Четем романа „Правилата на доброто възпитание“ от Еймър Тауълс

Романът „Правилата на доброто възпитание“ от Еймър Тауълс е новото заглавие на издателство „Изток-Запад“.

1937 г.  Кейти и нейната съквартирантка Ив отброяват последните минути на отиващата си година в джаз бар в Ню Йорк, без да знаят, че стрелките на часовника препускат неумолимо към бъдеще, което не са си представяли. Само след миг те ще срещнат човека, който ще промени живота им завинаги – Тинкър Грей, очарователния банкер с теменуженосини очи. Дотогава единственото, което Кейти знае, е:

– Как човек да се промъкне в киното без пари и как да те почерпят с питие. 

– Как да достигне осемдесет думи в минута, пет хиляди в час и девет милиона в година.

– Че ако все още съумяваш да се изгубиш в роман на Чарлз Дикенс, всичко може да се оправи…

Година по-късно, след низ от възходи и падения, Кейти е научила:

– Как да навигира успешно сред елита на нюйоркското общество. 

– Как случайните срещи могат да се окажат предначертани, а съдбата в миг да те превърне от богаташ – в парий.

– Че любовта може да е страст, страдание, химера или просто добро възпитание.

Елегантен и завладяващ, Правилата на доброто възпитание е любовно писмо до великолепния американски град от края на Голямата депресия. Още с първите си страници омайва читателя с красив изказ, бляскава атмосфера и спиращи дъха разкрития, сякаш Тауълс е призовал духовете на Фицджералд, на Капоти и на Маккарти, за да създаде драматична атмосфера на красота и упадък, стремление и падение, любов и обреченост.

Роден и отраснал в района на Бостън, Еймър Тауълс завършва колежа „Йейл“ и получава магистърска степен по английски език от университета в Станфорд.

Първият му роман е бестселър на „Ню Йорк Таймс“ и е наречен от „Уол Стрийт Джърнал“ „една от най-добрите книги за 2011 г.“. Книгата е преведена на повече от 15 езика.

Вторият роман на г-н Тауълс, „Един аристократ в Москва“, е публикуван през 2016 г. и е в списъка на най-продаваните заглавия за повече от четиридесет седмици, като е обявен за една от най-добрите книги на 2016 г. от няколко известни американски медии. Книгата се превежда на над двадесет езика, включително и на руски. По него се предвижда и минисериал.

След като работи като инвестиционен специалист повече от двадесет години, Тауълс решава да се посвети изцяло на писането. Живее в Манхатън със съпругата си и двете си деца.

По-долу четете откъс от книгата:

Тогава казва на слугите си: „Сватбата е готова, ала поканените не бяха достойни. Затова идете по кръстопътищата и колкото души намерите, поканете ги на сватбата.“

И като излязоха тия слуги по пътищата, събраха всички, колкото намериха – и лоши, и добри; и напълни се сватбеният дом с много сътрапезници.

Царят, като влезе да види насядалите, съгледа там едного, който не бе облечен в сватбарска премяна, и каза му: „Приятелю, как влезе тук, като не си в сватбарска премяна?“ А той мълчеше.

Тогава царят рече на слугите: „Вържете му ръцете и нозете, вземете и го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби; защото мнозина са звани, а малцина из­брани.“

Мат. 22:8–14

Предговор

Вечерта на 4 октомври 1966 г. ние с Вал – и двамата вече в заника на средната възраст – отидохме на откриването на изложбата „Мнозина са звани“ в Музея за съвременно изкуство: там за пръв път можеха да се видят портретите на Уолкър Евънс, правени през 30-те години в нюйоркското метро, при това със скрита камера. 

Беше едно от онези събития, които в светските хроники често наричаха „Парад на великолепието“. Господата бяха облечени в официални вечерни костюми, в тон с палитрата на фотографиите, а роклите на дамите впечатляваха с ярките си цветове и всевъзможните дължини: от ахилесовата пета чак до горната част на бедрото. Млади безработни актьори, с безупречни черти и гъвкавост на опитни акробати, сновяха сред гостите и разнасяха шампанско на малки кръгли подноси. Не бяха много посетителите, които се заглеждаха във фотографиите, повечето бяха така улисани във вихрената забава, че изобщо не им обръщаха внимание. 

Една подпийнала млада светска дама се беше втурнала да преследва келнера, но се спъна точно до мен и за малко не ме събори. Тя съвсем не беше единствената в това състояние. Вече се считаше за нормално, дори шикозно, по такива изискани сбирки да се напиеш още преди осем. 

А може би това е разбираемо. През 50-те години на XX век Америка успя да сграбчи останалия свят за петите, да го провеси с главата надолу и да изтръска от джобовете му и последните дребни монети. Европа се беше превърнала в бедния роднина – цялата окичена с гербове, но на масата няма какво да сложи. Онези пък неразличими държавици из Африка, Азия и Южна Америка едва-що се бяха появили по стените на класните стаи и щъкаха нагоре-надолу като саламандри на слънце. Да, наистина, някъде там по широкия свят имаше комунисти, но тъй като Джо Макарти, онзи сенатор, който яростно преследваше комунистите и привържениците им, вече беше в гроба, а на Луната още нямаше никого, руснаците засега се прокрадваха само по страниците на шпионските романи. 

