„Кръщение в потоп“ разказва за нестандартния многоъгълник на любовните отношения между един мъж и три жени

Ищван Вьорьош
Още едно ново заглавие от поредицата „Модерна европейска проза“ на ERGO

 

Романът „Кръщение в потоп“ от унгареца Ищван Вьорьош е модерна притча за вината и изкуплението.

Ищван Вьорьош (1964, Будапеща) завършва унгарска и чешка филология в Будапещенския университет „Лоранд Йотвьош“. През 1998 г. защитава докторска степен, от 2005 г. е доцент, преподава в Католическия университет „Петер Пазман“ в Будапеща. През 2004 г. заедно с Янош Лацкфи слага началото на първата университетска програма по творческо писане. Автор на поезия и проза, пиеси, литературна критика, преводач. Творбите му са превеждани на повече от двадесет езика. По-важните му книги са: „Хляб, сол“ (стихове, 1988); „Чудният старец“ (стихове, 1996); „В склада за дърва“ (разкази, 1998); „В очакване на питомните“ (стихове, 1999); „Учението на осата“ (стихове, 2000); „Хайдегер, пощенският служител“ (роман в стихове, 2003); „Грегориан в гората“ (стихове, 2005); „Изповедникът на Швейк“ (роман, 2007, бълг. изд. 2009); „Кръщение в потоп“ (роман, 2011); „Гагарин“ (роман, 2013); „Който се е родил със смях“ (драми, 2013); „Сто и петдесет псалма“ (стихове, 2015) и др. Носител е на множество литературни награди.

„Не съм убиец. Наистина, никой не ме и обвинява в убийство. Всички знаят, че не е станало убийство.“ Така започва романът на Ищван Вьорьош с подзаглавие „Незавършено криминале“, чиято двузначност изостря напрежението. Кръщение, обаче не със светена вода, а в буйните води на потопа, пратен от самия Бог.

Книгата разглежда живота от метафизична гледна точка, провеждащото се разследване дири смислите на битието, но така и остава незавършено. Романът е вълнуващ, нестандартен многоъгълник на любовните отношения между един мъж и три жени, изследващ чувствените страни на човешката душа, повествованието следва игровия модел на необичайни гледни точки.

Има двама разказвачи, които сякаш се надпреварват да изговорят една и съща история. Единият е свещеник, а другият физик, чрез сблъсъка на светогледа им намираме отговор на важни философски и етически въпроси. „Кръщение в потоп“ е интелектуален пъзел и същевременно емоционално развлечение за читателите си.

Стефка Хрусанова

По-долу публикуваме откъс от книгата

(откъс)

ШАХТАТА ЗА БОКЛУК ОТ ОТВЪДНИЯ СВЯТ

Неделя в края на май, след единадесет вечерта. Събирам си багажа. Не слагам почти нищо, защото нищо не е мое. Днес за последен път отслужих литургия.

Защо началото на живота е по-голяма радост, отколкото краят му, над това разсъждавам. Ако не беше така, ако можехме да се радваме на тленността си, навярно нямаше да се налага да си тръгна. Винаги съм имал мъртъвци. За тях никой не се надпреварваше, щастливо ме оставяха насаме с тях, когато давах последно причастие. Близките им ги предаваха на мен. В най-важния момент. Когато тялото трепва леко и душата излиза от него. Но не през устата или през носа, не се плашете, моля, не през някое по-нечисто отверстие, душата изскача през челото, както на Атина Палада.

Защо, бидейки свещеник, излизам с езически мит? Не съм свещеник. А пък гръцките митове нямат нищо общо с езичеството, само трябва да умеем да ги разбираме. Първата душа на мъртвец е тази на Атина. Защото тогава Зевс наистина умрял, от този момент нататък един механично задвижван труп управлявал боговете. Това е и началото на историята, един ръководен не от божествени сили бог се намесва в делата и делата се разпадат на дела.

С една дума, дълго стоях край леглата на умиращи в болницата, наблюдавах как капе инфузията, целувах затоплените им от докосването на отвъдния свят ръце, пъхах в дланите им своята, да не ги докопа ръката на бога-машина.

