БСП да скрие Гечев, защото и след 20 години не сме го забравили

Румен Гечев Снимка: БСП
Румен Гечев Снимка: БСП

 

Тома Биков

 

През последните месеци, депутатът от БСП Румен Гечев се превърна в основно икономическо острие на партията. Лично аз го помня от юношеските си години. Част от тях преминаха под знака на неговата икономическа политика.

Тогава той беше вицепремиер и министър на икономическото развитие в правителството на БСП и основен икономически мотор в екипа на Жан Виденов. Като такъв отговаряше за стуркурната реформа в икономиката. Доколкото разбирам, днес Гечев е основен мотор в новия икономически екип на БСП, а от изказванията му става ясно, че не е променил съществено разбиранията си по отношение на икономическата политика, която трябва да води държавата. Затова е добре да си припомним какво остави Гечев, докато имаше възможност да управлява икономическите процеси в страната.

Когато заема вицепремиерския пост в правителството на Виденов, най-голямото предизвикателство пред Гечев са забавените пазарни реформи и практическата липса на регулация в банковата система. В съчетание, тези два фактора са убийствени за икономиката и финансовата система на страната и задължават управляващите да извършат едновременно бързо раздържавяване на наследените от социализма държавни предприятия, да въведат пазарни правила в икономиката и да установят контрол върху банковата система. Нито една от тези мерки не са по силите на социалистическата партия и нейния икономически стожер и те така й не се случват през следващите две години.

В периода, в който Гечев управлява българската икономика, делът на контролираните от правителството цени нараства чувствително. От 18.9 процента през 1994 година до 49  процента през 1995 година и до 52.4  процента през 1996 година. Последиците от този административен контрол върху икономиката е изкривяване на съотношението между търсенето и предлагането. Освен това, комбинацията от контролирани цени на произведената продукция и световни цени на влаганите ресурси води до чувствително влошаване на финансовото състояние на онези държавни предприятия, чиито производствен процес се основава на внос на ресурси. За да компенсира загубите правителството оказва силен натиск върху държавните банки да кредитират губещите предприятия.

Още в началото на мандата си, Виденов и Гечев стартират Масовата приватизация с мотива, че тя ще бъде едновременно справедлива за обикновените граждани и ще даде възможност за осъществяване на структурна реформа на икономиката. За двете години, в които управлява социалистическото правителство, са продадени по-малко от 15 процента от държавните активи, което е крайно недостатъчно, за да трансформира ефективно българската икономика от планова в пазарна. В същото време са създадени 81 приватизационни фонда, част от които се превръщат в основни играчи на Масовата приватизация и практически се сдобиват на безценица с държавни предприятия, като изкупуват бонови книжки от гражданите с обещанията, че ще им плащат дивиденти в бъдеще. Обещанието по стар социалистически разбира се не е изпълнено. Забавената и неефективна приватизация дава възможност на различни икономически и силови групировки да източват редица големи държавни предприятия, като се позиционират на входа и на изхода им. През тази схема групировките продават на предприятията суровина на завишени цени, след което изкупуват готовата продукция на безценица. Загубите, които понасят държавните предприятия заради тези неизгодни сделки отново се покриват от държавата и от хронично натрупване на задължения към държавни и частни банки. Този процес води до бърза декапитализация на цялата финансова система на страната.

Към края на 1995 година 41 процента от всички кредити, отпуснати от държавните и частните банки на предприятията от реалния сектор, на практика са несъбираеми. Само 39 процента от кредитите, отпуснати от частните банки, се обслужват редовно.
От своя страна натрупването на лоши кредити води до трайната декапитализация на банковия сектор и в края на 1995 година само четири от общо опериращите 47 банки отчитат печалба. Паралелно с това върви процес на загуба на доверие в банковата система и масово изтегляне на депозити от банките.

