„Някой блъфира дори и в Рая“: Сборник с наградени гръцки разкази

Тези седмица четем любопитната антология с избрани съвременни наградени гръцки разкази „Някой блъфира дори и в Рая“ в изискания професионален превод на Драгомира Вълчева. Книгата излиза с корицата на Лиляна Дворянова и логото на издателство Ерго.

Оригиналът на сборника с наградени гръцки разкази е издаден от Министерството на културата на Република Гърция през 2020 г. Подбрани са разкази от 14 съвременни гръцки писатели, печелили Държавната литературна награда на Гърция от 2010 до 2018 година в категориите „разказ“ и  „писателски дебют“. В сборника се преплитат гласовете на няколко различни писателски поколения, представени от следните автори: Панайотис Кусатанàс, Христос Иконὸму, Янис Евстафиàдис, Ерси Сотиропýлу, Янис Палавὸс, Костас Маврудѝс, Андреас Мѝцу, Христос Китреὸтис, Илиас Папамὸсхос, Василия Георгѝу, Мария Куюмдзѝ, Урсула Фоскὸлу, Йоргос Кириакὸпулос, Елисавет Хронопýлу.

През призмата на частното, но и социалното, с многообразие от почерци и техники включените в сборника автори обживяват богата палитра от теми, връхлетели гръцкото общество по време на кризата от последните години, икономическа и екзистенциална. Социалното ту е изтласкано на заден план от интимното преживяване на болестта и любовта (самата тя винаги някак болезнена), на вечната битката на човека с времето, ту обсебва вниманието, разкривайки скрити и явни конфликти чрез истории за престъпност, расизъм и икономическа безизходица, за страсти на имигранти и футболни фенове, за сблъсък между иновации и екология. Животните, често с ключова роля в наратива – кучета, котки, риби, даже прасе и лисица, – присъстват по неочакван начин в справянето с човешките кризи. А зад тях неизменно надничат травмите от минали събития, белязали близката история на Гърция: немската окупация (1941–1944), гражданската война (1946–1949), военната диктатура (1967–1974).

Книгата излиза с подкрепата на Министерството на културата и спорта на Република Гърция и Европейското дружество по неоелинистика.

По-долу четете откъс от книгата:

Ерси Сотиропýлу

Някой блъфира дори и в Рая

Би му харесвало някой да го посреща, когато се прибира вкъщи от работа. Затова и винаги натискаше звънеца до външната врата. Докато повикваше асансьора, придърпвайки чантите върху рамото си, в малкото огледало на входа лицето му винаги беше усмихнато и ведро. На петия етаж заварваше вратата на апартамента заключена, трябваше да натисне още един звънец и да чака натоварен. Дори и без да се оглежда, знаеше, че лицето му все още е радостно, все още се усмихва.

Вратата се отваряше, стъпките се отдалечаваха забързано, сянката от някаква дреха прекосяваше края на зрителното му поле и изчезваше. Посрещаше го празна стая. Лампите светят, закачалката се огъва от палта през зимата, а през лятото прилича на сухо дърво с празните си кукички. Натоварен и усмихнат, той гледаше недоумяващо.

За всичко ще си платиш – това му казваше жилището. За всичко ще си платиш, казваше му всяка стая. Обаче доброто настроение не го напускаше. Стоварваше чантите в кабинета, сякаш скачаше от кон, и продължаваше по коридора с едри крачки. „Магда! – викаше. – Магда!“. Тишина. Добре, но къде се беше дянало кучето, какво правеше, защо не идваше да го посрещне с лай и подскоци?

Кучето спеше под кухненската маса. Като го чу да приближава, отвори едното си око и пак го затвори. Тенджерата върху котлона беше празна, на дъното ѝ дебнеше наръч спагети. Хоп-хоп, хайде да надникнем в хладилника. Кутията за сирене беше празна, с полепнали по нея пожълтели трошици. Един изгнил домат. Хоп-хоп, хайде да хапнем сухари. Пакетът със сухарите беше празен.

От дъното на къщата се чу нещо като квичене. Прекоси коридора и се ослуша. После застана пред спалнята и блъсна вратата. Подаде глава през процепа и се опита да различи нещо в мрака. Щорите бяха спуснати. Обстановката беше задушаваща. Разположена върху леглото, Магда пушеше.

– Искаш ли да излезем някъде? – попита той от вратата.