Тогава щеше да е лесно да се изловят душите, никой не им обръщаше внимание, не ги търсеше или защитаваше. Намерих и такава, чийто крак се беше заклещил в някакъв чарк на кислородния апарат, не можеше да го помръдне, произлизаше от един предишен мъртвец, при когото не бях ходил аз, и докато го освободя, вече беше късно. Той се задуши. Бих могъл да изловя душите, за да играя с тях на война у дома, както дете с оловни войници, но аз предпочитах да ги избърсвам с гъба, напоена със светена вода, отварях прозореца на болницата, не се притеснявах, дори когато в ръката ми се забиваше по някое парче от нахлуващото с дрънчене небе.

Кръщавах също, разбира се, но всичко ставаше независимо от мен, не виждах душите, дори петите на краката им, ако изобщо пеленачето има вече душа с човешка форма, а не е като яйце. Близките в боязливата си радост почти ме изтикваха от кръщелника. Навярно сега искам дете, за да видя и зародиша му, който винаги е оставал тайна за мен, непрекъснато трябваше да бъда на разположение, а това все повече ме притесняваше.

На кръщенетата бях силата на доброто, хвърлената боксова ръкавица на Господ, която поставяха на видно място като украшение на трапезата. Ако решех, че после няма да отида на обяда, беше по-добре, но от полепващите по мен многобройни усмивки така и не можех да се съсредоточа в работата. Водата потичаше, като че ли не аз бях бутнал купела със светена вода, и можех само да се надявам да носи нещо със себе си. Всички искаха да ми отнемат този, когото кръщавах. Господ вече щеше да зачисли в своята страна новия гражданин, много пъти силите на отвъдното направо се блъскаха от радост, въздухът шумолеше, сякаш някой прелистваше голяма тайна книга. Родителите вярваха и че този, с когото сега правеха каквото си искаха, ще остане завинаги техен, и бяха напълно сигурни, че до този момент поне е бил техен, макар че можеха да знаят, че никога нищо (и най-вече никой) не е собственост на човек, каквото и да прави или да не прави заради него. Строго погледнато: същото можеше да знае и Господ. Кръстниците чувстваха трогателна отговорност, моят кръщелник, моята кръщелница, мислеха си, или просто само толкова – мой е, моя е, а родствениците сияеха, често ако не кръщавахме достатъчно бързо, водата започваше да лепне като сироп.

На умиращите се радвах единствено аз. Той прелистваше списъка с греховете им, но ако нищо не беше вписано, пак си мислеше да ги хвърли в чистилището поне за няколко години. Горе при него вече е претъпкано, не иска да вижда нови лица.

В такива случаи роднините се сърдят. Смятат умиращия за неблагодарник, за заядлив, едва ли не очакват от него мъдрости и са нетърпеливи, когато той умира зле. (Тогава не смеят да мислят за наследството, плашат се, не разбират защо всичко това е било важно, виждат собствената си смърт, собствените си наследници, иска им се да заповядат на стълпотворението да спре; ако в отвъдния свят имаше шахта за боклук, на драго сърце биха я отворили и биха оставили там да пада всичко, за което са копнели от години.)

Душата вече беше изчезнала отдавна, но някакъв тежък и непохватен дух се препъваше из стаите, катереше се нагоре по жартиерите на медицинските сестри. Ужасно опасно е призванието на медицинска сестра. Не забелязва, а ето на, някакъв заседнал тук световен дух от каменната ера се катери по бедрото ѝ, сяда в коша на цепелина на рехавите й бикини, с краката нагоре се изкатерва в дупките ѝ, сестрата получава гъдел в корема, критикува болничната храна или пък тъкмо ѝ е дошъл мензисът и кръвта за миг пробива и през престилката. Трябваше да поемам на гърба си такива духове с каменни брадви и доста време да ги влача със себе си. Олиото служеше после лесно да могат да се плъзнат в отвъдния свят, откъдето повечето изобщо не желаеха да се завърнат.

В такива случаи се завръщах у дома потънал в пот и прах, икономката ми веднага ме изпращаше под душа и незабавно хвърляше бельото ми за пране.

Превод от унгарски Стефка Хрусанова

Художник Калина Димова
С подкрепата на Програма „Творческа Европа“
240 стр., цена 13,00 лв.
ISBN 978-954-8689-87-8

www.ergobooks.eu

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“.