Целият период от 1991 до края на 1996 година е свързан с  либералния режим на лицензиране на банки и ниския размер на необходимия начален капитал за учредяване на банкова институция. С изключение на един изолиран случай, до 1996 година БНБ активно дава, но не отнема лицензи и практически отказва да контролира банковата система. Голяма част от новосъздадените частни банки се ориентират към кредитиране на фирмите на своите основни акционери или на лица, свързани с тях. По този начин банките биват допълнително декапитализирани, като периодично се рефинансират от централната банка.

По подобен начин действат и множеството неприватизирани държавни банки, които допълнително натоварват финансовата система на страната. През 1995 година с бюджетни средства са спасени държавните Стопанска банка и Минералбанк. Въпреки това в края на годината почти всички държавни банки (с изключение на Булбанк) и повече от 1/3 от частните банки са във фактически фалит, защото собственият им капитал е отрицателен. Нетната стойност на банковата система като цяло е минус 53 милиарда лева, като три четвърти от отрицателната стойност се дължи на държавните банки и една четвърт на частните. Заради катастрофалния спад на доверие в банките и паническото теглене на депозити от тях, само за първата половина на 1996 година активите на банковата система спадат с повече от 20 процента. В отговор на тегленето на депозити и началото на банкова паника правителството и парламентът приемат закон за държавно гарантиране на депозитите, който гарантира изцяло депозитите на домакинствата и 50 процента от депозитите на фирмите. Този отчаян жест на държавата обаче не увеличава доверието на вложителите в банковата система, защото вложителите разглеждат държавната гаранция като също толкова рискова, колкото и влога в банка.

Докато тече сривът на банките, БНБ си поставя за цел едновременно да ги спаси и да задържи обезценката на валутния курс на лева, който е породен от непрестанното и неефективно рефинансиране на банковата система и неприватизираните държавни предприятия. Така, докато инжектира огромна левова ликвидност в банковата система, БНБ продава долари на валутния пазар. Вследствие на тези действия на централната банка и правителството месечната инфлация през втората половина на 1996 година е между 10 и 27 процента. В края на 1996 година валутните резерви на БНБ са изчерпани и тя губи всякакви възможности за влияние върху валутния курс, поради което започва бърза обезценка. В рамките на 1996 година курсът на лева спрямо долара спада повече от 6 пъти и от 70 лева за долар през декември 1995 година, достига до 461 лева за долар в края на 1996 година. Само за първите четири месеца на 1997 година пък инфлацията достига до 438 процента. По този начин, само за една година всички левови активи на българските граждани и фирми са стопени.

Процесът на декапитализиране на банковата система се стимулира и от износ на капитали отстрана на банките. В доклад на министъра на вътрешните работи Николай Добрев се посочва, че от 1 януари до 30 юли 1996 година, от 9 държавни и частни банки, през митницата на Аерогара „София“ са изнесени 2811 килограма „ценни“ пратки, съдържащи банкноти. За сравнение: 1 млн. щатски долара, в купюри по 100 има тегло 8 кг. Впечатляващ е износът на „Елитбанк“, изнесла 1247 килограма ценни пратки, което изразено в купюри по 100 долара е от порядъка на 156 млн. долара. Банката не фигурира в списъка на БНБ за директен износ на ценни пратки. В доклада се изтъква, че рязкото обезценяване на лева в средата на 1996 година е предизвикано и от масираното изкупуване на долари и друга чужда валута, основно от „ИНГ банк“, „Булбанк“ и „Елитбанк“.

Наред с това, заради отказа си от пазарни реформи, в края на 1996 година, правителството не получава отсрочка от Международния валутен фонд за погасяване на 1 млрд. долара външен дълг на страната. Този факт е съчетан с изчерпването на валутните резерви на страната. По този начин отлагането на структурните реформи в реалния и финансовия сектор завършва с тежка финансова криза, която включва в себе си банкова и валутна криза и води до масови протести.

