Авторът на „Дзифт“ Владислав Тодоров се завръща с „Пумпал“

На 12 май четем „Пумпал“ – дългоочаквания нов роман на Владислав Тодоров. На същата дата излиза и ново, юбилейно издание на култовата му книга „Дзифт”, чиято екранизация се увенча с огромен успех.

„Пумпал“ (168 стр., цена: 14 лв., издателство Колибри) е стряскащо изобретателна антиутопична приказка, в която смешното спъва страшното, иронията разваля магиите, абсурдът добива желязна логика, а езикът издевателства с чудото на творението, наречено човек. В случай че не знаете, Пумпала е капсулиран свят, кацнал на върха на Плешивата планина. Брутално световно чудо в ситуация на вариативна гравитация. Действието започва в една „барутна нощ” и ни захвърля в неприветливото бъдеще, на самия предел на човешката история, а там, в утробата на мрака, се крие щастливият край.

Създаден по законите на черния роман, обилно напоен с пародия, „Дзифт” (176 стр., цена: 14 лв.) е  пътуване назад във времето, към призрачна София от началото на 60-те. Една вече разпиляна в представите ни действителност, която хвърля дългата си сянка в настоящето. Филмовата адаптация в стил неоноар с режисьор Явор Гърдев печели награда за режисура на международния кинофестивал в Москва и „Златната роза” във Варна. В образа на Молеца се превъплъщава Захари Бахаров.

Владислав Тодоров  е доктор на философските науки, преподава кино и литература в Пенсилванския университет. Първата му книга „Адамов комплекс” излиза в София през 1991 г. В САЩ издава втората си книга – „Червен квадрат, черен квадрат: Органон за революционно въображение”. Следват „Малък парадокс за театъра и други фигури на живота” и „Хаотично махало: политическа публицистика”. Автор е на два екранизирани романа – „Дзифт” и „Цинкограф” с филмово заглавие „Цветът на хамелеона”.

Очаквайте премиера в присъствието на Владислав Тодоров на 17 май. Присъединете се към събитието тук, вижте кои са специалните гости.

По-долу четете откъс от книгата на Владислав Тодоров  – „Пумпал“

 

Пролог

 

Барутна нощ. Над полуострова се сипеше ме­теоритен дъжд и замрежваше луната. Двама ино­земци, Ловеца на организми и Прогонващия луф­тове, бяха намерили подслон в изоставен бункер на високопланински полигон. Идваха от различни краища на света. Случайността беше кръстосала пътищата им на това забравено от Бога място. Единият бе тръгнал да лови нелегални организми в Страната на ватузите, а другият  – да прогонва луфтове в Долината на пурдотите. Бяха прека­рали известно време в почистване и центроване на инструментите си и сега дояждаха тенекията с малеби от копърка, която бяха намерили изоста­вена в бункера. Капанът за организми и апаратът за прогонване на луфтове се търкаляха в краката им заедно с една очукана манерка с шампанизиран цвик.

Двамата странници наблюдаваха огнения дъжд, облизваха обгорелите си пръсти и разгорещено бе­седваха по въпросите за края на света.

– Стига трака с тая тенекия – измърмори сърдито Прогонващия луфтове. – Ходиш ми по нервите.

– Дай цвика насам да си оплакна устата – нареди Ловеца на организми и след като хвана във въздуха манерката, която Прогонващия луфтове му хвърли, отпи голяма глътка от нея. – Искаш ли и ти? – под­кани го той.

– Мразя цвик – отсече Прогонващия луфтове, – особено газиран.

– Затова ти се белят ноктите. – Ловеца на орга­низми пусна манерката да се търкаля на пода в кра­ката му. Взря се в далечината през амбразурата на бункера и за известно време остана така, взрян и затворен в себе си.

Събеседникът му се опита да го върне в разго­вора.

– Къде се отнесе?

– Гледам да видя нещо… някъде там, казват, било… – Ловеца на организми взе да клати глава с изумено лице, сякаш ненадейно бе онемял малко преди края на изречението. – Поврага! – възкликна той и с многозначителен жест духна пламъка на ло­ ената лампа. – Не се вижда!

Димящата лой оживи задуха и той затрепери като пустинна мараня. Метеоритният валеж доби окси­ женна интензивност.

– Какво трябва да се вижда? – попита с досада Прогонващия луфтове.

