Мирела Иванова: Празник на ценностите

Ежедневният хаос ни пречи да усетим духовността на този празник. Денят на народните будители съдържа в себе си съвременния смисъл на активно гражданско поведение, но и патината на старомодно, но респектиращо достойнство – така мисли поетесата Мирела Иванова. Текстът й е от „Дойче веле“.
Мирела Иванова
Може пък неслучайно балотажът по места да съвпада с Деня на будителите, защото да се събудиш означава и да проумееш, че имаш право на избор, че животът занапред зависи и от теб самия, от гласа ти, с който назоваваш желанието си от кого и как да бъде управляван и как да се развива градът, кварталът или селото ти.

Несъмнено конкретното всекидневно съществуване зависи от високия морален пример, колкото и абстрактно да звучи. Предците ни избират да провъзгласят Деня на народните будители през 1923 година, защото провиждат апатичния и отчайващ унес, завладял българите след войните, отнел окончателно националния им идеал за обединение.

Три години след подписването на Ньойския договор страната вече има насъщна потребност от духовни фигури, от идеи и ценности, които да озарят бъдещия й път, да разтревожат, провокират и събудят бъдещето й. По повод обявяването на празника за общонационален министърът на просвещението Стоян Омарчевски между другото казва:

 Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на Възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот…“

Неслучайно Денят на народните будители е отменен като празник през 1945 година, защото настъпва времето на идеологическите крясъци и насилието, което да ни вкара „докрай приспани и послушни“ направо в светлото комунистическо бъдеще. То така и не дойде и през 1992 общонационалният празник е възстановен по идея на проф. Петър Константинов, с чиито увлекателни исторически романи за юноши израснаха поне две поколения българи.

Как днес празникът се съотнася с нас, събудени ли сме като общество, надхвърлят ли поривите и стремежите ни делника, или повече ни изнася „хленчещата дрямка“ на самоокайването? Какво се случва с младите българи, намерили ли са те своите минали и днешни будители? Всяко обобщение ще е погрешно, защото няма да отрази социалната и интелектуална разноликост в България, няма да отличи дълбоката и посветена обич към националния дух от евтиното кресливо патриотарство.

Факт е обаче, че студентите, не само от НАТФИЗ, се разбунтуваха срещу арогантната и развращаваща безнаказаност на Сидеров и компания поради размиването на границата между добро и зло, събуди се съпротивата им спрямо всепозволеността. Изобщо самоорганизиращите се по морални казуси младежки граждански несъгласия са проблясъци от една по-обща, но все още аморфна обществена тяга към ценностен порядък и по-висок обществен смисъл.

Струва си да видим добрите примери в празничния ден на будителите, да ги посочим и дори последваме, инак можем да си стоим в будната кома на леността и псувачеството, докато свят светува. Пък и има достатъчно жълто-кафяви медии, които само за това се грижат.