Сериозен фактор за финансовия колапс, в който изпада страната в края на 1996 година е и „зърнената криза“, чиито първи симптоми се забелязват през октомври 1995 година. Тогава мелничните комбинати започват да изпитват остър недостиг на суровина и някои от тях спират работа. С изострянето на „зърнената криза“ кабинетът е принуден да организира внос на много по-скъпа пшеница от международните пазари, като осигурява субсидии от бюджета, за да няма драстичен скок в цената на хляба. Цените обаче тръгват рязко нагоре и с времето увеличението им става все по-скоростно.

Дефицитът на зърно, съчетан със стопяването на валутния резерв не позволява на държавата да купува тази суровина от международния пазар. Така се стига до решението на правителството „Нефтохим“ да сключи бартерна сделка за износ на петрол в Сърбия, срещу което западната ни съседка трябва да внесе зърно в България. Решението държавната петролна рафинерия да се включи в потушаването на „зърнената криза“ се оказва неудачно в две посоки. Първо, този внос на зърно не е достатъчен, за да попълни зърнения баланс и второ, заради сделката финансовото състояние на рафинерията се усложнява още повече. Според сделката, „Нефтохим“ изнася 50 хил. тона гориво в Сърбия срещу доставка на жито. В същото време държавата не е в състояние да възстанови парите, които струва на комбината това количество гориво. Сумата възлиза на 65 млн. долара. Съчетано със загубите, които търпи „Нефтохим“ през цялата 1996 година и които в средата на годината възлизат на 5 млрд. лева, бартерната сделка се оказва пореден удар за това структуроопределящо предприятие. Резултатът е рязко намаляване на производството и остър дефицит на гориво в страната.

Заради финансовия колапс, в който изпада държавата, докато Румен Гечев отговаря за икономическата й политика, управляващите лансират бартерните сделки като официално средство за решаване на проблемите с междуфирмените плащания. Този процес започва в средата на 1996 година и се ползва като инструмент за погасяване на задължения в енергийния сектор, но обхватът му се разширява бързо и в други сфери на икономиката. Така например, структуроопределящото предприятие „Кремиковци“, започва да плаща задълженията си към „Булгаргаз“ и НЕК със стомана.

Заради политиката на административен контрол върху цените тежки загуби понася БТК, на която са вменени социални функции. В разрез с договореностите с Европейската инвестиционна банка, Европейската банка за възстановяване и развитие и Световната банка, които са банки кредиторки на предприятието, кабинетът поддържа изкуствено ниски цени за абонатите на телекомуникационната компания. Така в края на 1996 година около 70 процента от всички абонати на БТК плащат за месечните си телефонни сметки по-малко, отколкото за един хляб.

С аргументът, че се води социална политика, правителството държи изкуствено ниски цените на парното, като по този начин топлофикационните дружества са принудени да калкулират огромни загуби. Това води до невъзможност да осигуряват необходимото им гориво. В края на управлението на Виденов себестойността на една гигакалория в столичната „Топлофикация“ към средата на декември 1996 година е 6596 лева, а фиксираната цена е 3945 лева с ДДС. В резултат на тази политика, към този период загубите на дружеството надхвърлят 7 млрд. лв.

След оттеглянето на Жан Виденов и Румен Гечев от изпълнителната власт в началото на 1997 година, за 99 дни на власт служебното правителство на Стефан Софиянски успява да овладее курса на долара и да го свали близо два пъти от 3 000 на 1 550 лева. Инфлацията също е овладяна и от 242 процента през февруари е сведена до под 1 процент в края на служебния мандат. Лихвеният процент от 16.5 спада на 5.2 процента в рамките само на един месец, валутният резерв е увеличен трикратно, страната е подсигурена със зърно и горива, а пенсиите са увеличени 5 пъти. Защо Гечев и БСП не са успели да направят това за две години с пълно мнозинство в парламента е въпрос, който все още е актуален. Моят отговор е – защото са социалисти.