„Мери Джейн“ от Джесика Аня Блау танцува в духа на носталгията по 70-те 

Бестселъровият роман на американската писателка разказва и остроумна история за порастването

 Завладяващият ритъм, модата и усещането за свобода, което 70-те години на миналия век носят, оживяват в романа „Мери Джейн“ от американската писателка Джесика Аня Блау.

Тази хумористична, нежна и ободряваща история за съзряването се появява за пръв път на български език, за да поведе читателите на носталгично пътуване назад във времето и да разтопи сърцата на всички меломани.

Лятото на 1975 в скучния и обикновен Балтимор. Четиринадесет годишната Мери Джейн живее в идеално подредената си къща, обича да готви с майка си и да пее в църковния хор. Всяка вечер баща ѝ казва молитвата преди хранене и благодари за „прекрасната ми съпруга и за покорното ми дете“. А единственото нещо, което я кара да се чуди дали животът не е нещо повече от това, което познава, е музиката и притегателната сила на света, който се открива пред нея всеки път, когато игличката на грамофона докосне плочата. 

Когато започва да работи като бавачка в почтения дом на семейство Коун, както майка ѝ би го нарекла, младото момиче си мисли, че това ще бъде просто поредното обикновено лято. 

Къщата може и да изглежда благоприлично отвън, но вътре цари пълен безпорядък – в прекия и в преносен смисъл на думата. Доктор Коун е психиатър (нещо, което майката на Мери Джейн дори не подозира), а съпругата му Бони не се интересува от домакинство. Малката Изи расте свободна, дива и е различна от всяко друго дете, което Мери Джейн някога е срещала. 

Тя с радост приема задачата да сложи ред в живота на това толкова чудато семейство, което изобщо не прилича на нейните праволинейни родители. Дори когато домът им се превръща в скрита от общественото внимание клиника за Шеба и Джими – известен вокалист на рок група и неговата съпруга актриса. 

Притисната между начина на живот, който винаги е познавала, и бъдещето, което едва сега осъзнава, че е възможно, Мери Джейн ще посрещне края на лятото със съвсем различна идея за човека, който иска да бъде. Ще открие, че светът е много по-пъстър и сложен, отколкото е предполагала. И че дори и възрасните понякога имат нужда от малко помощ.

 В духа на Дейзи Джоунс и обичаните романи на Джон Грийн, Джесика Аня Блау създава очарователен разказ за порастването, населен с екстравагантни герои, остроумие и музика. 

Написана с много сърце, вдъхновение и истинско внимание към детайлите в ретро обстановката, „Мери Джейн“ е история, която ще ви вдъхнови, разчувства и накара да затанцувате. Ако някога сте си припявали на глас на любимата си песен, тази книга е за вас! 

Из  „Мери Джейн“ от Джесика Аня Блау

„Мери Джейн“ от Джесика Аня Блау

Госпожа Коун ме разведе из къщата. Идеше ми да се спирам на всеки ъгъл и да разглеждам вещите, струпани на купчини там, където не им беше мястото: книжни кули, олюляващи се на котлона на печката, чаша за кафе върху кутия за обувки в антрето, меден Буда на парното, розов надуваем дюшек в средата на дневната. Беше 1975 година, тъкмо бях навършила четиринайсет и представите ми за домове, обзавеждане и чистота ми бяха директно предадени като през пъпна връв от майка ми. Когато госпожа Коун изрита встрани купчина пуловери на стълбите с босото си ходило (чиито пръсти бяха лакирани в бляскаво червено), усетих как ме обзема удивление. Нима хората наистина живееха по този начин? Май знаех, че е така някъде по света. Никога обаче не бях очаквала да открия подобен дом в нашия квартал, Роланд Парк, за който майка ми твърдеше, че е най-изисканият в Балтимор. 