– Краят на света.

– Сериозно?

– Буквално.

– Сега, в тоя огнен дъжд?

– Именно сега.

– Къде?

– Там горе, на върха на Плешивата планина…

– Човече, дрънкаш. Трескав си.

– Трябва да случиш момента и ъгъла, за да го видиш.

– Какво да видиш? – попита троснато Прогонва­ щия луфтове.

– Пумпала! – възкликна сърдито Ловеца на орга­низми и след като думите му останаха без реакция, добави: – Не си чувал за него!?

– Не.

– Не ти и трябва. Защо ти е да живееш със съзна­ние за постоянно надвиснала опасност. – Опасност от какво? – недоумяваше Прогонва­ щия луфтове.

– От Пумпала!

– Химери и караконджули! – Прогонващия луф­тове взе да мига и да маха с ръка в опит да разпъди глупостите, които сякаш го бяха накацали.

– Гледай да не се изкълчиш с тия, каква беше думата… „резки“ телодвижения. Говоря съвсем сериозно. Ако това… как да кажа… НЕЩО се от­ късне от върха на планината и тръгне да се търкаля надолу, край! – Въпреки че думите му бягаха като хлебарки във всички посоки, Ловеца на организми продължи тирадата си с драматично поставен глас:

– Това НЕЩО ще премачка всичко живо на този полу­остров, ще изплиска морето, ще задави изворите на реките.

Дъждът внезапно спря и бункерът потъна в мъстилен мрак, който сиянието на новата луна за­ почна бавно да разрежда. Последва тегаво мълча­ние. Нечий стомах напевно закурка.

– Тук е тихо, но там горе цари диамантена ти­шина – промълви Ловеца на организми, вторачен в разредения мрак.

– Никакви луфтове – едва продума Прогонващия луфтове, вглеждайки се в безгласното небе.

– Опитай се да го видиш.

Прогонващия луфтове последва подканата и пус­на погледа си по чезнещия контур на Плешивата планина.

– Нищо – констатира той обезсърчен. – Гледам и нищо не виждам в тоя мрак.

– Ако гледаш достатъчно дълго, ще го видиш.

– Това важи за всяко нещо, което не се вижда.

– Да спим тогава – отсече Ловеца на организми, – и утре е ден.

Той легна на един от наровете и притихна, ся­каш се отнесе. Светът наоколо замираше. Разликата между видимото и невидимото бавно изчезваше.

– Кажи! – Гласът на Прогонващия луфтове раз­търси покоя. – Какво е това нещо? Отваряш дума и не я затваряш.

Ловеца на организми се изкашля сърдито. Надиг­на се и каза:

– Нямам думи. Това е. Иди и с очите си го виж. Тая работа не е като… нали се сещаш? – Мисълта му се заплете в кълчищата на езика.

– Не, не се сещам. Като какво? – опита се да го измъкне оттам Прогонващия луфтове.

– Като на баба ти хвърчилото… Дайте да дърдо­рим, да чешем езици. Не става… Трябва сам да го видиш и да се удивиш!

– Нямам нито време, нито подметки да обикалям със „страх и трепет“ чудесата на света – настояваше на своето Прогонващия луфтове и след кратка пауза добави:

– Навуходоносор казва следното, цитирам по памет: „За разлика от всички твари във Вавило­ния само човекът е способен да се удивлява на себе си и на света, защото има, а не защото няма думи“.

– Дай ми време да нагазя в тая дълбока мисъл – отвърна иронично Ловеца на организми.

– Безсловесните твари не познават удивление­то – продължи да настъпва Прогонващия луфтове. – Нали Адам е кръстил всички предмети на този свят, одушевени и неодушевени, удивлявайки се от тяхна­та обективна даденост.

– Е, добре, щом Навуходоносор го казва, а той не е бил преходна фигура, ще намеря думи – ожи­ви се Ловеца на организми и след като се превъртя един път на нара и се уви с рогозката като в пашкул, продължи да говори обърнат към стената:

– Слушай внимателно. Ако наистина решиш да последваш съ­вета ми, призори ще изкачиш билото на планината и ще поемеш по ждрелото на Тежководната река в посока местността Тръбен кокал, ще повървиш стоти­ на хвърлея и изведнъж пред теб ще се роди нещо на вид толкова чуждо… – Тук той се замъчи да изкопчи от мозъка си друга дума и не след дълго попадна на нея: – …толкова инородно и откровено иносказател­но, че в миг ти се взима умът, връзва ти се езикът, спира ти се дъхът и… – При произнасянето на съюза „и“ гласът на Ловеца на организми се изви и заби на място.

