Линдси Боксър най-сетне е бременна в „Единайсетият час“ Джеймс Патерсън

На 16 март излиза от печат „Единайсетият час“, единайсетата книга от култовата поредица на Джеймс Патерсън за Женския детективски клуб.

В „Единайсетият час“ (превод: Надя Баева, 352 стр., цена: 16 лв., издателство Колибри) любимата ни Линдси Боксър най-сетне е бременна.

Ала нито за момент не забавя темпото на работата си. Когато милионерът Чаз Смит е брутално застрелян, тя открива, че оръжието на убийството е свързано със смъртта на четирима от недосегаемите престъпници в Сан Франциско. И е взето от склада с улики на собственото й ведомство. Всеки може да е убиецът – дори някой от най-близките й приятели. Следващият случай, за който Линдси е повикана, е най-невероятното местопрестъпление, което е виждала някога: две глави без трупове, демонстративно изложени в градината на световноизвестен актьор. Когато и друга глава е изкопана, Линдси осъзнава, че в земята може да са заровени стотици жертви…

Джеймс Патерсън е роден през 1947 г. в Нюбърг, Ню Йорк. Носител на множество литературни награди, той е единственият автор, оглавявал едновременно литературни класации за възрастни и за деца. Създал е над трийсет криминални романа, десет от които влизат в нашумялата поредица с детектив Алекс Крос. Успехът на Патерсън е баснословен – книгите му превземат върха на класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс” над 60 пъти, а общият им тираж е над 300 милиона екземпляра. Романът „Единайсетият час” е създаден в сътрудничество с Максин Петро.

По-долу четете откъс от книгата на Джеймс Патерсън, Максин Петро – „Единайсетият час“

Пролог – ОТМЪСТИТЕЛЯ

Едно

Мъж с приятна външност на четиресет и няколко години седеше на последния ред в залата на Музикална академия „Мортън“. Беше облечен в син костюм, бяла риза и носеше елегантна раирана вратовръзка. Чертите му бяха правилни, без да са впечатляващи, но зад синкавите стъкла на очилата му се виждаха много благи кафяви очи.

Присъстваше на рецитала сам и през главата му минаваха бегли мисли за жена му и децата му у дома, но после насочи вниманието си към нечие друго дете.

Казваше се Ноел Смит. Беше на единайсет. Сладко момиченце и много талантлива млада цигуларка, която току-що беше изпълнила забележително добре гавот от Бах. Ноел знаеше, че се е справила добре. Направи дълбок поклон с широка усмивка под бурните възгласи и свиркания на двеста родители.

Щом аплодисментите утихнаха, прошарен мъж скочи от мястото си на третия ред, закопча сакото си, излезе към пътеката и се отправи към фоайето.

Той беше Чаз Смит, бащата на Ноел.

Мъжът в синия костюм изчака няколко секунди, а след това последва Смит, като спазваше дистанция от няколко крачки, вървеше по покритото с кремави плочки пространство, а после зави вдясно покрай миниатюрния фонтан и пое по късия коридор, в дъното на който беше мъжката тоалетна.

Влезе вътре, надникна под кабинките и зърна италианските мокасини на Чаз Смит зад последната врата вдясно. В помещението нямаше друг. След минутка-две щеше да се напълни.

Мъжът в синия костюм се движеше бързо, взе големия метален кош до мивката и го постави така, че да блокира изхода.

След това се провикна:

– Господин Смит? Съжалявам, че ви безпокоя, става дума за колата ви.

– Какво? Кой е?

– Колата ви, господин Смит. Оставили сте светлините включени.

Мъжът в синия костюм извади полуавтоматичния двайсет и втори калибър „Ругър“ от джоба на сакото си и завинти заглушителя. После измъкна бежова найлонова торбичка от онези в супермаркетите и я нахлузи върху пистолета.

Смит изруга. Бликна водата за промиване и той отвори вратата. Прошарената му коса беше разчорлена, по ноздрите му беше полепнал бял прашец, а лицето му изразяваше яростно негодувание.

– Сигурен ли сте, че е моята кола? – попита. – Жена ми ще ме убие, ако не съм на мястото си за финала.

– Наистина ужасно съжалявам, че ще причиня това на съпругата и детето ви. Ноел свири прекрасно.

Смит изглеждаше озадачен… после разбра. Пусна контейнерчето с кокаин и мушна ръка в сакото си. Твърде късно.

Мъжът в синия костюм вдигна покритото с торбичката оръжие, дръпна спусъка и стреля два пъти между очите на Чаз.

Две

Дълга секунда разцъфна като бяло цвете в облицованото със сини плочки помещение. Смит се втренчи в убиеца си с широко отворени сини очи, през двете дупки от куршум бликна кръв, а лицето му беше застинало в израз на недоумение. Още беше на крака, но сърцето му беше спряло. Чаз Смит беше мъртъв и го знаеше. Стрелецът отвърна на погледа на Смит, след това протегна ръка и го бутна. Мъртвият падна в кабинката, срина се върху тоалетната чиния, а главата му се удари в стената. Идеалната обстановка за покойния Чаз Смит. Умрял в кенеф, подобаваща финална поза за този боклук. – Заслужаваше си го. Заслужаваше и по-лошо, кучи син такъв.

Свърши добра работа с убийството, а сега трябваше да се махне оттук.

Прибра найлоновата торбичка, в която бяха гилзите, следите от барут и оръжието, обратно в джоба на сакото си и затвори вратата на кабинката.

После изнесе кофата за боклук пред вратата от външната страна. Това щеше да забави достъпа за известно време, щяха да си помислят, че мъжката тоалетна временно е затворена.