Всички врати от тъмно дърво на втория етаж бяха отворени, с изключение на една. Долната половина на единствената затворена врата беше обсипана със стикери ИМПИЙЧМЪНТ: По-належащ от всякога и залепен с хартиено тиксо плакат на танцуващия Снупи, вирнал нос във въздуха. Всичко беше леко наклонено, сякаш бе сложено там от някой коленичил пияница. 

– Това е стаята на Изи.

Госпожа Коун отвори вратата и аз минах покрай Снупи, за да я последвам в помещение, което изглеждаше така, сякаш е било атакувано от оръдие, изстрелващо играчки. Магическа дъска за рисуване, игра на доктор, лего, книги с хартиени кукли за изрязване, кутия със стикери „Колърформс“, книги на Ричард Скери1 и куп кончета от пластмасов полимер: нямаше незаета повърхност. Зачудих се дали нощем Изи или майка ѝ не прокарваха ръка по леглото, за да съборят всичко на пода. 

– Изи – усмихнах се. 

Нашата съседка, госпожа Райли, ми беше казала, че името ѝ е Изабел. На мен обаче Изи ми харесваше повече – допадаше ми как бълбукаше по езика ми. Не познавах никого на име Изи или Изабел. Дори не бях срещала Изи Коун. Но благодарение на препоръката на госпожа Райли и след телефонен разговор с госпожа Коун ме бяха наели като бавачка за лятото. Бях предположила, че телефонният разговор ще представлява интервю, но в действителност госпожа Коун само ми разказа за Изи. 

– Тя не обича да си играе с деца на нейната възраст. Според мен не я вълнува какво правят останалите петгодишни. Иска да бъде с мен по цял ден – бе споделила госпожа Коун. – Обикновено нямам нищо против, но това лято имам други неща за вършене, така че… – В този момент госпожа Коун бе направила пауза и се бях зачудила дали се предполага да ѝ кажа, че приемам работата, или е редно да изчакам тя официално да ми я предложи? 

Можех да разбера едно петгодишно дете, което иска да прекарва време само с майка си. Някога, като малко момиче, и аз не желаех да се разделям с мама. Все още ми беше приятно да ѝ помагам с домакинските задължения, да седя до нея и да чета или да пазаруваме заедно в търсене на най-хубавите чушки и найпрясното месо. Когато все пак се налагаше да общувам с деца на моята възраст – например на партитата с преспиване, на които всяко момиче в класа бе поканено, – имах чувството, че идвам от друга държава. Откъде момичетата знаеха какво да си шушукат? Защо всички мислеха за едни и същи неща? В зависимост от годината темата можеше да е барбита, разкрасявания, момчета, прически, гланц за устни или списание „Тийн Бийт“ – все неща, които изобщо не ме интересуваха. Нямах истински приятелки до средното училище, когато близначките Келог се преместиха в Балтимор от Олбани, Ню Йорк. И те като мен сякаш не бяха запознати с привичките и ритуалите на момичешкото битие. И те като мен се радваха да прекарват следобедите до грамофона и да слушат саундтрака на „Пипин“ , да свирят на пиано и да пеят многопластови барокови песни в мелодия, хармония и бас, да гледат повторения на „Френският шеф готвач“3 и после да изпробват някоя от рецептите или дори да приготвят някой простичък десерт, поместен в списание „Красив дом“. 

Колкото повече ми разказваше госпожа Коун за Изи по време на онзи телефонен разговор, толкова по-силно ми се приискваше да се грижа за нея. Мислех само че би било в пъти по-хубаво да прекарам лятото си, като се грижа за малко момиченце без приятели, вместо да ходя до басейна на нашия кънтри клуб и да бъда момичето без приятели. Слушах с половин ухо, когато госпожа Коун ми каза колко ще ми платят. Парите ми се струваха просто бонус. Преди разговорът да приключи, вече бях решила, че ще спестя всичко спечелено и в края на лятото ще си купя собствен грамофон. 

Можете да поръчате книгата ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.