Магда всмукна от цигарата, пламъчето освети черните ѝ очи и веднага угасна.

– Може да идем на кино или да хапнем някъде. Какво ще кажеш да хапнем риба? – настояваше той.

– Остави ме на мира – прекъсна го тя със сподавен глас и скочи от леглото.

Пак е плакала, личи си, помисли си той. Остана за малко до вратата, загледан в мрака пред себе си.

– Добре, ако размислиш, аз съм тук – каза и излезе от стаята.

– Свиня! – изрева тя и се затича подире му. Издърпа го за ризата. – Отвращаваш ме – каза с треперещ глас. Изглеждаше готова да го заплюе.  Лицето ѝ беше обезобразено от плач, държеше измачкан лист хартия: – Ето, дръж! – извика и го блъсна с всичка сила.

Той залитна и се опря в стената. Не изпитваше никакво ожесточение. Пъхна в джоба си измачкания лист и продължи да обикаля от стая в стая, сякаш изучаваше някакво непознато жилище. Беше разсеян, но забелязваше дребните подробности. Мивката в кухнята капеше, един прозорец на задната фасада хлопаше. Когато беше ядосана, той изпитваше най-вече някаква неловкост. Но нямаше къде другаде да отиде. Това беше неговият дом. Това беше техният дом. Отвори балконската врата и излезе на верандата.

Не се тревожи, мислеше си той, не се тревожи. Извади измачкания лист от джоба си. Сама съм в леглото и мисля за теб. Целувам те навсякъде… Останалото беше нечетимо. Целувам те навсякъде – явно това беше разгневило Магда. Загледа се в саксиите с цветята, в нежните стъбълца, които помръдваха в следобедната светлина. Дълбоко в себе си той беше романтичен тип. Как му се искаше да се сдобрят след онзи голям скандал и да изживеят отново страстта от първия месец на познанството си! Да правят любов, тя да се впива в тялото му и да пърха, в очите ѝ да вижда само собствения си поглед, собствения си образ, мечтите си, желанията си, в една безкрайна спирала, която поглъща и заличава Магда, а той изплува цял и невредим, превъзходен, неподражаем, мъж, който няма нужда от мечти, защото всичко, което си е пожелавал, се е сбъднало, мъж, който не копнее за нищо, защото самият той е въплъщение на всички възможни желания.

Една малка сива птичка долетя, кацна върху саксията с босилека и се загледа в него. Той също се загледа в нея и усети, че му се завива свят. Птичката размаха крилца и политна. Кацна за миг на въжето за простиране, после отново запърха и отлетя. Той погледна към дрехите на простора. Два чифта негови чорапи, един сутиен на Магда, една жълта блуза. Внезапно го обзе меланхолия. Тези дрехи, които съхнеха една до друга… Годините щяха да минават, те щяха да остареят, щяха да умрат. Дрехите им щяха да се сушат една до друга на простора, щяха да се издуват синхронно при полъха на вятъра, щяха да се развяват безгрижно в малкия си вълнообразен рай, единствения, който им беше известен, единствения възможен рай.

Стига толкова. Трябваше да помисли за нещо друго, да реагира. Затвори очи и си спомни за малката гимнастичка, с която се беше запознал преди няколко дни, за неузрелите ѝ кръгли гърди, за стегнатия ѝ задник. Беше я заговорил, но не беше успял да я навие да излязат да пийнат нещо. Дори телефона ѝ не беше посмял да поиска. И най-вероятно нямаше да я види никога повече. Как ѝ беше името? Дори това не беше успял да научи. Да я наречем Олга. Точно така, Олга… Върна се в хола, отвори чекмеджето на бюрото и потърси лист и химикалка. После се върна на верандата, седна на масичката и започна да пише с едри кръгли букви:

Как издържаш да сме далече един от друг и да не правим любов точно в този момент? Олга.

Сгъна листа, върна се в хола, взе сакото си и пъхна бележката във вътрешния му джоб.

– Излизам за цигари – извика. Беше сигурен, че веднага щом чуе как вратата се затваря, тя ще изтича и ще претърси сакото му. Изчака една минута, облегнат на рамката на вратата: – Искаш ли да ти донеса нещо? – Тишина. Отвори вратата и излезе с тържествуваща усмивка. В крайна сметка, аз съм неизлечимо романтичен, помисли си той.

Можете да поръчате книгата ТУК.