Спомен за блестящото бъдеще на вчерашния ден

9287_lkWpzPoz3ZSw3QJtnIsMBLEmAyyBVU
Първата среща на СДС със Симеон Сакскобургготски, Солун, май 1994. От ляво на дясно: Димитър Стефанов (ДП), Стефан Софиянски, покойният Илко Ешкенази, Симеон и царица Маргарита, Филип Димитров, Аспапух Панов Снимка: Личен архив на Аспарух Панов

 

9287_i8D2qJdW31aDdIp2FKXquNlYt2htn5

Аспарух Панов*

Въпреки, че дълбокото разочарование на избирателите доведе до „парламент на малцинството” и то раздробен на 8 парламентарни групи, в България отново замириса на власт. И то на власт отново с премиер Бойко Борисов. Няма никакво съмнение, че макар и с 84 депутати, ГЕРБ ще доминира тягостния ни и противоречив политически живот и през следващия парламентарен цикъл.

 

 

Надявам се поне, че този път Генералът ще бъде принуден да управлява в коалиция, и то най-вероятно първата тройна коалиция без участието на БСП. Това ще бъде във всеки случай „по-малката злина” в сравнение с едно ново правителство на малцинството на ГЕРБ, от което Борисов се отказа (или го отказаха), в началото на 2013-та, въпреки, че мечтаеше за него от нощта на изборите. Ключовият въпрос обаче е, дали такава коалиция ще бъде изобщо възможна. И този въпрос на въпросите се поставя не само днес, но и след всички парламентарни избори. Един от най-големите проблеми на българския политически живот след 1989 г. е свързан с отсъствието на елементарна коалиционна култура. Oт самото начало на прехода до ден днешен, „основните политически играчи” изпитват алергична непоносимост към управлението в коалиция.

 

Това доведе до ненужна и агресивна поляризация през различни критични периоди на прехода, до нестабилни правителства и в крайна сметка до намаляване на коефициента на полезна законодателна дейност на повечето от парламентите на прехода. Всички си спомняме, когато през 2009 г. ГЕРБ спечели изборите със 116 мандата, как Бойко Борисов заяви назидателно: „коалиция е мръсна дума” и „ако не ми одобрите еднопартийното правителство, отиваме на нови избори и тогава ще имам 160 депутати.” Подобен бе и до болка известният случай с правителството на малцинството на Филип Димитров от 1991г. Той управляваше наистина добре, но със 110-те си мандата в 36-то НС смяташе, че парламентарната подкрепа на ДПС му е гарантирана пожизнено и затова просъществува само 10 месеца.

 

Но най-фрапиращият пример е от 2001 г. Oтказът на СДС на Иван Костов да участва в коалиция с НДСВ, предложена от Симеон Сакскобургготски, потресе не само страната, но и европейските ни приятели. Ако тогава ръководството на СДС не се правеше на „обидена кокошка” и мислеше и за националните интереси, всичко по-нататък можеше да протече по друг начин. Първо кандидатът на руското лоби „Гоце” Първанов нямаше да спечели президентските избори, второ – имаше всички шансове БСП да загуби и парламентарните през 2005 г. А ГЕРБ просто никога нямаше да бъде създадена.

 

След като през последните години протестиращи и антипротестиращи от какъв ли не калибър, всякакви „разбирачи” от последна инстанция, пътуващи политически проповедници с мазни партийни килимявки и измислени политикани и журналисти с манталитет на магистрални девици, демонизираха и сатанизираха целия  политически елит на прехода, би било полезно да се припомнят някои интересни неща за тройните коалиции след 1989 г. Занимавал съм се активно с тази тема през годините [1],[2], но днес тя е по-актуална от всякога. За 25 години тройните коалиции са три, като и трите са доминирани от мнозинства на БСП. В първата, по времето на Великото народно събрание участваха СДС и БЗНС, във втората – НДСВ и ДПС и в третата – ДПС и Атака.

 

Когато говорим днес за бедността и икономическите проблеми, е добре да не забравяме никога есента и зимата 1990-1991 г. Стоките изчезваха не с дни, а с часове. Хората се редяха на километрични опашки, в големите градове се появи истински глад. На 22 септември 1990 г. бе съставено ново социалистическо правителство, второто под ръководството на Андрей Луканов, но нищо не се промени. Хората излязоха на улиците и блокираха кръстовищата с искане за оставка на правителството, положението излизаше от контрол. Започна и невижданата до тогава масова национална политическа стачка, организирана от Подкрепа и КНСБ. БСП беше решително против оставката, но в интерес на истината Андрей Луканов оцени рисковете на ситуацията и на 29 ноември подаде оставка, въпреки съпротивата на партийното си ръководство.