Разбирам защо Чикаго се нарича Ветровитият град.

– Названието няма нищо общо с времето – отбелязах аз. – Нюйоркският редактор на вестник Сън* кръстил града така, понеже смятал тукашните жители за самохвалци.

– Не знаех за това.

– Искате ли кафе?

– Не, благодаря. Вече ви загубих достатъчно време.

След като минах през мелачката на повече от петстотин интервюта, се научих да се отнасям към репортерите така предпазливо, както човек би трябвало да се отнася към бездомните кучета. Съзнавах, че вероятно са безобидни, но за да се предпазя от неприятности, допусках, че ще ме ухапят. Освен това проумях, че да обявиш „изявлението ми е неофициално“, е все едно да кажеш: „Увери се, че батериите на диктофона ти са заредени, миличка, понеже ще ти предоставя долните клюки, които търсиш“.

– Как сте? – подхвана момичето с по-спокоен вид.

– Чудесно – отвърнах.

Тя извади диктофон от чантата си и го постави върху масата.

– Не възразявате да запиша разговора ни, нали?

Репортерите неизменно задаваха този въпрос и аз винаги се изкушавах да ги отрежа.

– Не, няма проблем.

– Добре, тогава да започваме. – Тя натисна едно копче на диктофона и на екрана запримига червена светлина. – Интервюирам автора на бестселъри Дж. Чърчър във връзка с празничното ни обзорно издание. – При тези думи ме погледна. 

– Господин Чърчър, мога ли да ви наричам Джейк?

– Както предпочитате.

– Джейк, излезе новата ви книга. Все още е твърде рано да попадне в списъците на най-продаваните книги, но съм сигурна, че именно така ще стане.

– Никога не приемам това за даденост, но днес е сряда. Този следобед ще разбера дали книгата ми присъства в списъка.

– Сигурна съм, че ще е номер едно.

– Вероятно няма, но можем да се надяваме.

– И тъй, как прекарвате този период от годината?

Отпих поредната глътка кафе, оставих чашата на масата и махнах към помещението.

– Ето така. Пътувам усилено, давам много интервюта, пия много кафе, подписвам някоя и друга книга.

– Снощи давахте автографи в…

– Напървил.

– Именно. Как мина събитието?

– Мина добре.

– Колко ваши читатели присъстваха?

– Пет-шестстотин. Това е обичайната бройка.

– Колко града включваше обиколката ви?

– Дванайсет, струва ми се. Ню Йорк, Бостън, Синсинати, Бирмингам, Далас… не помня останалите.

– Сигурно сте изтощен. Кога свършва обиколката ви?

– Това е последната ми спирка. След четири часа се прибирам у дома.

– Значи ще се върнете в Айдахо?

– В Кор Дълейн – уточних аз, сякаш градът представляваше отделен щат. – Летя до Спокан.

– Ще бъдете у дома за празниците. Какво представлява Коледа в дома на Чърчър?

Поколебах се как да отговоря.

– Наистина ли искате да знаете?

– Около това се гради разказът ми.

– Предимно скука.

Тя се разсмя.

– Прекарвате я със семейството си, с приятели…

– Не. В повечето случаи съм сам. Отварям подаръците от агентката и издателя ми, изпивам няколко чаши яйчен пунш с уиски и гледам футболните мачове, които съм пропуснал по време на обиколките във връзка с книгите ми.

Репортерката ми се стори леко притеснена.

– Спазвате ли някакви коледни традиции?

– Да, току-що ви ги изброих.

В този момент ми се стори силно притеснена.

– Как прекарвахте Коледа в детството си? Можете ли да откроите някой специален спомен?

Издишах бавно.

– Дайте определение на думата специален.

– Имате ли някоя незабравима Коледа?

Ухилих се мрачно.

– О, да.

– Бихте ли ми разказали за нея?

– Повярвайте ми, подобен разказ няма да доведе до нищо добро.

– Ще поема риска.

– Добре тогава. Беше следобедът на Коледа, а аз бях на седем; майка ми влезе в стаята ми и ме завари седнал на пода и улисан в игра с всичките ми коледни играчки. Тя побесня и ми се разкрещя, задето съм направил такава ужасна бъркотия. Накара ме да отида до кухнята и да ѝ донеса тежка дървена лъжица за разбъркване. Сетне ми смъкна панталона и ме наби с нея. Имах чувството, че е обладана от демон. Не спря да ме налага, докато лъжицата не се счупи. Тогава натъпка дрехите ми в един куфар, завлече ме на улицата и ми нареди да си намеря друго място за живеене. Стоях навън почти три чàса и треперех от студ. Нямах представа

Представях си, че майките винаги постъпват така с децата, които вече не желаят. Питах се дали някой няма просто да дойде при мен и да ме вземе. Накрая, след три чàса навън и повече от час след залез-слънце, се върнах до къщата премръзнал и гладен и почуках на вратата. Минаха близо пет минути, преди майка ми да реагира. Тя отвори вратата и просто застана на прага с втренчен в мен поглед. Сетне ме попита: „Какво искаш?“. Отговорих ѝ: „Ако съм послушен, може ли да се върна да живея тук?“. Без да каже и дума, тя ми обърна гръб и се прибра в къщата, но не ми каза да си вървя и не затръшна вратата в лицето ми, което схванах като позволение да вляза вътре. Отидох в стаята ми, пропълзях под леглото и заспах. Погледнах репортерката.

–Този разказ върши ли ви работа за коледен спомен?

Тя ме погледна ужасено в отговор.

– Добре. Мисля, че разполагам с това, което ми е нужно. –Сетне напъха припряно вещите си в чантата и си облече палтото. – Благодаря ви. Статията ще излезе около седмица преди Коледа. – След тези думи излезе навън в студа. Пиарката ми ще ме намрази, помислих си.

Можете да поръчате „Дневникът на Ноел“ ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.