Така че всички ние бяхме опиянени до някаква степен. Впускахме се в нощния живот като спътници и кръжахме из града, високо над земята, из горния атмосферен слой, на крилете на падащите чужди валути и неколкократно дестилирания алкохол. Надвиквахме се над масите за вечеря, шмугвахме се из празните стаи с нечий партньор и се наливахме така настървено и разюздано, че и древногръцките богове да ни завидят. А на сутринта ставахме винаги точно в шест и трийсет, с избистрено съзнание и непоклатим оптимизъм, за да заемем местата си по лъскавите стоманени бюра в кокпита на света. 

В онази вечер прожекторите не бяха насочени към фотографа. Еванс, този шейсет и няколко годишен старец, така повехнал от безразличие към храната, че не можеше да изпълни дори и собствения си костюм, изглеждаше сломен и невзрачен като шеф на средно ниво в „Дженерал Мотърс“ пред пенсия. От време на време някой от посетителите нарушаваше усамотението му, за да сподели впечатленията си, но поне по четвърт час авторът стоеше свит в странна поза в ъгъла, като че беше най-грозното момиче на танцова забава. 

Не, вниманието на посетителите не беше насочено към Евънс. Всички погледи бяха вперени в младия писател с олисяващо теме, който току-що беше издал мемоари за изневерите на майка си и се беше превърнал в сензация. От двете му страни се бяха изтъпанили редакторът и агентът му, а той стоеше по средата с вид на омазано със слуз новородено и приемаше комплиментите на цяло котило почитатели. 

Вал загледа с нескрито любопитство раболепния кръжец. Той можеше да изкара само за ден десет хиляди долара, като задейства сливането на верига швейцарски супермаркети с американски завод за реактивни снаряди, но дори животът му да зависеше от това, не би могъл да проумее как разни клюкари могат да предизвикат такова оживление. 

Агентът, който винаги беше нащрек за това, което се случва край него, улови погледа ми и ми помаха. Аз му отвърнах с припряно помахване и подхванах съпруга си под ръка. 

– Скъпи, не е ли време да разгледаме изложбата? 

Двамата влязохме в по-празната втора зала на изложбата и закрачихме бавно и спокойно покрай стените. Почти всички експонати представляваха хоризонтални портрети на един или двама пътници в метрото, седнали точно срещу фотографа. 

Ето го онзи млад трезвеник от Харлем с игриво килнато бомбе и тънки френски мустачки. 

Ето я и онази четирийсетгодишна дама със зорък поглед, с палто с пищна кожена яка и широкопола шапка, която досущ прилича на счетоводителката на някой голям гангстер. 

Ето ги и онези две неомъжени момичета от щанда за парфюми в „Мейсис“, вече прехвърлили трийсетте и леко огорчени, защото ясно съзнават, че най-хубавите им години никога повече няма да се върнат, и се возят така, свъсили изтънените си като конец вежди, чак до Бронкс. 

Тук мъж, там жена.

Тук младежи, там старци. 

Тук спретнати и чисти, там мърляви и дрипави. 

И въпреки че са правени преди повече от четвърт век, тези фотографии никога не са били показвани пред публика; явно Евънс е имал известни притеснения загдето се е взирал така отблизо в личния живот на обектите си. Това сигурно звучи странно, дори малко самонадеяно предвид факта, че ги е снимал на такова оживено обществено място. Но като се вгледаш в лицата им, подредени по стените, лесно разбираш защо не е искал да ги излага. Защото тези фотографии всъщност са уловили мигове на разголена човещина. Зареяни в мислите си, скрити зад маската на анонимност, на път за работа, те дори не подозират, че окулярът е насочен право към тях и несъзнателно излагат на показ вътрешния си живот. 

Всеки, който се е возил на метрото два пъти на ден, за да си изкарва хляба, знае как е: още щом се качиш, се превъплъщаваш в същата онази персона, която използваш за пред колегите и познатите си. Носил си я като маска на минаване през турникетите и плъзгащите се врати, за да могат спътниците ти да те преценят – дали си надут, или бдителен, обичлив или безразличен, дали си заможен, или разчиташ на помощи. Но щом си намериш място за сядане и вагонът се спусне под земята, стигне до следващата станция, после до следващата, едни пътници слизат и се качват други… лекото полюшване на мотрисата те замайва и така внимателно изработената маска малко по малко се свлича. Съзнанието ти се носи безцелно сред грижите и мечтите ти, или по-точно – зарейва се сред хипнотичната атмосфера, където дори грижите и мечтите потъват, а наоколо цари само невъзмутима космическа тишина. 

С всички ни е така. Въпросът е само колко спирки са необходими, за да се получи. За някои стигат и две. За други – три. Шейсет и осма улица, после Петдесет и девета. Петдесет и първа. Станцията „Гранд Сентръл“. Какво блаженство… сваляш гарда, погледът ти се рее и макар да и само за няколко минути, намираш онази единствена омайна утеха, която само изолацията сред тълпата от хора може да ти осигури. 

За непосветените това фотографско изследване сигурно е изключително удовлетворяващо. Всички тези млади адвокати и начинаещи банкери, тези смели светски момичета, които си проправяха път сред множеството в залите, сигурно са се вглеждали в снимките и са се замисляли: „Какъв tour de force! Какъв шедьовър на творческо вдъхновение! Ето това са последните лица на човечността.“

Можете да поръчате книгата ТУК.

Бъдете първият коментирал

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.



Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.