– И какво?

Ловеца на организми се удари с юмрук по челото, сякаш оправяше образа на стар лампов телевизор, и отсече:

– И ти се къса погледът.

– Нещото ти къса погледа!? – смая се Прогонва­щия луфтове.

– Буквално – потвърди Ловеца на организми и до­бави:

– Оставаш вцепенен до завръщането на нощ­та, когато гледката се изгубва пред очите ти. – Той се изкашля, отпи голяма глътка цвик от манерката и продължи: – Става дума за гигантски къс застинала нечовешка музика, за озверена архитектурна форма. Само си представи, едно безного бетонно чудовище клечи на върха на планината. Сякаш приземено по голяма нужда.

– Къса ти погледа, казваш. – Прогонващия луф­тове изглеждаше крайно озадачен.

– Луцифер във формата на пумпал, толкова грама­ден, че дори огледалните води на езерата, дето се раз­ливат в долината, не могат да поберат отражението му.

– Брутално! – Прогонващия луфтове се взря някъ­де дълбоко във външния свят, опитвайки се да уло­ви с поглед въпросното нещо. – Къса ти се погледът, казваш? – промълви едва чуто той и въздъхна.

– Буквално – повтори Ловеца на организми и се зае да доразвие образа на чудото: – Сякаш самосвал е изсипал от Космоса безогледни количества бетон в гигантско кофражно яйце. Народите на този по­ луостров го нарекли Пумпала и вдигнали до него вавилонска Часовникова кула, която днес промушва небето и го кара да кърви.

– Да ти кърви небето! – Прогонващия луфтове се прекръсти.

– Луцифернално!  – възкликна Ловеца на орга­низми.

В този момент Часовниковата кула удари два часа. Ехото разнесе из долината мощните камбанни удари.

– Ето! – Ловеца на организми изпадна в нездраво оживление.

– Ясно – каза Прогонващия луфтове, без да му е ясно.

Двамата странници се смълчаха. Изведнъж, ся­каш по сигнал, се разнесе пулсиращо оглушително хрупане от всички страни и Плешивата планина за­ почна страшно да ечи.  – Какъв е този шум?

– Дървоядът. – Ловеца на организми се опитва­ше да надвика яростния шум. – Ненаситна напаст. Ликвидира листната маса на полуострова. Започва работа при новолуние.

В този момент Часовниковата кула удари един часа. Ударът сякаш подплаши дървояда и той спря да работи.

– Би един, а беше два, и то преди минути – въз­кликна смаян Прогонващия луфтове.  – Времето тръгна назад с бясна скорост?!

– Спокойно. Пумпала е омагьосан хронотоп, зат­ворил в себе си края на света. Схващаш ли?

– Това не мога да го схвана.

– И аз не мога – промълви с философско отстра­нение Ловеца на организми. – Никой не може, защо­ то е самата истина.

Ударната вълна от биенето на Часовниковата кула беше толкова силна, че разпъди мрака, забулил върха на Плешивата планина.

– Ето го – промълви заклинателно Прогонващия луфтове. – Виждам го! – възкликна той, докато се опитваше да задържи в погледа си овален призра­чен обект, кацнал на върха на планината, от чийто корпус израстваше висока кула, толкова висока, че върхът ѝ докосваше рога на новата луна.

– Ето го, имаме го – възкликна Ловеца на орга­низми, сякаш обектът беше успешно заснет.

– А вътре, какво има там вътре?  – попита със стиснато гърло Прогонващия луфтове, готов да се прекръсти за пореден път.

Ловеца на организми се смълча. Не знаеше как да продължи разказа си. Не беше влизал вътре. Не само той, никой.

По-долу четете откъс от книгата на Владислав Тодоров  – „Дзифт“

 

Историята, която ще се опитам да разкажа тук, доколкото ми позволяват силите и паметта, които, чувствам, бързо ме напускат, започна отдавна, преди около двайсет години. Краят ѝ се сложи снощи, когато аз, гражданинът Лев Калудов Желязков, бях пуснат на свобода. На трийсет и осем годишна възраст аз прекрачих прага на Софийския централен затвор, където излежах присъда за убийство и грабеж. Бях влязъл в едно историческо време, а излязох в съвършено друго  – делеше ги денят Девети септември.

