Астрид Линдгрен: По-добре цял живот да викам „Хайл Хитлер“

„Ако трябваше да избирам между руския ботуш и „Хайл Хитлер“, бих предпочела второто“. Това е записала в дневника си авторката на „Пипи дългото чорапче“ – световноизвестната шведска писателка Астрид Линдгрен, пише Анастасия Буцков текста си за „Дойче Веле“
0,,18793032_303,00
Дневникът на писателката с изрезки от вестници

„Войната започна днес. Никой не искаше да повярва, че е възможно. Вечерта бяхме с Елза в парка, децата бягаха в кръг около нас. А ние ругаехме Хитлер и вярвахме, че война няма да има. Но ето, че се случи тъкмо обратното…“ Това е записала на 1 септември 1939 година в дневника си 32-годишната тогава Астрид Линдгрен.

Проблемите й по онова време не са били малко – на 18 години Астрид Ериксон ражда извънбрачно дете от главния редактор на вестника, в който започва журналистическата си кариера. След това работи като стенографка, продавачка на книги и секретарка. След запознанството си със Стуре Линдгрен, Астрид ражда второто си дете и престава да носи мъжки костюми и каскети.

Записките ѝ по времето на войната, издадени в Германия под заглавието „Светът се е побъркал: Дневниците от 1939 до 1945“, са първият сериозен литературен труд на писателката. Текстовете илюстрират красноречиво как нейният стил става все по-свободен, формулировките – по-резки, а сравненията все по-иронични.

Дневниците са замислени като хроника на лудостта, обхванала света през войната, за която свидетелстват множество изрезки от вестници. От 1942 година нататък обаче авторските коментари стават все повече.

Астрид Линдгрен и семейството й

През последните две години от войната (1944-1945) Астрид води дневниците си паралелно с работата над първата си книга за „Пипи Дългото чорапче“ – най-силното момиче на света, което, както е известно, побеждава дори смешния цирков диктатор Адолф.

Пипилота (с майка ангел и баща негърски крал) е дете на Втората световна война.

Хроника на апокалипсиса

Жанрът, който Астрид Линдгрен избира за своя първи литературен опит, може да бъде определен като документална проза. Астрид е имала опит в тази област, тъй като от 1940 година нататък е работела в отдела по цензурата на писмата към шведските тайни служби.

В дневниците й по странен начин се редуват удивително точни информации за унищожаването на европейските евреи, за ужасите на нацистките концлагери и зверствата на войната с подробни описания на приятни разходки с колело, получените подаръци за Коледа и изброяването на ястията, от празничната трапеза: „бут-шунка, тежащ 3,5 килограма, домашно приготвен пастет, печено телешко, пушена змиорка, еленско месо“. В родината на писателката това се тълкува като доказателство за дребнобуржоазния начин на живот, който води семейството на Астрид, и дори като проява на двуличие.

Все пак трябва да се отбележи, че Линдгрен напълно е съзнавала привилегията си да живее в неутрална Швеция. „Кой друг в света се радва на спокойствие като нашето?“, пише тя. Наясно е също и с това, че не могат да се сравняват дребните несгоди на живота, който тя води, с драмите на обхванатия от войната свят.

Въпреки това Астрид си има и лична драма: съпругът ѝ я напуска заради друга жена. В дневниците тази лична драма остава на втори план, паралелно със записките за войната: „Леят се реки от кръв, превръщат хората в инвалиди, навсякъде се усеща страданието и отчаянието, а мен ме тревожат повече личните ми проблеми“, самокритично констатира Линдгрен през юли 1944 година.

Сталин е по-лош от Хитлер

За Астрид Линдгрен Втората световна война представлява битка между две чудовища: на болшевизма и на нацизма. А ако трябва да избира по-малкото от двете злини, лично тя би предпочела нацизма: „За нас, шведите, една отслабена Германия може да означава само едно: че руснаците ще ни стиснат за гушите. Бих предпочела до края на живота си да казвам „Хайл Хитлер“, отколкото руснаците да дойдат при нас. Не мога да си представя нищо по-отвратително от това“, е записала Линдгрен в дневника си на 18 юни 1940 година.

А. Линдгрен „Светът си изгуби ума“

По-нататък тя споделя неща, дочути от случайна гостенка, финландка, за зверствата, извършвани от „руските окупатори“ – за разстрели на деца, издевателства и изнасилвания. „Господи, не допускай руснаците да дойдат и при нас!“, моли се писателката.

Независимо от отвращението към Хитлер, у Астрид се затвърждава впечатлението, че „сред германците има и много порядъчни хора, няма как да е иначе“, пише тя. По време на блокадата на Ленинград писателката изпитва съчувствие към руснаците, но и тогава тя продължава да гледа на страната враждебно: „Трябва да си руснак, за да изтърпиш такива страдания“, пише тя.

В заключителните глави от дневника авторката споделя радостта си от края на войната, разказва за отварянето на бензиностанциите в Швеция, за връщането на кралското семейство в столицата, което тя тълкува като белег за нормализирането на живота. Последните страници в дневника са от края на декември 1945 година: „Пожелавам си, както и на всички хора, щастлива Нова година. Нека тя бъде много по-добра от предишната.“