Мъжът в синия костюм чу бликване на звуци. Вратите на залата се бяха отворили и публиката излизаше. Той тръгна обратно към главния коридор и зави наляво точно когато хората се изсипаха във фоайето с бъбрене и смях. Никой от тях не го забеляза, но дори и да се беше случило, никога не биха го свързали с мъртвеца.

На стената до врата с надпис „Учителска стая“ имаше кутия за включване на противопожарна аларма.

Уви ръката си с носна кърпа, отвори вратичката, взе чука, счупи стъклото и дръпна лоста; алармата писна пронизително.

После се мушна директно в най-гъстата част от тълпата.

Хлапета вече започваха да пищят и да тичат в кръг из фоайето. Родители викаха децата си, вдигаха ги на ръце и ги понасяха към изходите.

Мъжът излезе през стъклените врати с останалите и се озова на Калифорния Стрийт. Продължи напред, сви в една от пресечките, подмина ферарито на Чаз Смит и отключи издраскания си джип, паркиран точно зад него.

Миг по-късно подкара бавно покрай училището. Всички тези добри хора – учениците и техните родители – се взираха в сградата, поглеждаха покрива, чакаха да видят дим или пламъци.

Не го знаеха, но сега всички те бяха в по-голяма безопасност.

Чаз Смит беше само една от мишените му. Медиите бяха започнали да следят жертвите му, загинали от огнестрелно оръжие – все дилъри на дрога. Един от вестниците му беше измислил прякор, който си остана.

Сега всички го наричаха Отмъстителя.

Откъм Трийсет и второ Авеню приближаваха по-жарни коли и мъжът, когото наричаха Отмъстителя, настъпи газта. Моментът не беше подходящ да попада в задръстване. Трябваше да напазарува, преди да се прибере у дома при семейството си.

Книга първа

КЪЩАТА С ГЛАВИТЕ

Глава 1

Юки Кастелано отвори очи. Беше в прегръдката на любовника си в леглото на майка си. Ако сънуваше, сънят беше много забавен.

Ухили се на себе си, почти виждаше покойната си майка седнала на зеленото ниско столче пред тоалетката си с неодобрително изражение на лицето – понякога дори чуваше гласа ѝ в главата си.

Юки, на теб ти трябва съпруг.

Не любовник.

Мамо. Мамо, той е абсолютно прекрасен. Той е абсолютно женен.

Разделени са!

Джаксън Брейди се размърда до нея, придърпа я към себе си, повдигна косата ѝ я целуна отстрани по шията.

Тя се опита да каже:

– Рано е… можеш… да поспиш още един… – и въздъхна, щом Брейди прокара ръце по голото ѝ тяло, запали двигателя ѝ и форсира.

Възглавниците паднаха на земята, завивките бяха изритани надолу към таблата на леглото и той проникна в нея.

Тя нададе вик, а той промълви:

– Моя си.

Така беше. Притежаваше я напълно.

Пъшкаха, хапеха се, движеха се едновременно в състезание, в което и двамата бяха победители. Свършиха, оплетени в завивките и един в друг, двамата бяха потни, задоволени и изумени.

– О, боже – въздъхна Юки. – Това си беше… съвсем… редовно.

Брейди се засмя.

– Голяма скица си.

Целуна я още веднъж, зарови пръсти в гъстата ѝ черна коса и се загледа в кичурите, минаващи между пръстите му.

– Трябва да вървя – каза тихо.

– Не и без кафе.

Той я шляпна по дупето и стана от леглото. Юки се обърна на една страна и се загледа в Брейди, който си тръгваше от нея. Обхвана с очи съвършеното му тяло, светлата коса, стигаща почти до раменете, семплия келтски кръст, татуиран на гърба му. Щом вратата на банята се затвори, Юки стана и облече копринения си халат в цвят диня, подарък от Брейди.

Прекрачи през дрехите, които бяха хвърлили на пода предишната вечер, извади му чиста риза от едно чекмедже и я остави на зеления стол. Заслуша се в душа и се замисли за Брейди, който беше под него.

Jsutta sakana ni esa wa yaranai, каза Кейко Кастелано. Никой мъж няма да храни рибата, която е уловил. Млъквай, мамо. Обичам го.

В кухнята Юки отвори шкафа, извади кафе на зърна, напълни кафе-машината с вода. Сложи филийки в тостера.

Още нямаше шест часа сутринта. Не беше нужно да се появява в офиса на областния прокурор преди девет. Но не ѝ пречеше да става с Брейди. Дори го правеше с желание, тъй като, боже, обичаше го. Толкова много, че чак беше срамота, но пък се чувстваше щастлива. Може би за пръв път в живота си като зрял човек.

Какво ти „може би“? Определено не беше изпитвала такова щастие през последните двайсет години.

Брейди се появи в кухнята. Беше си сложил вратовръзката, ремъкът на кобура му бе преметнат върху синята риза и вече обличаше сакото. Изглеждаше тревожен и тя знаеше, че вече работи по случая, който така го терзаеше. Наля му кафе и сложи препечени филийки намазани с масло в чиния.

Той сипа щедро количество захар в кафето си и отпи глътка. После още една и остави чашата.

– Не мога да ям, миличка. Трябва да… Боже, имам среща след петнайсет минути. Добре ли си? Ще ти се обадя по-късно.

Можеше и да не ѝ се обади по-късно.

Нямаше значение. Добре си бяха.

Целуна го за довиждане на вратата и му каза, че се надява да е в безопасност. Че ще го види скоро цял и невредим.

Прегърна го малко по-силно и за малко по-дълго. Той разроши косата ѝ и се сбогува.

Публикацията е част от кампанията на Вевести.бг „Нещо за четене срещу неграмотността“.