Прекрачих този праг така, както много други осъдени преди мен, а и още много след мен ще го прекрачат – с надежда в сърцето и план в главата. Първо дълго фантазирах, а после взех надлежно да планирам остатъка от живота си на свобода, преди да се е свършило окончателно с мен и моята безпричинна поява на тая тъпа земя.

Планът, казва една китайска мъдрост, е мечта с пусков срок. Моят план беше един от най-простите измежду всички онези, за които някога съм чувал, а може да се вярва, че съм чул доста. Съгласно него аз трябваше след излизането си от Софийския централен кафез да се отбия директно в Софийските централни гробища. Оттам още същата нощ да хвана товарен влак за Варна, откъдето, скрит в трюма на някой кораб, да духна за топлите страни с идеята да се заселя на някой тропик, да се залюлея в хамак и своевременно да се отдам на вечен припек.

В Орландовци планирах да посетя два гроба. Първият – на моя покоен син Лео, който ми беше писано никога да не видя, защото се роди, след като ме хвърлиха в затвора. Другият – на бижутера, чиято смърт аз не причиних, но така стана, че излежах. В този именно гроб трябваше да намеря скрито разковничето на моя наполовина прахосан живот.

 

Самият Девети септември не разбрах как точно се състоя, само знам, че той доведе до една проста, но значителна промяна в моя затворнически живот, който до този момент се характеризираше със спорадично умствено израстване. Библията изчезна завинаги и беше заменена от Речника на чуждите думи на Бакалов, който през 1949 година обяви марксистко-ленинските значения на чуждиците, считани за подривни по времето на монархофашизма.

Дори за слепците стана видно, че речникът беше направил борбата с чуждиците напълно безсмислена, и аз без всякакво колебание потънах в него със същото това доверие и страст, които преди това отдавах на Светото писание. И слава богу, речникът се оказа прозорец, който ми открехна света в разработките на Дарвин, Циолковски, Макаренко и прочее ярки примери на непреходна колективна и индивидуална мисловност.

По едно време след Девети започнах жадно да набирам знания, безкомпромисно да се самоусъвършенствам духовно и физически, вдъхновен от три най-дълбоки книги  – „Стършел“, „Как се каляваше стоманата“ и „В навечерието“. В тази връзка вдигах гири до припадък, скачах на въже, взех среброто в шампионата на затвора по лицеви опори. Захванах да чета и препрочитам томове книжнина и цели течения на вестници в намерението си да прозра естеството на нещата и да се подготвя за момента, в който ще прегърна свободата като обективна даденост.

За бягство и отмъщение никога не съм се готвил, особено в зрелия период на своето затворничество, и за разлика от собствената си среда „Граф Монте Кристо“ аз четях по-скоро като извор на естетическа наслада, отколкото като пътен лист на живота. Излежах част от присъдата. Помилването дойде заради заслуги към внедряването на някои форми на народна просвета в предметната среда на кафеза. По-конкретно заради агитационния кът „По хребета на времето“. Него собственоръчно направих по своя воля и идеен план. Костваше ми обаче голямо усилие да намеря и да доставя всякакви там пирографирани отличия, лети символи от разноцветен чугун, буци антрацит, турбинни валове, зъбчати маховици и прочее машинария с идеен заряд.

Бил съм се реформирал, казаха, и ме пуснаха. Но ми скъса нервите тая вътрешна реформа на личността. Издигнах кула от писмени заявки пред различни обществени и производствени инстанции с молба да ме снабдят със съответните веществени свидетелства, касаещи хребета на времето като тема за размисъл, реабилитиращ престъпилото закона гражданство, все неща, документиращи всенародния кипеж, който цареше по въпросния хребет в периода, предхождащ моето освобождение. Идеята за подобен пропагандистки кът ми дойде някак си неосъзнато и спонтанно, както се казва, бликна отвътре и може би затова ми донесе битова облага и в крайна сметка свобода.

 

Радиоточката на Софийския централен дранголник подаваше масови песни в хладните килии. Изобретението на Попов прекъсна „Триумф на волята и хоросана“ за кратки новини, след което „Точно време“ обяви седемнайсет часа и нула минути.

Завърших стоте си лицеви опори – последен акт на оцеляване в килията. Избръснах се както обикновено със затворени очи. Облякох костюма, в който някога бях доведен тук. Беше стар импозантен костюм от габардин, черен като гарваново крило, добре изпечен в плещите, а в лактите излъскан, „театрално пищен“, както се изрази прокурорът по време на процеса. В същата тази дреха бях заловен на местопрестъплението. Не го бях обличал вече двайсет години. Стоеше ми определено по-добре отпреди, понеже бях наедрял и сега го изпълвах като свой. Бях си го купил специално заради обира, като помощна вещ, нарочно голям и широк, но за това предстои да стане дума.

Стрелнах с поглед небето, което чернееше зад решетката на килията, и бегла усмивка трябва да е пробягала по лицето ми, защото си казах: „Поглеждаш в небето, а то в теб поглежда с решетъчно око“.

От килията отнесох със себе си три неща – нейното писмо по повод смъртта на сина ни Лео, изкуственото око на моя покоен ментор и съкилийник Ванвурст-Окото, както и една негова пощенска картичка с най-зловещото и извънредно хипнотично изображение, което някога съм виждал. То представляваше тебеширено бледа, сатанински стръвна женска, която сдъвква някакъв плячкосан от нея мъжкар, превръщайки плътта му в кървава пихтия. Картичката свалих от стената, където беше висяла закачена от него дълги години, далеч преди аз да се настаня в тази килия.

Изпод матрака на леглото извадих плик, завит в разпадащ се целофан, а от него изписан лист пожълтяла хартия  – въпросното нейно писмо, белязано с характерен момински краснопис. Прибрах картичката в плика заедно с писмото и го сложих във вътрешния джоб на габардина. Изпънах одеялото, взех Речника на чуждите думи в българския език, турих колите му в ред, стиснах го в ръце, защото се разпадаше, и зачаках прав до вратата да дойдат и да ме изведат на свобода.

В канцеларията на кафеза имаше малко паянтово прозорче, където сдадох речника почти в насипно състояние и получих обратно личните си вещи, отнети при влизането ми  – голям месингов ключ от квартирата с мушкатото, в която за кратко живяхме с нея, стара царска банкнота, химически молив и буца чист натурален дзифт.

До прозорчето се мъдреше разплетен кош, пълен с всякакви никому непотребни лични вещи – кърпи за нос, стари монети, ключове, разядени огледалца, писалки, едно тупе, жартиери, боя за мустаци и прочее веществен отпадък. В него хвърлих и аз своя обезсмислен ключ и царската банкнота, но химическия молив реших да запазя и го пуснах в малкото джобче на габардина. Кой знае, можеше да ми потрябва както за писане, така и за лечение. Моливът беше намерен в мен при ареста, защото по онова време ми беше излязъл кокоши трън на малкия пръст на крака. Пречеше ми да ходя, което не беше никак добре за участието ми в обира, та взех усилено да го горя с химически молив и плюнка, както това ми беше предписано от един медицински вещ бръснар.

Отхапах късче дзифт от буцата, а нея прибрах в джоба си. Взех да въртя дзифта в уста, да го размеквам, той освободи вкуса си, който плъзна навътре в кухините на главата ми. „Краят започва от самото начало!“ Тази мисъл максима бях специално подбрал и наизустил с цел да я изкажа, когато прекрачвам прага на кафеза. Така щях да отдам заслуженото на момента, който сам по себе си можеше да се окаже сащисващ, и да ти потрябва мъдрост, която да ти помогне да го понесеш. Не може този дълго лелеян миг да протече просто ей така – единият крак, а след него другият и си вън. Излизането, прекрачването на прага е особено събитие, нещо като да минеш под дъгата и да се преобразуваш в съвършено друг човек.

Но за беда, по силата на някаква очевидна нелепост, на прага ме посрещна аналната физиономия на един извънредно гнусен надзирател, на който му викахме Поповото прасе, и просто нямаше как да го подмина, без да му залепя онази тлъста псувня в лицето, която толкова години се беше набирала в гърлото ми. Избълвах я и облекчен напуснах, а мисълта максима остана неизказана.

По радиоточката „Точно време“ обяви часа  – беше станало 17:30.

 

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“.